Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (7)

7

Двамата братя влязоха в просторно помещение, покрито с паяжини, големи, колкото чаршафи, и черни хлебарки. Върху трамбования под бяха натрупани и купчини въглища, влажни и неизползваеми. Рояци червени очи ги заплашваха, стоейки боязливо на разстояние.

— Плъхове… — измърмори отвратен Сид.

С ритник запрати един особено агресивен във влажната стена. Без да обели дума, се отправи със сигурна крачка към дървената изгнила врата в срещуположната страна на мазето. Махна с досада от лицето си няколко паяжини и я отвори със силно дърпане.

Не беше съвсем тъмно, но опитът беше научил двамата крадци колко рядко може да се натъкнеш на едно наистина тъмно място. Винаги имаше някое зле монтирано крило на прозорец, някоя цепнатина на тавана или някоя клатушкаща се капандура, която да гарантира малко светлина. Трябваше само да са търпеливи и очите им да свикнат в новите условия. По-добре беше трудността да се разреши предварително. Ако трябваше да се лишат от фенера, щяха да се окажат слепи на едно непознато място.

Беше нужно известно време, което сякаш трая векове, но накрая Сид, доволен, се обърна към брат си и му намигна.

— Влизаме ли?

Въздухът във вътрешността на номер осемдесет и девет беше странно горещ, застоял, с дъх на нещо солено, сякаш се намираха в блато или в парник. Прекалената влажност беше разяла мазилката и беше подула дограмата. От всичко в сградата се виждаше, че мястото е изоставено.

Освен плъховете, паяците, големи като врабчета, и рояците хлебарки в къщата нямаше друг знак за живот.

Прахът, покрил почти всичко и измерим в сантиметри, образуваше лепкава тиня, по която беше опасно да се ходи.

Постоянно нащрек, двамата братя бяха принудени да се спират и при най-малкия шум. Всяко скърцане ги сковаваше за няколко минути. Много скоро заради напрежението и топлината и двамата бяха мокри от пот, сякаш си проправяха път в джунгла.

Подигравателното ехо променяше и правеше неразличими звуците, издадени от самите тях, и те звучаха непознати и заплашителни.

Постоянно се сепваха от шума на приближаващи се стъпки, заради мазилката, която се свличаше изведнъж, заради скърцанията, които приличаха на стенания.

Беше убийствено.

Колкото повече вървеше Малкият Сид, толкова повече не успяваше да разбере за какво може да служи тази сграда.

Нещо в номер осемдесет и девет на улица „Феликс“ беше сбъркано. Всяко нещо под небето имаше някаква цел. А това място?

Отвън му се беше сторила нормална жилищна или бизнес сграда, пригодена за офиси, с наблъскани кабинети един под друг.

След това се изкачиха от помещението с котела на приземния етаж и трябваше да променят мнението си.

Твърде претрупана, за да бъде обикновена кооперация. Хотел тогава. Хотел с много салони, столова за работни обеди и вечери на свещи.

За втори път трябваше да промени мнението си.

Някъде стените бяха изкривени, в някои стаи нямаше прозорци, а в други бяха зазидани, безсмислени арки се извиваха под страховито вдлъбнатия таван.

Беше невъзможно да се разбере какво, по дяволите, са си мислили строителите на номер осемдесет и девет на улица „Феликс“.

В края на краищата, опитваше се да се успокои Сид, това не беше негова работа. Той трябваше само да продължи напред, да намери това проклето съкровище и да си плюе на петите.

Бързо.

Все по-често обаче едно тънко гласче му шепнеше най-неприятния от всички въпроси: „Не ти ли се струва, че тази мебел има ужасяващо познат вид? Виж този ъгъл, не мина ли вече оттук?“.

В съзнанието му номер осемдесет и девет лека-полека се превръщаше в една огромна паяжина, която вонеше на соленост и променяше незабележимо формата си така, че двете нищо неподозиращи мушици да попаднат в примката.

Докато напредваха, светлината нарастваше.

С нея се върнаха и графитите.

Въпреки че по естеството си тези произведения много наподобяваха онези, на което Паулус беше спрял погледа си отвън, тук детайлите бяха много по-ясни и отблъскващи. Първата фреска му спря дъха. Втората му стисна пикочния мехур в неприятна хватка. При третата Паулус беше решил да се концентрира единствено върху носовете на обувките си.

Разумът му обаче не искаше и да чуе за подчинение. След всичко видяно все още ли не беше усетил проклетият, че тези графити бяха не друго, а някакъв вид ребус за идиоти?

Докато следваше по петите брат си, Паулус не можеше да мисли за друго.

Какво беше подтикнало тези художници (защото без съмнение бяха повече от един: за да нарисува всички тези фрески, сам човек би се занимавал с години) да си съсипят зрението и здравето, без дори да получат компенсация чрез славата, беше невъзможно да се разбере. Ако се съдеше по следите и по праха, никой не беше прекрачвал прага от много време. Това означаваше, че тези рисунки са много стари. Към въпросите се трупаха нови въпроси. Графитите бяха вулгарни, зловещи и отблъскващи, разбира се, но не можеше да се отрече, че са интригуващи. Най-вече имаше някакъв смисъл в това безсрамие, някаква нишка, която би довела до разбулването на една мистерия.

Чувстваше го дълбоко в себе си.

— Сид? — извика накрая.

— Какво?

— Изгубихме се, нали?

— Не, какво казваш…

Паулус въздъхна и се спря.

— Въртим се в кръг. И ти го знаеш. Това място е… — Потърси някаква дума, за да придаде смисъл на грозящата заплаха, която чувстваше в гърдите си, но не намери подходящата. Задоволи се със: — … сбъркано.

— Имаш право — измърмори Малкият Сид, замислен. — По дяволите всичко — добави след това, облекчен. — Да се махаме оттук.

Много скоро забелязаха, че беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

Стълбищата бяха последвани от още стълбища. Ниски тавани правеха помещенията тесни като подземни гаражи, огромни камини се взираха от дъното на стаички, в които, ако седнат двама души, би било трудно дори и да се диша.

Коридори и пак коридори.

Паулус се задъхваше и пухтеше, като се опитваше да си поеме дъх, размахвайки огромната си ръка. Дишането на Сид не беше по-малко затруднено. Стълбищата бяха последвани от още стълбища. И още стълбища.

Сводовете изведнъж се превръщаха в коридори, а коридорите се преобразяваха в килери или ги отвеждаха до зали, натъпкани със сандъци с гниещо съдържание.

Сид вървеше със съсредоточено изражение. Беше си начертал мислена карта на номер осемдесет и девет и проклятие, като се помислеше добре, погледната отвисоко, сградата приличаше на спирала. На раковина. За щастие, не и на паяжина.

Каквото и да беше, раковина или спирала, имаше сбъркана форма (точно както Паулус беше казал, „сбъркана“ беше перфектната дума), чиито пропорции не можеха да се съдържат в естествения размер на сградата. Лабиринт с форма на раковина, прекалено голям за реалните размери на тази постройка. Никой математик с всичкия си не би се наел да смята площта й. Сид трепереше. В неговия ум вече се бе формирала много ясна представа за неприятностите, в които се бяха забъркали. Една идея, която не му харесваше изобщо.

Нещо блесна силно.

— Там долу има някаква светлина.

— Мислиш, че е изход ли? — попита го Паулус.

— Може би.

Почти неосезаемата зеленикава луминесценция, която ги заобикаляше, ставаше постепенно по-силна, така че продължиха в посока на светлината.

— Смелост… — каза Сид, като обра потта от устните си и ускори крачка.

Подът на коридора се накланяше ту наляво, ту надясно, като че ли се намираха на носа на кораб в разгара на буря. Вървяха. Колко? Беше изгубил усещане за времето.

Когато достигнаха до мястото, където светлината беше най-силна, двамата братя се озоваха пред най-абсурдния и неочакван спектакъл, който някога бяха виждали през цялото си съществуване. „Съкровище“, беше казал Сид, като дълбоко в себе си мислеше, че прекалява малко.

Но съкровище имаше.

— Открихме го!

Купища злато и скъпоценности, бокали с най-необикновени форми и размери, сапфири, препълнени сандъци с диаманти и сребро, лапис лазули, пръстени, обсипани с тюркоази и опали, големи, колкото яйца на пъдпъдък, монети и банкноти от всякаква валута бяха натрупани безразборно в нещо като салон с гигантски пропорции. Между купчините злато, между шумящите банкноти и блестящите скъпоценности се носеше лека прашна мъгла с тревистозелен цвят. Влажността и топлината бяха плашещи.

— Открихме го!

Малкият Сид стоеше неподвижен с треперещи ръце и широко отворена уста. Очите му не успяваха да се откъснат от тази златиста планина. Това бе съкровището, за което беше чул да се говори в „Обсесо“, и беше много по-голямо, отколкото някога се бе осмелявал да желае. Понечи да се засмее. Един тънък, писклив и нервен смях, какъвто Паулус никога не го беше чувал да издава.

— Сид… — повика го.

— Успяхме…

„Злато — мислеше си Сид, — злато, злато, злато! Килограми, квинтали, тонове скъпо, невероятно злато!“ Не забеляза в първия момент, че брат му го разтърсва, и даже не забеляза обърканото изражение на квадратното му лице.

— Сид…

Луминесцентността започваше да намалява. Сенките се удължаваха.

Слабата мъгла постепенно придобиваше гъстотата на мляко.

— Изпразни си джобовете, Паулус, трябва да вземем колкото се може…

— Сид!

Гласът на брат му звучеше разтревожен. Почти изплашен. Сид разтресе глава, мигайки.

— Какво има? — избухна.

Беше ядосан, защото го бе измъкнал от това райско видение.

— Ти наистина ли искаш да вземем тия неща? — попита го Паулус, изумен.

— Тия неща? — Сид беше на ръба на лудостта.

Не разбираше неговото колебание.

Намираха се пред най-внушителното съкровище, което някога човешкото същество бе имало щастието да съзерцава, съкровище, което щеше да накара Шлиман^[1] да пребледнее, на Чингис хан да му потекат лигите и всички римски императори, строени в редица, да коленичат, какво имаше да му се колебаеш?

— Не виждаш ли, че… — посочи златистите купчини и се вкамени.

Не бяха скъпоценности. Монетите, които бяха изпълнили сърцето му с алчност, както и релефните бокали, изумрудите и водопадите от рубини, бяха изчезнали или може би никога не беше ги имало. На тяхно място се простираше единствено печална пустош. Счупени будилници, разбити стари джобни транзистори, строшени огледала, олющени чинии, грозни пластмасови герданчета, ръждясали перални, книги със захабени корици, натрупани чорапи и скъсани дрехи, домакински уреди, превърнали се в отпадъци, смачкани обувки, албуми за снимки, бутилки и вехтории, чиято същност беше трудна за разгадаване.

Приличаше на магазина на откачен вехтошар или на незаконно сметище.

— Не… — измърмори Сид. — Не е възможно! — извика с колкото дъх му беше останал.

Нахвърли се срещу една пирамида от консервени кутии и я срита. Те се разпръснаха с ужасяващ трясък. При този шум очите му се насълзиха.

Сграбчи две палта, проядени от паразити, и ги размаха ядосано, изтръсквайки от тях единствено прах и мръсотия. Захвърли ги надалеч, викайки като обезумял.

— Къде са ми парите?

— Да се махаме оттук, Сид, това място не ми харесва — каза Паулус кротко.

— Ти, глупав идиот, ти си виновен. Изплаши златото ми — нахвърли му се Сид с пяна на устата и с кръвясали очи. — Накара го да избяга с твоите оплаквания!

Паулус на два пъти напразно отвори уста, преди да успее да прошепне:

— Успокой се, Сид, моля те… не прави така… не се ядосвай, аз…

Някой се изкикоти.

Сид се обърна бавно.

Мъчителната топлина беше отстъпила място на арктически студ. Дъхът им излизаше като пара от устата, потта се превръщаше в скреж. За миг всичко стана неподвижно, несигурно.

От мъглата изникна фигура, неясна в отблясъка на светлината. Беше ниска и набита. Паулус се сети за профила на тлъст пингвин. Вместо да сметне идеята за смешна, почувства как вътрешностите му се свиват болезнено.

След това Сид вдигна кокалестата си ръка и посочи с показалец към сянката.

— Ти ли беше… — каза с насълзени очи. — Ти ли накара златото ми да изчезне…

— В известен смисъл… — отговори сянката.

Това беше металически, неестествен глас. Звучеше враждебно въпреки медения, сладък, даже любезен и най-вече благоразумен тон. Глас, който караше човек да си запуши ушите и да се хвърли на земята.

Паулус реагира незабавно. Нямаше място за колебания. Трябваше да бягат.

Сграбчи брат си, готов да го зашемети, ако проявеше съпротива, вдигна го на рамо и се обърна. Вратата, от която бяха влезли, вече я нямаше. Беше изчезнала, сякаш никога не я е имало. На нейно място се бе появила гладка стена, на чиято повърхност сенките се изкривяваха зловещо. Стената, появила се от нищото, не беше гола. Беше апотеоз на работата на всички художници от улица „Феликс“. Паулус дишаше на пресекулки.

Изглеждаше, че армия от луди миниатюристи беше взела участие в реализирането на това неразбираемо произведение, като всеки един бе използвал миглите на новородено вместо четки, всеки елемент беше като уникален дребен кориандър, върху който човек да спре погледа си и да изгуби разсъдъка си. Само така би било възможно да се създаде подобна фантасмагория от детайли.

Кораб.

Галеон.

Галеон, чийто корпус беше съставен от кости и скелети на създания с остри зъби, от касапски приспособления и профили на металически медузи. Той пореше звездния океан, раздиран от буря.

Делириумът на окото се състоеше в детайлите.

Във всяка вълна се виждаха стотици изкривени лица. Във всяка капка пяна, повдигната от кила на кораба, се виждаше гримасата на призрак. Във всяко завихряне и във всеки облак на нощното небе — ята от врани и прилепи.

Изправен на носа, с поглед, изпълнен с луда възбуда, някакъв мъж с извадена от ножницата сабя крещеше, предизвиквайки вълните на океана да го погълнат. В отблясъците на мълниите, които го осветяваха, се различаваше цялата демонична природа на една измъчена душа. Това беше моментът, в който маниакалността на умопобърканите художници беше достигнала до създаването на истински шедьовър, върхът на върховете, пред който Паулус се озова уплашен и лишен от всякакви сили.

Тънкият смях на непознатия отекна отново. Сянката сега беше по-близо и как беше успяла да се придвижи с такава бързина в този хаос от дреболии, без да ги събори с трясък, Паулус не можеше да си го обясни.

— Положихте всички тези усилия, за да стигнете дотук, и искате да си вървите? Струва ми се глупаво, освен че е недопустимо грубо.

Сянката стискаше нещо ярко и блестящо в ръка. Паулус усети как тялото на брат му изведнъж се успокоява.

— Прекрасно е — каза Сид, захласнат. — Гледай, братле.

Но Паулус не искаше да гледа. Искаше да избяга. Да избяга от номер осемдесет и девет на улица „Феликс“, да се напие и да забрави всичко това.

— Ние добре знаем, че е ненужно да се опитвате да избягате, нали, Сид? — попита сянката, сякаш четеше мислите му.

— Да, да — отговори Сид.

Отново това кудкудякащо кискане.

Паулус настръхна.

— Да се махаме, Сид…

Но брат му се беше изплъзнал от неговата хватка и вървеше бързо към сянката с протегнати ръце и с изписана усмивка върху мишевидното му лице.

Паулус понечи да го хване отново, но усети нещо да се усуква около врата му и извика. Вик на изненада, която се превърна в погнуса.

Последвалото мълчание беше това, което накара Сид да дойде на себе си. Шокиран се обърна и с ужас видя Паулус в хватката на нещо, което пълзеше върху него, сковавайки движенията му. Нещо, което никога не бе виждал.

Нещо, което го ужаси.

Червеи, дебели като лиани, пълзяха по тялото на Паулус, като се опитваха да го удушат. Наподобяваха белезникавите създания, които живеят на дъното на океана, слепи и отвратителни. На Сид му причерня пред очите.

Припадна.

Паулус се бореше, ужасен. Тези същества не искаха да го обездвижат, чувстваше го. Искаха да влязат вътре в него и това му даваше сили и достатъчно отчаяние, за да ги разкъса, но не беше достатъчно: бяха десетки и всеки път, когато убиваше едно от тях, други три бяха готови да заемат мястото му. Беше неравностойна битка.

Накрая един червей, дебел, колкото ръката на як мъж, успя да се увие около врата и лицето му, задушавайки го.

Паулус се опита да устои, да го махне от себе си, бореше се и ръмжеше, но много скоро липсата на въздух измори ръцете му и отслаби ударите му. Червеите се възползваха и подновиха атаката си.

Накрая, когато му се стори, че експлодира, когато вече десетки го обвиваха, един неволен спазъм го принуди да отвори широко уста в търсене на кислород. За Паулус това бе краят.

Свлече се на земята, гърчейки се.