Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вундеркинд (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wunderkind. Una lucida moneta d’argento, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Д'Андреа

Заглавие: Вундеркинд: Една блестяща сребърна монета

Преводач: Екатерина Мизилова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК „Унискорп“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: италианска

Печатница: „Полиграфюг“ — Хасково

Отговорен редактор: Теменужка Петрова

Редактор: Нина Джумалийска

Художник: Иван Домузчиев

Коректор: Димитър Матеев

ISBN: 978-954-330-416-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8313

История

  1. — Добавяне

38

Ликантропът беше хищник.

Той не само притежаваше ловкост вследствие обучение, но и нещо друго течеше във вените му заедно с кръвта и живота. Така бе достигнал до площада с фонтана: следвайки инстинкт, който никой Ловец никога не би могъл да притежава. Беше чакал, както кръвта му бе наредила да прави.

Не за дълго.

Малко по-късно от една от тесните улички, потънали в полусянка, пристигна хер Шпигелман, сякаш танцуваше във въздуха. Невидим вятър го държеше повдигнат над земята. Продавача бе потънал в дълбоко медитативно състояние, в транс. Нищо не съществуваше извън неговата концентрация. Буливиф усети, че настръхва. Сякаш следваше някаква хореография, затлъстялата му фигура изпълни геометрични фигури, като използваше грозното си тяло като четка, а ледения въздух като палитра. Усмихваше се и мърдаше пръсти.

Буливиф никога не бе виждал нещо така неспокойно. Всичките му пръсти се движеха по собствена воля. Изпъваха се напред и след това се свиваха. Подобно на панделки се надипляха и се раздвояваха. Отпуснати или трескави, безжизнени или полудели, бавни или изключително бързи, но все така мърдащи.

Едно движение надминаваше друго и след това се отдръпваше в почит на идването на трето — докосването на уличните лампи. И после подканваше за ново движение, което не се бавеше. Като в танц хер Шпигелман обръщаше гръб на ликантропа и браздеше въздуха в мълчалив и ужасяващ менует. Усмихваше се и разпръсваше студ.

Танцуваше, пързаляше се и се приближаваше. Накрая се спря, изправен до фонтана. Щракна с пръсти и отвори отново очи. Хер Шпигелман пазеше равновесие на върха на пръстите на краката си като играч, който беше избрал голямата кръгла глава на усмихващата се жаба като място, на което да се изяви. Усмихваше се жабата, спокойна и с жезъл между широките крака. Усмихваше се и Продавача.

Търкаше изключително белите си деформирани ръце без никакво усилие да скрие радостта си или да симулира истинските си възможности.

Под маската се криеше измамата: прекалено широка уста, прекалено дълги ръце, прекалено слаби крака. Въжеиграч или измамник. Убиец или мошеник.

Никой не ръкопляска. Никой не се разтревожи от смеха на хер Шпигелман. Никой дори не се осмели да помисли за това, което се случваше.

Ако Буливиф бе наострил слуха си, щеше да чуе телевизии, които усилваха звука си, дискусии, които се водеха с крясъци, и лъжливото хъркане, което се усилваше. Всички прозорци бяха залостени.

Нямаше никакви коли.

Нямаше нищо.

Хищникът бе този, който го спря. В повечето случаи това беше проклетият вълк, с който бе принуден да споделя душата си. Мускулите на Буливиф бяха готови да направят скок, ръката му вече стискаше камата с блестящото острие, зъбите му вече бяха готови да вкусят кръвта, но вълкът му нареди да не мърда.

Да не хаби адреналин. Да потисне отново лудостта и да изчака. Да чака и да наблюдава. Да наблюдава например предметите, събрани в основата на фонтана.

Купища боклуци. Боклуци, чийто произход Буливиф веднага установи. Чорапи, картички, изгубили цвета си играчки, лекарства с изтекъл срок, нащърбени чаши, препарирани животни, шалове, джунджурии, гердани, стари евтини книги без корица, порцеланови чаши, химикалки, мухлясали кутии, пликове с непрочетени писма. Предмети без смисъл. Предметите, откраднати от кагуларите.

Буливиф беше без дъх. Подчини се на вълка, огледа и изчака. Секунди и след това минути.

Ужасяващ грохот.

Земята се разтресе. Сградата до него се издигна нагоре. Експлозия, която накара тонове вода и канални отпадъци да бликнат. Стъклата се тресяха до счупване. Нови цепнатини се отвориха в тротоара. Една улична лампа падна, разпръсквайки искри, докато другите угаснаха, избухвайки като новогодишна заря.

Буливиф вдигна поглед към небето изумен.

Облаците над главата му, тези, които бяха изливали леден дъжд цял ден и които вечерта и през нощта бяха продължили да тежат над града, се бяха разпаднали, преплели и накрая сблъскали, оформяйки спирала. Всичко за по-малко от минута. Зад тях Буливиф можеше да почувства опалесцентното очертание на луната. Замлъкнала.

Ликантропът бе ужасен от тази тишина.

— Разруха! Разруха! — ликуваше хер Шпигелман със своето пищящо гласче.

— Разруха! Разруха! — повтаряше с радост, от която на човек му се гадеше.

— Разруха! Разруха!

Земята потрепери отново, докато студът на напредналата нощ биваше изместен от топъл зной, който пърлеше косата и възпламеняваше очите.

Изгарящ порив, който първо раздвижи и после разпръсна водата в локвите, почерни тревата и храстите, като остави тъмни следи по тухлите и мазилките. Нажеженият въздух довяваше нагорещен прах.

Заслепен, Буливиф закри лицето си с ръка.

Този неестествен вятър довя две създания. Не по-малко изключителни.

Създанията бяха Нощни пеперуди. Измежду всички пеперуди, които летяха във въздуха, тези бяха най-тромави и тежки. Крила без цветове. Крила, които нямаха печалните цветове на нощта. Изгладнели до гротеска и отчаяние. Изгладнели за светлина, вместо за мед. Изгладнели за топлина, вместо за живот.

Но Пеперудите, които дойдоха в Дент дьо Нюи, не бяха обикновени пеперуди. Не търсеха топлина, притежаваха я. И вместо за светлина, изглежда, жадуваха за Шпигелман.

Плътските създания се носеха във въздуха, летяха около белязаното от усмивка лице на Продавача, който изобщо не бе изплашен от тази поява и продължаваше да крещи:

— Разруха! Разруха!

Нощните пеперуди бяха създадени от дървото. Така Пилгринд бе разказал на Буливиф веднъж. Разруха означаваше…

— О, мамка му.

Ликантропът се сви целият. Успя да го направи навреме. Проходът се отвори под фонтана, поглъщайки порфир и пейки. Той представляваше отвор като сцепена рана, голяма горе-долу колкото малък басейн.

Това беше източникът на вятъра и на огъня. В очите на ликантропа Проходът изглеждаше не толкова като пукнатина, колкото като отворена пещ на непознат ад.

Въздухът се движеше, сякаш да отбегне контакта с пламналото течение, което извираше от него. Дребните неща на площада изчезваха.

Избуялите брястове, които твърдо бяха устояли на сеизмичното разтърсване, увехнаха и умряха, превръщайки се във въглени.

Хер Шпигелман крещеше:

— Аз ти заповядвам! За мен! За мен!

От ръцете му висяха вериги.

— Желязо за роба! За мен — нареждаше.

Веригите висяха над Прохода, след това се спуснаха вътре.

— За мен!

Шпигелман беше хвърлил мрежите си, помисли си Буливиф.

Сега трябваше само да чака, за да види какво щяха да извадят.

Друг феномен в „Обсесо“. Но без доказателства. Заведението вече беше почти празно. Всички бяха избягали. Заекът, превърнал се в Нощна пеперуда, се промени отново. Стана жестоко куче с пенеща се уста. Бясно животно с очи на скакалец.

Стана Хиена.