Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (24)

24

Сид не се отправи веднага към дупката на улица „Гуиньон“: имаше нужда от малко време изцяло за себе си. Но се страхуваше да остане сам и затова потърси някое претъпкано заведение, в което да влезе.

Страхуваше се от тези, които го чакаха. Представяше си ги как си шушукат на какофоничния си език, как ноктите им почукват по циферблата на часовниците. Така бе решено от Продавача и така щеше да бъде. Той щеше да се върне, те щяха да чакат.

А после? Сид не искаше да мисли за това. „Да мислиш“, беше изпял хер Шпигелман, докато му показваше мъчението, на което подлагаше бедния Белис, е синоним на „бъркам“, а „бъркам“ е синоним на „плащам“.

И ако наистина трябваше да мисли за нещо, както хер Шпигелман му бе подсказал с веселото си и интригантско гласче, това беше за Паулус. За спиралите, които го обгръщаха. За страданията на брат си.

Беше едно жестоко изтъкване, едно мъчение. Една заплаха. Но беше проработило в „Изгубените дни“ и щеше да проработи и след това на улица „Гуиньон“.

„Не мисли, подчинявай се.“ От векове големите империи са доминирали над широкия свят с това мото, защо да не проработи и за него?

За да срещне Сироко и да я предизвика на собствената й територия, се изискваше много смелост, която дори и не си представяше, че притежава. Но онова, което хер Шпигелман беше предвидил за него в препълнената с дреболии дупка на улица „Гуиньон“, го плашеше още повече. Много повече.

Малкият Сид прокара ръка през лицето си, като се боеше да не избухне в сълзи.

Паулус.

Раните, които Сирокото му бе нанесла, не бяха видими като синини или драскотини, но това не означаваше, че са по-малко болезнени. Беше преживял отново залавянето на брат си със същото тотално отчаяние, с което го беше изживял първия път. Но беше здрав. Беше направил онова, което му бе наредено да направи. Не се бе поколебал. Не бе мислил.

Вървя под дъжда, за да си изясни намеренията. После, след като намери подходящо място, влезе в едно тясно и мрачно заведение и си поръча две чаши с нещо силно. Един сакат барман го погледна с недоверие, но след това му сервира и забрави за него. Уискито му помогна да се фокусира над намеренията си, но не и да разсее отчаянието. За първи път се чувстваше обезверен.

Той и Паулус бяха имали много лоши моменти през живота си. От поредицата бюрократични изпитания, които бяха съпътствали смъртта на майка им, и последвалото настаняване в едно студено и смърдящо сиропиталище Сид си спомняше малко.

Сиропиталището беше отвратително място, в което със ставането сутрин се поставяше началото на битка, и затова, все още ненавършил пълнолетие, Сид беше взел под закрила брат си, а после беше офейкал без никакво съжаление.

Веднъж вече излязъл навън, кариерата на престъпник му се струваше най-подходяща. Имаше вродена наклонност към измами и малки и ловки ръце, подходящи да разбиват ключалки и да отварят със сила прозорци.

Когато след това бе открил Дент дьо Нюи с Ръчно направените предмети, Сарафите и безбройните странности, които се криеха там, бе почувствал, че това бе мястото за него. Там, беше казал на Паулус, щяха да намерят начин да изплуват от калта. Беше му го обещал. И тази надежда беше траяла дълго. За малко му се бе сторило, че Дент дьо Нюи е идеалното място, в което да развие таланта си.

За кратко време беше създал малък кръг за купуване на крадени вещи и се беше сприятелил с някои Сарафи, от които бе научил за нови предели и нови възможности за печалба. Някой го беше въвел във враждебните кръгове на Обмена на Там и Тогава и Сид беше мамил с ентусиазъм. Беше дебелокож и безскрупулен. Беше очевидно, че за да намери елдорадо, трябва да си изцапа ръцете.

След това обаче късметът му бе обърнал гръб.

За да се отплати на съдбата, която за малко не го бе изпратила зад решетките, Малкият Сид трябваше да се изправи пред купища дългове, а дълговете го бяха направили непредпазлив. Така, обзет от безпокойство, един хубав ден беше преминал от измамата с Ръчно направени предмети към използването им и бе открил в тях една неустоима сила.

Беше вярно, трябваше да се пролее кръв, но безкрайната радост можеше да се роди от няколко нещастни червени капки. О, беше хубаво. И опасно.

Ръчните предмети едва не го убиха.

За малко не бе платил с живота си. Паулус го бе спасил. Паулус беше забелязал неговите трепети и внезапните промени в настроението му. Паулус, за когото всички мислеха, че е на крачка от идиотизма, беше достатъчно умен, за да разбере в какъв бездънен кладенец се беше спуснал брат му, и му бе помогнал да се измъкне.

Заедно бяха успели. С цената на болката и сълзите, но Малкият Сид се беше отървал. Никакви Ръчни предмети повече, беше се заклел. Никога повече. Дълбоко в съзнанието му винаги стоеше това обещание. Обещанието, дадено на Паулус. Беше станало още по-притискащо от благодарността, която чувстваше, че трябва да покаже на брат си.

Да намери елдорадо и да прекара остатъка от живота си сред шампанско и луксозни коли.

Беше лесно за хер Шпигелман да се опре на неговата лакомия. Сега Малкият Сид си даваше сметка. Беше много лесно. И този, който плати за това, беше Паулус. Не той, Паулус.

При тази мисъл си поръча трето питие. Изгълта го на един дъх. Поръча си четвърто.

Замислен, го изпи на малки глътки.

Сид си беше имал вземане-даване със света на Сарафите достатъчно, за да може да каже, че го познава. Знаеше, че става въпрос за ексцентрични персонажи, които живееха живота си според правила, диктувани повече от капризи, отколкото от разума. Беше виждал с какви мерзости можеха да се опетнят и до какъв предел да стигне амбицията им. Вярваше, че познава възможностите на онова, което те наричаха Обмен.

Сега не беше така сигурен. Това, на което хер Шпигелман беше способен, го унищожаваше. Нямаше защита срещу тази сила. Никой не бе в състояние да му се изпречи.

Въпреки заплахите Малкият Сид не можеше да не се пита. Да се опитва да разбере. Беше очевидно, че маневрите на Хер Шпигелман трябваше да водят до някъде. Колкото и силен, колкото и непобедим да беше, и той също трябваше да има амбиции и апетити. Но Малкият Сид не успяваше да долови какви.

Сид беше измамник, а основната съставка на една измама беше способността да се долавят желанията на измамения. Да се опира на неговата алчност и на неговите страхове. В това Сид беше много умел. Умееше да разчита в един тик алчността, в една гримаса — терзанието. Откриваше светеца зад фасадата на престъпника и убиеца в мигането на невинния.

Но му беше невъзможно да разшифрова хер Шпигелман. А това за Сид значеше само едно. Продавача зад цялото това театралничене, самият той носеше маска. С други думи, не беше човешко същество. Поне не така, както бяха той и Паулус. Чувството на страх се върна.

Малкият Сид стана, остави на масата една банкнота, кимна на бармана и излезе.

Валеше и беше вечер. Имаше среща.

Излегнал се на леглото с голи гърди, Сид затвори очи.

Чуваше ги как ръмжат. Долавяше алчността им. Беше отвратен.

Помисли за Паулус. За спиралите, в които го бяха въвлекли. Беше ли в съзнание? Можеше ли да чуе червеите, които го обвиваха? Надяваше се, че не. Поредната подигравка на Продавача. Нямаше право да капризничи.

Беше време…

Избърса една сълза и въздъхна.

— Правете това, което трябва — каза.

Не чакаха друго.