Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (4)

4

— … А това е стаята на чудесата.

Осветлението, тъжно и жълтеникаво, беше поверено на няколко свещи, закачени тук и там, които бяха не толкова полезни, колкото създаваха неопределени сенчести петна, подобно на протегнати ръце.

— По дяволите… — каза Кай, очарован, веднага щом зениците му се адаптираха към полумрака.

Тук етажерките бяха затворени със стъкла и ключалки и върху една масичка в центъра беше оставена връзка ръждясали ключове.

Стаята беше претъпкана с предмети и папки. Една до друга, една върху друга, без последователност или подобие на каталогизиране.

Най-ниските шкафове, приличащи на ковчежета от желязо и кристал, събудиха любопитството на Кай. Хвърли поглед към Фернандо и получил разрешение, се приближи.

Отначало остана разочарован. Това бяха боклуци. Всякакви предмети. Със сигурност не чудеса. Все пак, колкото повече ги разглеждаше, опитвайки се да разбере как така ексцентричният книжар можеше да определи като чудо една ощърбена порцеланова чашка или чифт дамски ръкавици в землист цвят, на петна, толкова повече си даваше сметка, че тези предмети притежаваха особен чар. Особен и в същото време зловещ. Защото по някакъв начин предметите, побрани във витринката, бяха живи. Живи и жестоки.

Стори му се, че ги чува да шушукат и да доносничат, сякаш беше открил гнездо на пепелянки.

В същото време бяха с обикновена форма и самите те бяха обикновени. Вилица с три зъба, джобни огледалца с рамка от слонова кост, нож с ръждясало острие, кука за въдица, цялата изкривена, кълбо мухлясала вълна, шишенце от парфюм. Дори му се стори, че видя гипсова статуетка с форма на ангел от тези, които струват няколко цента и се закачат на коледната елха.

Но нито една коледна украса не е била с такова жестоко изражение. Никога нито един аромат не е имал такава смъртоносна същност, никога никой с капка чувствителност не би нарязал хляба за любимия човек с кухненски нож, който излъчва толкова силно желание за убийство.

Бяха живи и бяха жестоки.

Кай отстъпи назад.

— По дяволите — измърмори.

— Побиват те тръпки от тях, нали?

Момчето се почувства неудобно.

— Да. Какво са?

Фернандо изглеждаше развеселен.

— Ръчно изработени предмети, личи. Не ми казвай, че никога не си чувал да се говори за тях — учуди се, сякаш това беше най-очевидното нещо на света. — Както и да е, това са опасни неща, най-вече за момче на твоята възраст. Затова са заключени. За теб е по-добре да стоиш настрана, повярвай ми. Стаята на чудесата е пълна с опасни предмети. Някога забелязвал ли си, че очарователните… неща почти винаги са и опасни? Ръчно направените, но също и някои книги. И някои жени, по дяволите.

След това с широка усмивка, която целеше да бъде успокояваща, му намигна.

— Но хубавото тепърва предстои. Гледай тук — каза, като избра един изкривен ключ от ръждясалата връзка. — Някога познавал ли си колекционер?

— Баща ми беше започнал да колекционира марки, но бързо се отегчи.

Фернандо нагласи очилата на носа си, повдигайки вежди.

— Вижда се, че не му е било в кръвта. Виж, моето момче, колекционерите измежду цялата човешка разнообразност са може би най-ексцентричната порода. Замисли се… Има такива, които колекционират бутилки „Кока-Кола“ или каталози с електродомакински уреди от петдесетте години, кълна ти се: срещал съм десетина такива. Други биха полудели само да докоснат автографи на известни личности, вече починали и потънали в забрава. Хора, които се надяват да намерят някакви детайли, размазано мастило, знаме, което се вее срещу вятъра, и така нататък…

Книжарят отметна кичур коса от челото си, без да спре да тършува между етажерките.

— Но къде, по дяволите, сложих…? Трябва да знаеш нещо, Кай. Породата на колекционерите има дълга памет. Спомни си момента, в който на един неизвестен дизайнер му хрумнала идеята за женската форма на бутилката на „Кока-Кола“. Спомни си за огърлицата на Мария Антоанета, как е била носена от Ава Гарднър (Ава Гарднър, не знам дали съм ясен) в една страстна нощ и как била открадната и как все още чака, погребана в тайна пещера, една красота, достойна за нейния блясък. Почакай малко, помня, че я бях сложил…

Коленичи и продължи:

— Очевидно разказва за монети…

Кай трепна.

— Какъв тип монети?

Фернандо се обърна към него, като се усмихваше.

— Може би току-що открихме, че имаме обща страст? Освен книгите, казвам. Харесват ли ти монетите?

— Никога не съм мислил.

— А всъщност не трябва да мислиш за това, така се става колекционер, по чиста случайност. Искаш ли да знаеш какво разказват тези от порода нумизматици?

Не можеше да има друг отговор, освен:

— Да.

— Разказват кой ги е сякъл, кой ги е докосвал. За техните качества и за техните дефекти, естествено. За теглото им и тяхната емисия. За това, колко са останали и кой ревниво ги съхранява. Трябва да знаеш, че нумизматиците измежду всички, принадлежащи към рода на колекционерите, са тези, които имат най-дълга памет. Очевидно е, нали? Монетите са древни като човека… Очевидно най-търсени са редките монети.

На Кай започна да му се вие свят.

— Редки монети ли?

Фернандо му намигна:

— Вече пое по пътя на разкаянието, казвам ти. Ти си точно като Свети Павел или Свети Петър^[1], кой ти го помни? Редки монети, разбира се. Например като тази с главата на Цезар, която накарала Брут да полудее от угризения. Като тези на Третия райх, изсечени само от едната страна, за да дадат отпор на лудото препускане на инфлацията. Рублите, на които поради една грешка в сушенето червената звезда се преобразува в пентаграм, а лицето на Сталин — в това на вампир, струват цял куп пари. Монети от Късната Римска империя. Монети от съкровището на Чингис хан. Късметлийската монета на Наполеон. Монети, които носят нещастие, прокълнати монети. Златни, бронзови и дори монети от камък. Миди от далечни племена, примитивни пари, но все пак пари…

— А сребърните монети?

Фернандо онемя, като го гледаше в очите. Изглеждаше нерешителен, сякаш се инатеше да продължи.

— Разбира се, също. Сребърни монети — със сигурност. Има от всички видове. Мед, злато, бронз. И сребро, разбира се. Защо да няма… сребърни монети?

— И какво знаеш за тях? Има ли специални сребърни монети?

Книжарят бавно кимна, като не отместваше поглед.

— Как така специални?

— Знаеш… — Кай жестикулираше, не намирайки подходящата дума. — Въобще странни.

— Има.

— Разкажи ми за тези монети.

Фернандо потропа по една кутия, покрита с тънък слой прах.

— Наистина ли искаш да знаеш за тези странни… монети? Има по-интересни истории за разказване, наистина. Знам цял куп. Например тази за…

— Искам да знам за монетите.

Книжарят отново изглеждаше нерешителен. След една пауза, която на момчето му се стори безкрайна, заговори.

— Както предпочиташ. Странни специални монети… Има някои например, ляти от камбаната, която издала последния си камбанен звън, докато Джордано Бруно изчезвал, погълнат от пламъците на Кампо деи фиори. Камбана, която била открадната и продадена на черния пазар от някакъв си крадец. И която била закупена от един венециански златар. Златар, чиято последна работа, преди да се хвърли пиян в Канале Гранде, била сеченето на трийсет сребърни монети. Идеално кръгли и идеално гладки. Толкова гладки, че да можеш да се огледаш в тях.

Кай почувства как тръпка преминава по гърба му.

— Знае се малко за трийсетте, както ги наричаме ние, колекционерите. Те ли са монетите, които Кроули не искал да докосва, когато му били предложени от един контрабандист от Корфу? Същите, заради чието притежание Гьобелс накарал да застрелят двайсет от най-приближените му сътрудници и разрушил Варшавската библиотека? Тези монети, които Анатолий Букреев^[2] изгубил в подножието на Анапурна? Същите сребърни монети, чиято кражба накарала По^[3] да опита да се самоубие? Нумизматиците казват — да.

Фернандо вкара ключа в ключалката на металната кутия и каза, усмихвайки се:

— Но те като всички колекционери лъжат.

— Те са…

Изведнъж в главата на Кай прозвуча оглушителен шум като кънтенето на водопад. Доби неприятното чувство, че стаята на чудесата на „Картаферина“ се пълни бързо с вода. Около него нямаше друга вода, освен кондензиралата се по стъклата на залостените прозорци, но Кай все така чувстваше, че потъва.

— Кай? Какво ти става?

Момчето вдигна ръка, за да накара книжаря, който го гледаше изплашено, да замълчи. Цялата кръв от лицето му се бе оттекла, беше изключително блед. Тъпа болка съпътстваше грохота, карайки го да се олюлява.

— Двайсет и девет са — прошепна, като посочи кутията. — Липсва една от тях.

Кутията беше все още затворена. Ключът трепереше между пръстите на Фернандо. Сега и книжарят беше пребледнял като платно.

— Откъде знаеш?

— Знам го и толкова — отговори Кай.

Чувстваше как потта му се стича по гърба, намокряйки ризата му. Усещането за потъване беше изчезнало, но не и болката в слепоочието.

— Отвори я.

Ключалката щракна в ръцете на Фернандо. Беше нужно само едно слабо превъртане и металната кутия се отвори широко. Тя съдържаше двайсет и девет сребърни монети, които блестяха зловещо.

Кай извади своята от дъното на джоба на панталоните си и я добави към колекцията. Пасна идеално в последното свободно място.

— Откъде я взе? — попита книжарят, изумен. — Откъде знаеше, че една липсва?

Кай се отдръпна: всяка една от тях беше точно копие на лицето на Продавача. Далече от монетите, световъртежите и грохотът в главата му изчезнаха.

— Не е важно, сега е твоя.

— Аз не мога…

— Твоя е.

— Не…

— При едно условие.

— Какво?

— Заключи я.