Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (32)

32

— Не! — извика Кай.

— Момче, успокой се!

— Левантинецът!

— Отвори очи, Кай!

Подчини се. Помъчи се да фокусира спомените си.

— Видях го, Гас — каза, като си масажираше слепоочията.

— Левантинеца ли?

Кай поклати глава.

— Не точно. Беше… бърз. Но го видях да идва. Видях всичко, което е правил през всички тези векове. Ти видя ли го?

— Видях те само как припадаш, Кай. Не видях друго.

— Беше… беше… ужасно.

— Сега се успокой.

— Какво се случи? Видение ли имах?

— Мисля, че да. — Гас го гледаше с недоверие. — Боли ли те главата?

— Малко. Но минава.

— Добре. А гърдите?

— Не, не ме болят. Само главата, но мин…

Гас го сграбчи за раменете.

— Сигурен ли си? Само главата? Не чувстваш ли нещо в гърдите?

Кай се отскубна от хватката му.

— Нищо.

— По-добре така. — Гас стисна дланите си в юмруци. — Вярвай ми. По-добре така.

— Гас?

— Кажи, момче…

— Тук долу е. Чувствам го. Параклисът.

— И аз го чувствам. Това е силно място.

— Но… — Кай облиза устни с език. — Но чувствам, че е празен. Разбираш ли?

Гас хвърли един поглед на затворената врата на тоалетната.

— Празен? Разбира се, нали е гробница. Трябва само… само да издъним този проклет под, преди някой да дойде и да ни изгони насила.

— Да, но…

— Не се тревожи, с Обмена ще е шега. Ще трябва да кажа сбогом на дърдоренето с Джаз Колман^[1], боя се, но спокойно.

— Празен е, Гас.

— И аз ти повтарям, че е гробница. Това, което усещаш, е смъртта. Няма нищо живо там долу.

— Не. Има и живот. Но не… не Левантинецът. Животът, който усещам, е човешки живот. Или почти.

— Откъде знаеш?

Отново това изражение. Разтревожено. Недоверчиво. Изплашено?

— Не знам. Но чувствам, че има някого, така както чувствам, че Левантинецът… е мъртъв. Мъртъв и това е. Не може да се призове… прахта.

Гас продължи да го гледа още известно време, несигурен какво да прави.

Накрая реши:

— Трябва да слезем. Отмести се.

— Безполезно е.

— Разстроен си, всичко е наред. Имал си видение, а това е една доста сложна работа, над която е по-добре да не се разсъждава. Не сега, ок? Не е моментът и аз не съм точният човек. Може би Пилгринд ще знае какво, по дяволите, ти се е случило, но не и аз. И после — опита се да му се усмихне, — ако Параклисът е празен, така е по-добре, нали? Слизаме, уверяваме се, че от Левантинеца няма и следа…

— Аз не вярвам той да оставя следи — потръпна Кай.

— … поставяме динамита и се омитаме.

— Но…

— Слушай — каза Гас. — Трябва да продължим напред, не можем да се върнем назад. Беше съгласен с мен, струва ми се. Или си променил решението си?

Кай отстъпчиво поклати глава.

— Окей.

Дори и да искаше, нямаше нито да може, нито да знае как да обясни на Гас чувствата, които бушуваха в него.

„Празен“ беше само дума, която в превъзбудения му ум бе изглеждала подходяща, за да опише онова, което подът в тоалетната на „Кладенеца“ пробуждаше в него. Това особено изтръпване, което започваше от дланите му и пълзеше по ръцете му нагоре, за да избухне в гърдите му. Но не бе болка.

„Празен“ не изразяваше напълно онова, което Кай би искал да породи в съзнанието на своя придружител.

Разбира се, съществуваше усещане за празнота, но и безкрайна тъга, тъгата на тонове кости, натрупани през хилядолетията и превърнали се в прах.

Имаше я болката, която ехтеше заедно със задъханото и понякога хъркащо дишане на този, който се бе изгубил в бърлогата на Левантинеца. Имаше ги амбициите и черното лице на лудостта на онзи, който бе издигнал храм на това прокълнато място.

Параклисът не бе празен, тоест без живот, даже напротив. Беше истинско гъмжило. Имаше насекоми и червеи, плъхове с червени и злобни очи, хлебарки, мравки и организми, съставени от няколко клетки и никаква логика. Освен тях имаше и други неща. Ужасни. Безбройни.

Неща, които не спадаха към нито един от разделите на биологията, които мършавото момче да може да разпознае.

Не, Параклисът не бе празен, не в смисъл на отсъствие. „Празен“ в крайна сметка беше само една дума.

Действителността бе съвсем различна. Но в този момент не можеше да прави друго, освен да приеме съдбата си. Гас имаше право, бяха там и нямаше да имат втора възможност, за да слязат в Параклиса. А той беше важен за Шпигелман, за това не хранеше никакво съмнение.

Ами ако беше клопка? За да отговори на този въпрос, Кай почерпи от философията на Гас.

Толкова по-добре, каза си, докато се движеше, прилепнал до стената. Това щеше да означава битка с хер Шпигелман — лице в лице.

— Приготви се!

Гас облегна ръце на пода, въздъхна дълбоко и прошепна няколко думи.

И подът изчезна.