Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (27)

27

Вонеше на варено конско и една кривогледа котка душеше локва от урина точно пред пощенската кутия. Входната врата беше изпадала от пантите толкова пъти, че никой не мислеше да я намести повече.

Гас и Кай изкачиха стълбите, почукаха на вратата и не получиха отговор. Гас като че бе и очаквал.

— Винаги е така… — измърмори.

Беше проста ключалка, за да я разбие човек, не се искаше повече от няколко секунди.

— Никога не разбират, че нямам време за губене…

Изглеждаше развеселен, докато Кай обаче беше на тръни. Още преди да влязат в тази разпадаща се сграда, имаше лоши предчувствия.

— Воала! — възкликна Гас, като отвори широко вратата.

Влязоха и предварителното усещане на Кай се потвърди. За миг преживя ужаса от дома си. Беше същият. Сладникава воня, която удряше в главата. Неприятна миризма на кръв, примесена с друга смрад, също толкова ужасна. Сякаш бяха влезли в кланица.

В препълнения с кутийки и сандъци коридор нямаше и следа от кръв. Не личеше дори белег от сбиване. Малкото евтини мебели изглеждаха на мястото си и нямаше нищо, което да предсказва нещо лошо; дори шумовете бяха обичайните шумове на нощта. Хладилници, които бучаха, вода в тръбите. Слабият уличен трафик и дъждът по капаците на прозорците. Изглеждаше сякаш нямаше нищо в този апартамент, което да се различава от нормалното. Освен миризмата, разбира се. Освен вратата, която продължаваше да се блъска зад гърбовете им. Беззъба уста, която им се подиграваше.

Гас зареди пълнителя.

— Стой до мен. Тук.

Така и стана.

След това — ужасът.

— Не… — опита се да каже Кай.

Другото остана неизречено в гърлото му, езикът му беше като мъртъв. Защото нямаше никакъв смисъл да отрича това, което очите му виждаха.

Беше ужасяващо подробно, за да си помисли, че става дума за кошмар.

От Сид беше останало малко, но достатъчно, за да може Гас да го познае.

— Каква мерзост — промърмори.

Посрещна ги, показвайки се без срам, за да могат да уловят всеки детайл от триумфа му.

Беше напълно гол. Гол, без повече тайни. Гол, както може да е само едно животно с одрана кожа и на парчета. Гол, както хората могат да бъдат само в обятията на любимия или в захапката на червея.

Торсът, от гърлото до слабините, беше разтворен, ребрата — извити навън, бели и разкриващи изкорменото празно тяло. Корона без сенки.

Всичко беше наяве, на показ. Нямаше срам в това плътско чудо. В центъра на червената пещера, свързано с няколко нишки от влажни влакна, стоеше сърцето.

Живо.

Мускулът пращеше и пращейки, изтласкваше във въздуха големи и тъмни капки. Успокояваше се и успокоявайки се, се отпускаше като балонче със слабо налягане, за да може да направлява полета си.

Липсваха белите дробове, бяха сложени в краката му, розови и неприлично доволни, гнил плод, поднесен в знак на почит. Липсваше черният дроб, така също стомахът и вътрешностите, събрани и хвърлени в един ъгъл като нежелан подарък. Там, където бяха захвърлени, по една иначе чиста стена, изпъкваха отвратителни следи.

Не се беше свършило.

Не можеше да е свършило.

Хер Шпигелман не се скъпеше на чудеса.

Ръцете на Сид, до някакъв момент нормални човешки ръце, бяха ненормално издължени като краката на паяковидните вследствие на кой знае каква радиация и след това бяха калцирани, снежнобели като от гипс. Дълги, изключително дълги, счупени на няколко места, но разпръснати, обхващащи почти целия периметър на стаята. Сякаш Сид, мъртъв, искаше да ги посрещне с добре дошли в своя личен Ад. Естетически проучен Ад, в който всяка капка, всяко петънце, всяко месесто влакно и всеки мускул бяха поставени, с цел да провокират търсен ефект.

Но тъй като не се намираха в Ада, нещо друго ги очакваше. Нищо не е без цел.

Нито дори ужасът.

Седнал на един фотьойл, трупът на Сид ги съзерцаваше с отворена уста. В нежната месеста част на венците някой или нещо на мястото на зъбите беше забил парчета стъкло. Усмивката беше като бодлива и изгладняла пропаст.

Нямаше очи, те бяха извадени, а на тяхно място блестяха две парчета от огледало, идеално кръгли, като монети. Кай беше объркан.

Между всички показани ужасии на това измъчено тяло тези две парчета огледало впечатляваха най-много. Отразяваха ненормалната светлина на стаята. Отразяваха каменното лице на Гас. Отразяваха и Кай, който дори в кошмарите си не би си помислил, че ще присъства на такова светотатство.

Не беше банално убийство. Не ставаше въпрос за досадна касапска игра.

Това беше пълното потвърждение на смъртта.

Беше и много повече, защото в този момент, когато както Гас, така и Кай си мислеха — грешейки, че се намират в кулминацията на трагедията от разрези и съдирания, когато вече нямаше нищо повече от анатомията на Сид, което да не бе анализирано, обмислено и запомнено, той проговори.

— Лееееееее…

Това беше звук от сурова плът.

Отвратителен.

Кай се дръпна назад, подскачайки, мускулите го заболяха до спазъм, косата му настръхна, нервите му бяха толкова опънати, че една продължителна и тъпа болка го пронизваше.

— Гас…

— Мамка му…

— Гас… — умоляваше Кай.

— Лееее… ваааа…

Гласът на Сид представляваше продължително крякане, едва разбираемо, като стар виещ запис. Който и да беше убил зверски тялото му, който и да беше организирал този зловещ спектакъл, бе имал грижата да запази жив гласа на мошеника. По някакъв начин, докато остриетата и бръсначите и кой знае още какви изискани инструменти за клане бяха допринесли нищо от тази анатомия да не остане цяло, гласът на Сид беше пришит с усилие за този труп.

— Гас… Какво?

За миг изглеждаше, че Гас иска да натисне спусъка.

След това разбра.

— Гоетия.

Челото му бе оросено от пот, пистолетът все още бе насочен надолу.

— И то от най-лошия вид.

Изплъзна му се едно подигравателно пухтене.

Свали пистолета.

— Стой зад мен, момче. И не гледай. Няма да е приятна гледка.

— Лееееееевааааааантине…

— Това е номер.

Гас, безразличен към кръвта, към ужаса и към уважението, което от векове почетно се отдава на мъртвите, се хвърли към трупа, раздрусвайки го.

— Харесва ти да си играеш! — извика. — Къде го сложи? Къде?

Главата на Сид падна напред, търкаляйки се.

— Къде го скри, проклетнико?

Трупът вдигна глава. Огледалните очи се насочиха към Кай.

Устата се затвори изведнъж. Стъклото проряза. Шумът беше жесток.

Сид се усмихна.

— Левантинецът.

Гласът му бе ясен.

Беше ясен и когато повтори тази дума.

Изключително ясен.

— Левантинецът.

Гас го удари в лицето с вик, сцепвайки изведнъж долната му челюст.

— Все още е жив. Чувствам го — извика. — Остави го намира, проклетнико!

Лига течеше от устата му.

— Остави го…

Обсипваше го с юмруци, удряше, удряше и удряше, не обръщаше внимание на шума, на хленченето, на продължителното крякане и на звуците, които излизаха от трупа, не обръщаше внимание на смеховете, които се подиграваха на ударите.

— Чуваш ли ме? Сид, чуваш ли ме?

Ръцете на Гас потънаха в плътта, но не се спряха. Не можеше да спре. Стигнаха до дълбочината. До китките, след това лактите изчезнаха.

— Ще те извадя аз… ще те извадя…

Разкъсване.

— … аз!

Изведнъж се чу, остър и ужасяващ, плачът на новородено. Толкова силен, че Кай инстинктивно сложи ръце на ушите си. Караше стъклата да се тресат.

Този плач беше риданието на едно огромно новородено в абстинентна криза, глухият синтез на едно позорно същество, родено, за да бъде доказателство за жестокостта на света. Беше една дълга монотонна песен, която носеше образи от пепел на вятъра, ужас и тъга.

Гас се отдръпна изведнъж.

— Още е жив, Кай.

Стискаше нещо в ръцете си.

— Кой?

— Сид.

И се отмести, за да му покаже какво държи. Едно новородено с огромна глава. Ненормална глава, набраздена от синкави и пулсиращи вени, дебели като въжета.

— Все още е жив — повтори Гас, задъхвайки се.

Сид изстена.

Кай го погледна уплашен.

— Как е възможно?

— Гоетия — беше бързият отговор на Гас, задъхан и със странен блясък в очите. Една луда светлина. — Номер в номера. Това беше капан. Хер Шпигелман е искал ние да убием Сид. Копеле! Но не проработи. Гоетия е обмен на трансфигурация. — След това нареди: — Вода, Кай. Бързо. Сид има нужда от вода.

Той се подчини.

Гас приближи чашата към устните на това невероятно новородено.

— Пий.

И му помогна, като го подпираше.

Новороденото отпи. Голяма част от водата изтече извън устата му, но малкото, което успя да влезе, изглежда, го ободри.

— Благо… — Новороденото говореше с гласа на възрастен.

— Благо… даря.

— Мълчи, трябва…

— Не — беше отговорът на Сид. — Не — повтори с усилие, въпреки че и минималното издишване му причиняваше пронизваща болка.

— Добре, добре, съгласен съм, но изпий това, окей? Това са обезболяващи.

Бяха малки сини таблетки. Гас стри една от тях между пръстите си и сложи внимателно прахчето на езика на Сид.

— Гас… — извика Кай.

— Кажи.

— Тази… Тази Гоетия е…

— Искаш да знаеш дали е постоянна?

— Да.

— Не знам. Само времето може да каже.

Трябваше да изчакат, но накрая обезболяващото, изглежда, имаше ефект.

Лицето на Сид се успокои и той въздъхна, макар и да си остана посинял, дишането стана по-равномерно.

— Страх — прошепна с усилие.

— Страхуваш се, че ще те намерят?

Очите на Сид блеснаха.

— Ддд… а — промърмори. — И то… ва.

Гас стри друго обезболяващо.

— Заради Плацентата ли? Не говори, отговаряй с жестове. Да.

— Хер Шпигелман ли е бил? Един коварен… тип.

Да.

— Виждал ли си го преди това?

Не. Да.

Една лига потече от устата на новороденото.

— Не разбирам. В теб ли е? Плацентата?

Да.

— Сега трябва да ми кажеш истината, Сид. Истината. Ако излъжеш, ще те оставя така и никога повече няма да бъдеш предишният. Разбираш ли?

— Ист… — но му беше прекалено трудно да произнесе тази дума.

И кимна.

Да.

— Истинската Плацента ли е била?

Да.

Гас посипа още малко от прахчето на езика му.

Почакаха.

— Пау…

Гас сбръчка вежди.

— Брат ти? И той ли е бил?

Не.

— Какво искаш да кажеш?

— От… от… отвлечен.

— Кой?

Новороденото премести погледа си върху Кай. Това, което момчето прочете в него, беше единствено отчаяние. Страх.

Разбра.

— Шпигелман — прошепна.

Новороденото се съгласи.

На лицето на Гас се изписа прозрение.

— Отвлякъл е Паулус, така ли? За да може да те изнудва. Така си намерил Плацентата, но Шпигелман не е върнал брат ти, искал е да знае къде е Параклисът? Без Параклиса не може да призове Левантинеца. Но ти не си се доверил, нали?

Не.

— Така той… — каза Гас. — Този проклетник те е подменил с Гоетия. И аз за малко да те застрелям.

Детето беше разтърсено от трепет. Трепетът се превърна в конвулсия. Сид отвори широко очи. Постави ръцете си на гърдите и го изпревари.

— Гас… — промърмори Кай, отстъпвайки назад.

— Сид, чуваш ли ме? Дръж се, Дръж се… Къде е Параклисът на Левантинеца? Знаеш ли къде се намира?

Сид се опита да отговори.

— Параклисът…

Една дума, която за Кай не означаваше нищо, но за Гас обаче трябваше да е позната.

— Параклисът ли? Каза Параклисът ли? Къде се намира Параклисът на Левантинеца?

Но Сид не можеше да чуе нищо повече.

Кръвта му течеше от носа и от ушите. Усещаше вкуса й в устата си и чувстваше червата си, онези дребни черва на новородено, да се топят, заливайки го с топлина.

Не беше това споразумението, помисли си. Не това бе обещал Продавача.

Сид бе приел това изтезание (разполовената плът и след това събрана отново, променената плът и хирурзите на Шпигелман, които му дишаха в лицето, и цялата тази болка) от обич към брат си. Беше приел дори, че Гоетия е невъзвратима, надявайки се, че може би Паулус щеше да намери някого, способен да развали този Обмен.

Беше измамен.

Умираше.

Хер Шпигелман го бе използвал и сега го захвърляше. Като боклук. Като някакъв си боклук.

Чувстваше как животът му се изплъзва от това малко тяло, бърз като пърхането на крилете на пеперуда. Чувстваше, че главата му натежава. Виждаше Кай и Гас да викат и да се вълнуват, но не чуваше техните насърчавания и не чувстваше ръцете им.

Умираше.

Заплака.

Не за живота, който си отиваше. Беше имал жалко съществувание, добре го знаеше.

Какво толкова да оплаква? Глада? Мизерията? Дребните кражби? Обидите? Не, Сид плачеше за това, че бе измамен така лесно. Защото беше манипулиран като марионетка. Защото кой знае колко болка щеше да причини предателството му, и то без той да получи нищо в замяна, защото, ако Продавача го бе излъгал в този момент, трябва да го е мамил от самото начало.

А това значеше, че Паулус е мъртъв.

Новороденото се опули. Оставаше му един последен коз. Отмъщение.

— В… кладенеца — каза. — Кладенецът. Той е…

„Клопка“ искаше да добави.

Но Сид не можа да си отмъсти.

Задъха се, сбръчка устни.

И спря да диша.

— Мъртъв е.

— Да се махаме оттук, Гас. Моля те.

Гас се съгласи.

Направи една крачка. След това две.

Въздъхна.

Обърна се и сграбчи момчето. Треперещият, успокоен от стискането му Кай, остави сълзите да се излеят свободно.

— Трябва да го спрем.

— Ще го направим.

— Трябва да го убием, Гас.

Гас го погали по косата.

— Ще направим и това.