Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (46)

46

Балансирайки върху главата на жабата, хер Шпигелман усещаше вкуса на победата.

От години бе жадувал за този момент и от години се бе опитвал да си представи ароматните нотки на нектара, запазен за победителите. Сега го знаеше, вкусът на победата бе извън всяка негова фантазия.

Ръцете, принадлежали на Сарафите на Дент дьо Нюи, а сега подчинени на неговата воля, го изпълваха с енергия от кристална чистота и нямаше фибра в тялото му, която да не вибрира от болка. Погубваше го най-вече цялата останала енергия от Обмена, която минаваше през организма му, за да бъде трансформирана след това и захвърлена в ума и в гърдите на Кай.

Хер Шпигелман беше отвратителна гледка. Жалък, ако към неговото разрушение се добавеше изражението на тоталното блаженство на лицето му. От върховете на пръстите му, вече станали като почернели наденички, излизаше дим на тънки спирали и билярдните топки, които имаше наместо очи, бяха покрити с жълтеникави капиляри. Бузите и челюстите на Продавача се топяха така, както раменете и гърбът му. Получи се една бъркотия от неразличими мускули и сухожилия.

Болката беше вече извън неговите представи. Тялото му, деформираната обвивка, бе това, което изпитваше това жестоко страдание и което търпеше последствията.

Отдавна вече хер Шпигелман бе разбрал, че тялото нямаше и минимално значение в подредбата на света и на световете, от които се състоеше.

Какво може да съдържа една кост или регургитацията на един стомах в свят, в който всеки ъгъл беше Проход, а всяка безсмислица — нова Библия, от която да се черпят мъдрости? Умът е всичко. Всичко произтича от нежелани мисли на мечтатели, всичко се ражда и умира, за да може една дума да го дефинира.

Тялото не е нищо друго, освен необходимо бреме за низшите същества, връзка с водите в утробата и паметта. Води, които, ако човек си помисли добре, не са друго, освен памет с формата на двойна спирала^[1].

Паметта беше неговата цел. Светият Граал, за който се бе борил и който, о, небеса, бе спечелил.

Умът на Продавача бе далеч от площада и от това, което се случваше на него, бе потънал в делириум на сила, който го свързваше с всеки миг, с всеки камък в града. Дори и с орбитите на планетите, балансиращи в тъмнината там горе, скрити от облаци, увити в спирала.

Ритуалът на контра-Обмен бе създал мост между неговото съзнание и това на Кай.

Усещаше мощта на всички тези ръце, бушуваща като виелица в главата на момчето, да рови и търси, да унищожава и да разбива, фактът, че това го кара да полудява от болка, не го безпокоеше изобщо. Имаше една стена в ума на Кай, която да се събори, и Продавача искаше да я помете. Искаше да не остане нито едно камъче, което да възпрепятства плана му, защото, веднъж разрушена, веднъж достигната погребаната част от паметта на Кай, всичко щеше да се промени.

И той, хер Шпигелман, създателят на света, този, който бе преобърнал Закона в свой интерес и се бе осмелил да предизвика Големия сляп касапин — един цар, — ако си извоюваше победата, щеше да си получи и наградата.

Преградата, която трябваше да се отстрани, за да се достигне до горещото ядро на Вундеркинда, беше значима пречка, но вече личаха първите пукнатини.

Изречения се сбиваха в думи, за да изчезнат после, без да оставят следа. Образи избледняваха, а други излизаха наяве. От единични запетаи, скрити в подсъзнанието, извираха думи, а тези думи много скоро щяха да се превърнат в изречения.

От обединяването на тези изречения щяха да бликнат истории, историите щяха да се свържат в памет и тогава…

Шпигелман се изсмя. При звука на неговия смях скритите в улуците прилепи паднаха като ударени от гръм, пиленца, още в яйцата, спряха да дишат, и Буливиф трябваше да наведе глава, обзет от отчаяние, каквото никога не бе изпитвал. Дори Пилгринд, който тичаше презглава, заобикаляйки площада и пленената войска, за да стигне до Гас навреме, трябваше да сложи ръка на устата си, за да сподави своя вопъл.

Смехът на хер Шпигелман беше реквием за целия свят.

На една дясна ръка й липсваха ловенето от ноктите, беше ги загубила, забивайки ги в неволен спазъм в настилката на площада. Пръстите бяга огънати до нокътя, кожата — червеникава и на много места напълно липсваше, плътта се виждаше. Кукичката на хер Шпигелман се бе забила малко над показалеца и оттам идваше цялата болка, разпростряла се в мрежа от ужасни страдания.

До нея на няколко сантиметра разстояние, застанала върху един остатък от крайник на новородено, ръката на ръгбиста не представляваше по-добра гледка. Малкият пръст беше почти целият изгорял в избухналите ненадейно пламъци, ноктите бяха изхвърчали в момента, когато по време на бунта Продавача беше бичувал подчинените си с огън.

Черната ръка не искаше робство. Никога вече. Беше свикнала да се бие и волята й бе така да умре.

В бой.

Със свръхчовешко усилие бе стигнала до женската ръка и тъй като новият им господар не ги наблюдаваше, се бе осмелила да общува с нея.

Поради липсата на гърло, език и ларинкс комуникацията между двете ръце трябваше да се адаптира към малкото, което бе останало, свързано с дланите. Дребни жестове, дребни ласки, едно потъркване. Едно пощипване и едно драскане за привличане на вниманието. Език, толкова елементарен, колкото и коварен.

Зареден с надежда.

Давай, дръж се.

Кураж.

Не всичко е загубено.

Дясната ръка не успяваше да схване това, което съседът й се опитваше да я накара да разбере. Болката беше силна, колкото и подчинението на Продавача, и тези насърчения се губеха в хаос от непоследователни импулси. Ръката на ръгбиста обаче не се отказа. Капитулацията не присъстваше в нейния речник.

Той продължи настойчиво да я разтърсва. Тя не се противопостави, защото нямаше сила, но се досети, че й подсказва нещо.

Ръката на ръгбиста я потърка и ощипа, давайки си сметка, че тя внимаваше и възприемаше. Обясни и я насърчи. Сега дясната ръка разбираше.

Дясната и лявата ръка дадоха началото на бунта.

Преобърнаха се по гръб и сграбчиха нишката. Бореха се с болката.

Като акробати, застанали с главата надолу, се завлачиха към фонтана. Едни ръце наблюдаваха. Други бяха достатъчно смели, за да опитат немислимото. Да се разбунтуват. Беше истински метеж.

От войската на отрязаните ръце оставаше по-малко от една трета, която прииждаше в краката на хер Шпигелман. Стотина, може би повече. Другите вече бяха овъглени, изсъхнали от контра-Обмена или пък се гърчеха в спазми, изпаднали в безсилна агония. Най-твърдите, най-устойчивите разбраха плана на ръката на ръгбиста и видяха в дясната ръка пример за подражание.

Движеше ги гордостта. Движеше ги отмъщението на Джена Мецгерай.

Първо се чу воят на глутницата от прах и терзание. След това смехът на Джена Мецгерай.

После дойде и вятърът, по-силен и буен.

Накрая широко отворените очи на ликантропа. Нямаше съмнение. Зрението му не го лъжеше. Войската от отсечени ръце се бунтуваше.

Сдържайки гаденето си от този гротесков спектакъл, Буливиф излезе от скривалището си, в готовност да помогне. Тази демонстрация на воля за бунт го оставяше без дъх. Дори вълкът в него бе замлъкнал. Ръцете се влачеха с усилие към фонтана, като оставяха следи от плът и кафеникави съсиреци. Страданието, което всяко движение предизвикваше, личеше в хиляди детайли. Пръсти, които оставаха вплетени и биваха премазвани без колебание, кожа, която се стичаше в отвратителна слуз. Въпреки това не отстъпваха.

Напредваха. Бавно, безпощадно. Приличаха на морски прилив на сухо.

Първата от тях, една черна и дебела ръка, беше вече започнала да се катери към Продавача. Това ли беше последната надежда, за която бе говорил Пилгринд? Потърси го с поглед.

Намери го. Тичаше задъхан към дупката, от която се бе появила химерата, която Буливиф бе нарекъл Гас. Демоничното подобие, което бе насочило пистолет към Кай.

А Кай?

Той, както и Хер Шпигелман, не осъзнаваше това, което се случваше. Колкото Продавача се наслаждаваше, застанал на главата на жабата, толкова Кай изглеждаше изтощен и измъчен. Колкото първият беше образ на победата, толкова другият беше на поражението. И двамата в точката на кипене на Обмена, който обливаше площада, и двамата не схващаха това, което се случва.

Кай беше тежко ранен. От гърдите му бликаше обилно кръв, главата му беше обърната назад, устата — отворена и мъртвешки изкривена, с кървави ръце, хриптеше неразбираеми думи, които можеше да бъдат както молби, така и проклятия.

Буливиф изучаваше мястото, чакайки някакъв знак, някакво известие, някакъв сигнал, каквото и да е, за да атакува. Затова не забеляза Ловците и не можа да реагира на опасността.

Ловецът албинос се приближи до Примо.

— Това е хубав екземпляр — измърмори, макар да беше наясно, че силата на вятъра ще заличи думите му.

Примо се съгласи.

— Остави го на мен — помоли третият Ловец, вече предвкусвайки кръвта.

— Сега не е моментът — бе сухият отговор на Примо. — Всяко нещо с времето си. Шпигелман беше казал, че ще има намеса, но тя ще бъде парирана още в зародиш. Няма да убием този ликантроп. Не и преди да изпълним заповедите на Шпигелман.

— Защо?

Примо го сграбчи за тила. Хватката му беше стоманена. Третият едва извика от болка.

Другите двама подскочиха.

— Защото когато Шпигелман получи това, което иска, ние ще имаме Дент дьо Нюи. Това ще бъде нашата лична уговорка. И тогава, сине мой…-отпусна хватката. Третият залитна. — Трябва само да имаме търпение.

Примо се обърна към ликантропа.

Авиаторският шал, който криеше чертите му, се развяваше на вятъра като знаме, изцапано с кръв.

— Търпението е качество на Ловеца. Само силата е преди него. Но преди силата и търпението идва подчинението. Следващия път, когато се осмелиш да коментираш заповедта ми, ще те убия на мига.

Заплахата натежа във въздуха.

Третият Ловец изскърца със зъби.

— Какво ще правим с ликантропа, татко?

— Филипе, искам ти да го зашеметиш — заповяда Примо. — Но не повреждай кожата му, ще бъде добър трофей. Когато му дойде времето…

Ловецът се ухили и се хвърли към Буливиф.

— Вие другите — по даден от мен знак. Мишената е това момче. Жив.

Вълкът реагира прекалено късно.

Буливиф успя да обърне глава навреме, за да забележи сянката, която надвисваше над него, и болката избухна в основата на тила му.

Залитна напред, заслепен.

След втория удар потъна в тъмнина. Стана така, че първият свидетел на бунта на отсечените ръце не можа да присъства на последното действие от трагедията.