Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (5)

5

Това им беше хубавото на древните мегаполиси: криеха непознати ъгълчета, необозначени на нито една географска карта, малко посещавани и невидими за очите на повечето хора. Някои от тези места притежаваха име, други не.

Може да са участъци от тротоара, на които, странно е да си го помислиш, никой не е стъпвал. Може да са оброчни ниши, пред които дори и набожен човек не е спирал да се моли. Може да са недовършени гипсови статуи, тайни градини или статуи без очи и крака.

Дент дьо Нюи не беше начин на изразяване, както Кай беше предполагал.

Дент дьо Нюи беше името на едно от тези пренебрегнати ъгълчета. Тъмна зона върху кадастралните карти. Сива зона в спомените на този, който преминава оттам без причина.

Дент дьо Нюи беше името на един цял квартал.

И сърцето на Дент дьо Нюи, малко над Монмартър, над внушителното гробище, беше една екстравагантна каменна статуя, наречена „фонтанът на жабата“.

Беше необичайно да е кръстен така, като се има предвид, че никой не помнеше (защото Дент дьо Нюи не правеше изключение: там живееха мъже и жени като във всеки квартал) някога да го е виждал да шурти и никой не си и бе помислял да го смята за истински фонтан.

Разбира се, основното му съдържание от кални листа би се оприличило на корито на фонтан. И всичките крастави жаби наоколо, приклекнали и със зяпнали усти, можеше да напомнят за барокови херувими, които плискат вода. Имаше дори фалцове по гладкия камък, извивки, покрити с мека плесен, ерозионни бразди, загладени далеч във времето, но беше факт, че никой не си спомняше да е виждал дори и една тънка струя вода да шурти от фонтана на жабата. Нито капка. Беше по-скоро паметник, а не фонтан.

Преди всичко ребус и след това паметник.

Текстовете рядко говореха за това и когато го правеха, ставаше въпрос за загатване. Съвсем бегли факти. В някой прашен том на кадастъра беше отбелязано, че това, което хората фамилиарно наричаха фонтана на жабата, е наречено оригинално от своя създател „Dernier cri^[1]“. Същият архитект, който беше проектирал площада наоколо и някои странични улички. Творец, който изгубил благоволението на Негово Превъзходителство в дните след честването на това куриозно произведение и който поради тази причина бил затворен между стените на Бастилията.

За този непознат били останали малко следи, всичките грижливо каталогизирани и веднага забравени: една кутия за бижута, покрита с опали и лапис лазули, подарена на кралицата за нейния двайсет и първи рожден ден, и серия от пеещи птици, гравирани върху кедрово дърво, бутнати в някой шкаф в подземията на Лувъра. Накрая лаконичният и мрачен смъртен акт: Обезглавен на обществения площад на 15 май 1790 година. Робеспиер^[2] лично подписал присъдата му.

Статуята на жабата, от векове тук, беше просто едно място за срещи.

„Ще се видим под жабата“ беше начин като всеки друг, за да се определят сбирки и любовни уговорки.

Слънцето беше залязло вече зад шпиловете на църквата, оставяйки в сянка покривите на сградите. Вятърът беше довял мирис на буря. Температурата се беше понижила доста. Дори и Кладенецът беше затворен, редки бяха и бързащите минувачи, жадуващи за умерената топлина зад домашните стени.

Само един внушителен, огромен като гардероб мъж, седеше с ръце между бедрата на една от пейчиците около фонтана.

Името на гардероба беше Паулус Марчанд. Чакаше брат си, който закъсняваше както винаги. Отпуснат, не удостояваше с поглед никого от безделниците с подозрителен вид, които от време на време надничаха към площада. С тази зле обръсната брада и черти, които изглеждаха като издълбани от непохватна ръка, не беше човек, който трябва да се притеснява от джебчии, насилници или свадливи хора.

Подсвиркваше си.

Страстта на Паулус бяха ребусите. Винаги щом имаше време, вкъщи или приведен над масата в някое долнопробно заведение, потъваше в онези криптирани картини и не успяваше да отклони вниманието си, докато като на магия в ума му не изникнеше, тласнато от невидима, но изключително мощна енергия, скритото изречение. В този момент на лицето му се появяваше гримаса, наподобяваща усмивка, удряше шумно с огромната си ръка по бедрото си и хълцаше като малко дете.

Щастлив.

— Ти си тук…

— Беше време…

— Мислеше, че ще те оставя сам-самичък? — попита брат му, който обичаше да бъде наричан „малкият Сид“, с тънък смях и подигравателен блясък в очите.

Грамадният мъж вдигна рамене: Малкият Сид намираше спокойствие само когато успяваше да вбеси този, който беше пред него. Той вече не обръщаше внимание на това.

Да попречиш на Малкия Сид да се държи арогантно, беше като да попречиш на магарето да реве.

Паулус обаче го познаваше по-добре от всеки друг и би се заклел, че улавя нещо друго под обичайната невъздържаност, сякаш брат му не се побираше в кожата си от желание да му разкаже нещо.

— Значи?

— Имам една много лесничка работа.

— Една много лесничка работа, а? — повтори.

— Имам една определена информация и куп кинти за делене.

Паулус скръсти ръце.

— Да чуем.

Малкият Сид му направи знак да го последва. Като се разхождаха, щяха да привличат по-малко внимание.

— Стоях си спокойно и си пиех бирата в „Обсесо“ днес следобед, трябва да е било… не знам… — Изду едната си буза, като се опитваше да си спомни с точност. — Ами, не си спомням, два часа, един, може би три, знаеш го какво е това място, нали? Винаги е тъмно и никога нищо не се разбира, с целия този дим и…

— Какво си правил в „Обсесо“?

Малкият Сид си потърка ръцете, като си проясни гърлото.

— Казах ти, пиех бира…

Паулус го притисна:

— Бира? Но не ти ли бяха забранили да влизаш в това място? Ако не греша, това копеле Суец беше достатъчно ясен.

— Ммм, ние… се изяснихме — подхвърли, изпълнен с надежда, Сид.

Паулус не се трогна.

— Дължеше му цял куп пари.

Сид затвори очи с агресивен вид и тонът му стана още по-суров.

— Получи ги, проклетите си пари. До последния цент — отговори. — Мога ли да продължа сега?

Паулус му хвърли един укорителен поглед, но се съгласи.

— Бях там, за да пия бира на спокойствие, когато на масата зад мен седнаха двама загърнати типове, които никога не съм виждал, лицата им също бяха увити с шалове: разбираш ли защо се учудих? По дяволите, студено е, разбира се, и Суец е такава скръндза, че пали камината само на Коледа, но да си слагаш шал и каскет даже вътре и по обяд… Ясно е това, което имам предвид, нали? Днес на обяд беше горе-долу топло.

— Нещо не се връзва?

Сид изръкопляска.

— Точно така, не се връзва.

— И си започнал да подслушваш…

— И чух всичко, което казваха. От първата до последната дума, Паулус.

Сид се спря, като сияеше от радост. Усмивката му беше като на убиец.

— Говореха си за подялбата на някакви откраднати неща. Цял куп. Злато, Паулус! Злато! Практически съкровище. И аз знам къде е.

— Разказвай…

Беше нужно да изминат дълъг път по криволичещи улички, за да спре ликуващият Сид да излага на брат си плана, който беше измислил от едната до другата бира. Когато го направи, бяха стигнали до улица „Феликс“.

На никого не се харесваше улица „Феликс“.

Който живееше там, не се гордееше с това, даже обикновено правеше всичко, да се премести възможно най-бързо и възможно най-далече, оставяйки тази улица зад гърба си като лоша история. Малко бяха късметлиите, които успяваха.

Тук живееха в по-голямата си част престъпници, наркомани, безработни, нещастници, странни хора, дегенерати, истински и престорени луди, маниаци от различни видове и с различни апетити, една фауна от отритнати, за която не съществуваше уместно определение на думата „бъдеще“.

Въпреки че нощта току-що бе започнала, улицата беше пуста и нямаше резе или ролетка на магазин, които да не са напълно спуснати.

Паулус се почувства неудобно, като наблюдаваше една фреска, чиято тема беше не само вулгарна, но даже и зловеща. Боята, с която беше нарисувана, с биещ на очи яркочервен цвят, трябва да беше с долнопробно качество, защото безброй капки и очертания се стичаха извън контурите на централната фигура, представяща на зрителя идеята за нездравословен садизъм.

И този шедьовър, разбира се, не беше единственият. Всички стени бяха покрити с подобни графити. Изглежда, неизвестните художници са имали намерението да използват тази улица като непопулярно място, на което да излеят най-мрачните си импулси, които ще се срамуват да разкажат дори и на някой психоаналитик. Имаше нещо призрачно в това безсрамие.

Нещо, което поразяваше дълбините на душата.

Паулус, като любител на ребусите, не можеше да не забележи как тази шайка луди изглеждаше така, сякаш искаше да скрие и в същото време да изложи на показ нещо забранено и тайно. Като коварна граматика, която шепнеше директно на незнаещия. Настръхна.

— Напълно сигурен ли си, че е тук?

— Улица „Феликс“, номер осемдесет и девет, сигурен съм. Повториха го поне два пъти тия идиоти. Има ли нещо, което не е наред?

— Че тук… Искам да кажа… — Паулус търсеше подходящите думи, за да обясни страховете си, избягвайки същевременно да изглежда като страхливец. — Ако аз притежавах съкровище, бих предпочел да отида да живея на друго място, нали?

Малкият Сид започваше да губи търпение.

— Съкровището е тук за малко, затова трябва да побързаме. Номер осемдесет и девет е само временно скривалище. Разбираш ли? Вре-мен-но — произнесе отчетливо, за да разсее набързо съмненията на брат си. — Искам да кажа, че…

Паулус го прекъсна грубо:

— Знам какво искаш да кажеш. Какво възнамеряваш да правиш? Няма никого наоколо.

Сид вдигна рамене. Не беше моментът да се започва спор.

Цялото му внимание беше насочено към металната врата, която носеше избелелия номер „89“. Фактът, че ключалката беше нова и лъскава и че пантите бяха от блестяща стомана в контраст с изоставеното място, потвърждаваше предположенията му.

Не забеляза обаче, за разлика от брат си, как графитите около входа ставаха странно по-многобройни и по-отблъскващи.

— Трябва да отидем отзад — обясни. — Направих една обиколка на обяд. Има врата, която можем да използваме. Да вървим.

Така и направиха. Ако се съдеше по слоевете сажди, които я покриваха, задната врата трябваше да води към старото помещение с котела за отопление.

Беше заключена с голям катинар.

— И тук има една ключалка… — измърмори Паулус.

Малкият Сид, който се беше навел, за да разгледа ключалката по-отблизо, му се усмихна.

— Не се безпокой, аз ще се справя.

— Всъщност не се безпокоя — отговори той, слабо убеден.

Докато брат му търсеше нещо в джоба на якето си, в който дрънчаха ключове и монети, Паулус продължаваше да се оглежда наоколо, надявайки се да улови някоя сянка или подозрително движение, които да го разтревожат. Щеше да е прекрасно, помисли си, да има извинение да се махне оттам. Съкровище или не, улица „Феликс“ изобщо не му харесваше.

После забеляза онова, което брат му използваше, за да отключи катинара, и стисна в юмруци големите си като лопати ръце.

— Какво, по дяволите, правиш с това?

— Печеля време, не е ли ясно? — прошепна Сид, докато на лицето му, напомнящо плъх, се появи болезнена гримаса. — Има почти…

Чу се рязкото щракане на ключалката, която се отвори. Капка кръв капна върху блестящата стомана на резето.

— Видя ли?

Ръмжейки, Паулус сграбчи брат си за яката на якето, повдигайки го от земята. Претърси го, докато пръстите му не напипаха онова, което търсеше. Размаха му го пред носа, без да го пуска.

— Знаеш ли какво е това, Сид?

— Задушавам се, Паул… Задушавам се… Проклятие, остави ме да…

Паулус нямаше никакво намерение да го остави да му се размине.

— Кажи ми дали знаеш какво, по дяволите, е това.

— Паспарту… — Отговори Сид, като жестикулираше.

Паулус го разтресе като парцалена кукла.

— Това не е шперц, глупав невежа. Това не е паспарту, не си нищо друго, освен един идиот. Не съм сляп. Това е един отвратителен ръчно направен инструмент.

— Паулус, да влизаме, ще говорим по…

Грамадният човек го дръпна и му попречи да продължи. Сид си прехапа езика и измърмори цял куп ругатни.

— Беше ми обещал: никога вече. Помниш ли? Беше ми казал, че никога повече няма да използваш някое от тези неща. Помниш ли го? Не помниш ли колко беше зле? Защото иначе аз ще ти припомня, глупав невежа. И ще ти напомня също онова, което ме накара да обещая — той ръмжеше на няколко сантиметра от пребледнялото лице на брат си. — Че ако те видя да се занимаваш отново само и с едно от тия работи, ще ти отсека ръцете, без да му мисля много. Това е нещото, което ще те отведе право в гроба, знаеш го или не?

Показа му предмета. Ставаше въпрос за метална почерняла пластинка, може би сребро, с големината на телефонна или кредитна карта. Беше украсена със символи и надписи от непозната азбука и в една от ивиците се забелязваха следите от кръвта на Сид.

Но все повече избледняваха, защото металът ги абсорбираше.

— Това е само една малка играчка, не прекалявай. Има много по…

— Малка играчка ли? Този предмет не е малка играчка. Никога. Гледай! — нападна го Паулус ядосано, като сграбчи наранената му ръка. — Пие кръв. Твоята кръв. И ако в замяна прави нещо за теб, е само за да те изиграе още по-успешно. Малка играчка ли? Виждал ли си някога малка играчка да пие кръв? Проклятие, Сид, нещо, което пие кръв, не може да е безобидно!

— Само няколко капки, нищо…

Паулус му удари силен шамар.

Малкият Сид го погледна невярващ.

— Ти ме…

Втори шамар го накара да млъкне.

— Знаеш прекрасно, че това проклето нещо не иска само кръв. Вбесявам се, защото вече го знаеш. Да употребяваш самоделен инструмент, винаги е идиотщина, но да го използваш, за да махнеш някакво тъпо резе, е немислимо, проклятие!

Беше цяло чудо, че все още никой не се бе показал на прозореца, Паулус крещеше с цяло гърло. Но може би това беше едно от малкото преимущества да живееш на улица „Феликс“: хората се стараеха да не виждат, нито да чуват.

— Помниш ли колко страда, Сид? Всички тези нощи викове, помниш ли ги? Искаш да рискуваш отново да се хванеш на въдицата само за да отключиш един катинар? Да го използваш, не си струва и го знаеш. Банката винаги печели, а банката не си ти. — Гигантът въздъхна, състарил се със стотина години. — Трябваше да те връзвам, Сид. Не ме принуждавай отново да го правя, моля те.

Той се намести на земята.

— Аз… съжалявам…

— Дай ми ръката си.

Дланта на Сид беше прорязана от тънък и дълбок разрез. Нямаше разкъсвания, беше чиста рана. Раните, нанесени от такъв Ръчно направен предмет никога не се инфектираха и зарастваха бързо. Пред очите на Паулус краищата кожа прилепнаха плътно едно до друго и белезите изчезнаха с невероятна скорост. Гигантът настръхна. Внимателно превърза ръката на брат си с кърпичка на квадратчета.

— Да…, благодаря.

— Не искам да ти сторя нищо лошо, Сид. Но трябва да разбереш… — каза Паулус, като размахваше изделието, отвратен, — нужно е малко, за да се хванеш пак на въдицата. Това е като дрогата. Може би и по-зле.

— Това е първият път, когато го използвам, откакто… — Сид преглътна, — откакто спрях. Кълна ти се, братле. Само че този удар… — очите му блеснаха отново — … би могъл да е последният. Вече никакви варени картофи три седмици, никакво долнопробно уиски, никакви дрехи втора употреба, никакви дребни кражби повече, само най-доброто за нас двамата.

Другият се съгласи бавно.

— Аз ще се погрижа за това.

Имаше ли тревога в очите на Сид, когато брат му пъхна предмета в задния джоб на панталоните си? Паулус не искаше да мисли за това.

Двамата братя се разбраха с кимване. Номер осемдесет и девет на улица „Феликс“ ги погълна.