Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (19)

19

Като се събуди от кошмара, Кай намери сребърната монета поставена на възглавницата му, лукава и опасна като тарантула.

Беше извикал с колкото дъх имаше и се беше свил в края на леглото, мокър от пот, задъхан и чакащ някой да дойде.

Нямаше никого. Нито Пилгринд, нито Гас Ван Зант, нито Рошел, нито дори ликантропа. Беше останал сам в компанията на тази проклета монета.

Стана му ясно, че сутеренът е празен и че никой няма да му се притече на помощ. Той събра сили и се приближи до монетата.

Борейки се с отвращението, я хвана между палеца и показалеца, вдигна я предпазливо и я захвърли към стената, възможно най-далеч от себе си.

Монетата подскочи с радостно подрънкване, направи пирует на пода и си остана там да го гледа. Не му се сърдеше за тази реакция, казваше му това единствено лунно око. С времето щяха да се научат да се доверяват един на друг, беше сигурно. И имаше достатъчно време, в сутерена на улицата на Озел номер тринайсет.

И никой нямаше да дойде да ги прекъсне.

Престани!

Бяха сами. Той и монетата. Тя говореше и говореше. На Кай не му оставаше нищо друго, освен да слуша. На моменти монетата дори не използваше думи, само цветове и усещания. Кай ги отблъскваше, но му беше трудно.

Скоро откри, че желае да стисне в дланите си тази ледена монета. Да я носи до сърцето си и да я стопли с тялото си.

В един момент даже се наведе, протягайки ръка, за да я сграбчи.

Със сподавено стенание се отдръпна в последния момент и си удари толкова силен шамар, че бузата му се зачерви. След това с детински жест скри монетата, погребвайки я под възглавницата.

Тя не протестираше. Отношенията им бележеха прогрес и разполагаха с всичкото време, което желаеха, за да задълбочат приятелството си.

Никой не бе дошъл.

А монетата беше там.

Кай усещаше присъствието й да става все по-осезаемо, все по-задушаващо. И в същото време все по-съблазнително. Това го плашеше още повече. Отскоро познаваше страха, въпреки че вече беше разбрал — истинският му вкус не беше стипчив като кръвта, а сладък като мед.

Кай бе опитал да се разсее, като си подсвиркваше някакъв весел мотив, но нотите избягаха от мелодията, изкарвайки звук, от който побиваха тръпки. Монетата крадеше мелодията и я променяше в заплаха.

Бе започнал да си тананика тогава, но опитът му беше неубедителен и лишен от енергичност. Монетата бавно влизаше в него, обсебвайки гласа му.

Влиянието, което упражняваше върху волята му с всяка изминала секунда, ставаше по-силно. Обещаваше топлина, там, където момчето чувстваше само студ, надежда, там, където нощта беше унищожила най-скъпото му.

Сребърната монета се кълнеше, че никога повече Кай няма да страда, че никога повече няма да се страхува от сянката. Уверяваше го дори, че ако се остави, сянката ще бъде за него убежище и крепост.

Имаше един повтарящ се образ, който монетата караше да изплува в съзнанието на Кай: хладните вълни на безкрайно море. Това море, казваше монетата на най-скритата и уязвима част на слабичкото момче, щеше да се погрижи за всяка негова рана, да изтрие всеки негов страх.

Щеше да го направи силен.

Кай все още не бе спрял да се надява, още не. Беше чакал, сложил ухо на вратата. Никой не бе слязъл в сутерена. Надяваше се на Рошел и на Пилгринд, но и Гас и ликантропът щяха да свършат работа. Но беше сам заедно с проклетата сребърна монета.

Тя беше навсякъде.

През целия следобед Кай се опитваше отчаяно да игнорира присъствието й. Сам в сутерена да се бори срещу зловредното й въздействие. Дори и за миг не му хрумна, че най-логично е да се махне, да излезе оттам.

Не знаеше, но монетата вече беше забила нокти в съзнанието му.

Кай се беше променил.

Дълги часове, прекарани в самота, борейки се със сила, по-голяма и по-мощна от него.

Беше изслушал няколко радиопрограми по стария транзистор на Буливиф и наредил няколко пасианса с едно тесте карти. Но нито радиото, нито картите успяха да го откъснат от безпокойството.

Беше видял залеза през единствения процеп, чувствайки се затворник на това мрачно и пусто място.

Накрая при гледката на слънчевите лъчи, поглъщани от нощта, го обзе отчаяние. Като използваше това отчаяние, монетата елиминираше окончателно последните му защити, омагьосвайки го с повика си.

Тя беше спечелила.

Кай беше вдигнал възглавницата и се бе изгубил в среброто. Монетата беше топла за първи път при допира й с ръката му, почти успокояващо.

Монетата се беше превърнала в компас. Кай го бе приел със същото смирено съзнание, с което веднага след това облече якето и обу обувките си и излезе. Компасът го бе извел извън Дент дьо Нюи. Беше го направил неопитен и неподготвен пътешественик. И къде се озова той, неопитен и неподготвен?

На най-лошото място: в миналото.

Кай бродеше като сомнамбул в лабиринта от вонящи улици и булеварди, които го изведоха от Дент дьо Нюи, далеч от улицата на Озел.

Вървя, без да мисли за Гас, за Пилгринд или за хер Шпигелман, за кагуларите и за Гнилочана, който беше целунал майка му. Без да мисли, волята му бе заличена.

С широко отворени очи и приятна топлина в уморените крайници, премина по цялата улица „Де Дам“, без да си дава сметка за минувачите и за витрините.

Вървеше, без да усеща умора, дори се чувстваше по-силен с всяка крачка. Вървеше, като следваше монетата, която се беше превърнала в компас, изминаваше пътя, който, ако беше буден, щеше да познае веднага.

Отиваше на училище.

Въпреки часа външната врата беше широко отворена и неохранявана. Очевидно някой я беше оставил само за него. Дори тази обезпокоителна особеност се помъчи да проникне в съзнанието му.

Кай следваше монетата компас. Нищо друго нямаше значение. Тя го подтикна да влезе без страх и Кай се подчини.

Влезе.

Докато Париж потъваше в обичайния вечерен синтаксис от безсилие, апетити и празненства, Кай влезе в сграда, приличаща много малко на училището, което посещаваше заедно с Пиер и Виктор.

Прекрачи прага и се озова в сиропиталище. Едно занемарено сиропиталище. Години и векове изплуваха от нищото и се смесваха пред очите му, като се наслояваха едни над други.

Въздухът беше неподвижен, леко солен. Изключително високите тавани бяха осветени от лампи, от които се разнасяше неприятен мирис на петрол.

Слабата светлина рисуваше тъмни фигури по краищата на видимия му спектър, миризмата на петрол подлудяваше Кай и от жегата се потеше. Колкото повече навлизаше навътре, толкова повече тъмните силуети се очертаваха реално.

Имаше духове на всеки ъгъл; бляскаво прозрачни фигури под всеки свод; усещане за въздишки, борещи се с безпощадното отминаване на времето; плач и стенания зад всяка врата.

Отнякъде стенен часовник с махало удряше натрапчиво безкрайна полунощ. Петролни лампи по стените. И рисунки на светци. Много, много светци.

Учители с вдигнати яки и огъващи се показалки рецитираха монотонно таблицата за умножение и материала по биология. Ходеха напред-назад, като преминаваха през стените или потъваха в пода, там, където широките стълбища, разрушени кой знае кога, водеха до долните етажи.

Готвачки с безжизнен поглед и разрошена коса бутаха скърцащи колички между масите в стола, претъпкани с деца и подрастващи със зачервени очи с тъмни кръгове под тях. Монахини с кисело изражение се мотаеха със сключени ръце, пеейки псалми.

Миризма на супа, на горчиви билки и баят хляб, на екскременти и на пот. Миризма на страх и заплаха. Докато напредваше постепенно между вековете, подтикван от монетата компас, Кай успяваше дори да улови части от минали разговори.

Бяха далечно ехо. Далечно, но настояще благодарение на сребърната монета.

Понякога ставаше въпрос за заръки или за напътствия, понякога за дълги евангелски тиради, понякога за гръмогласни викове, понякога за молба за милост.

Последните бяха по-живи и болезнени от всякога. „Дръж го далече от мен“, молеше едно дете, загърнато в халат, целият на петна, който му стигаше до глезените. „Остави ме на мира“, умоляваше друго с кървящ нос, заобиколено от други призраци, които се смееха.

„Ще си получиш заслуженото“, крещеше един дух без лице, висок и изправен като бор.

„В името на нашия Бог.“ „Не съм бил аз, не съм бил аз.“ „Ти си един…“ „Яжте и…“ „Крадец! Откраднаха ми обувките! Крадец!“ „Вещица! Ти ми…“ „За всички нас е чест…“ „Ще кажа на госпожица Еванджелина и ще видиш, че…“ „Няма никакъв Обмен! Престани да…“ „Имаме един случай на туберкулоза и не вярвам, че…“ „Въглищата струват пари, скъпа моя, не мислиш, че…“ „Той е един развратник, на неговата възраст…“ „Искаш ли да те погъделичкам, а? Искаш ли?“ „В този институт не е позволено.“ „Искам да се махне оттук до…“ „Лъжи, скъпи мой, измислици…“ „Що се отнася до дирекцията, не е имало никакъв инцидент…“ „Успя ли да…“ „Не познавам по-лоша, аз обещавам да…“ „Искам да изляза, искам да изляза оттук!“

Рядко смехове. Винаги заглушени.

Забранени между тези стени.

Кай се изкачи по стълбите до третия етаж като сомнамбул.

Въздухът беше по-студен там, горе.

Вратата беше внушителна, от масивно дърво. На една увиснала табелка пишеше: „Дирекция“.