Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (8)

8

При всяко тайно сбогуване имаше една открадната целувка. Всеки град си имаше своя скрит ъгъл. Всеки квартал — своето гробище. Дент дьо Нюи не правеше изключение.

Познаваше откраднатите целувки, неизказаните желания, забравените тайни и притежаваше гробище.

HELL IS EMPTY, AND ALL THE DEVILS ARE HERE.^[1]

Момчето беше успяло да прочете гравирания надпис на върха на архитрава, който крепеше помещенията на гробницата, но без да разбере значението. След това непознатият отвори широко вратата от масивно дърво и Кай бе облъхнат от миризмата на мухъл и прах.

Въздухът беше застоял. Всичко беше в полусянка, но мъжът се движеше пъргаво, като леко се задъхваше.

Тази гробница повече приличаше на къща, но едва ли някой би си помислил, че човек може да обитава подобно място. Но Гас знаеше наизуст всеки ъгъл, всеки детайл.

С увереност стигна до ъгъла срещу входа. Остави Кай върху един чувал и запали десетина свещи. Не обикновени, забеляза момчето, а големи църковни свещи, откраднати от гробовете отгоре.

Лека-полека пламъците нарастваха и нови детайли излизаха наяве.

Урни във форма на дракони бяха разположени симетрично върху рафтовете от черен мрамор. Горгони и сирени украсяваха стените, движейки се според отблясъците от свещите. Ако това беше гробница, а катафалката в центъра й потвърждаваше това подозрение, със сигурност не беше християнска. Не се виждаха кръстове наоколо, освен един, сцепен, захвърлен в ъгъла. Езически или християнски, какъвто и да беше, си оставаше гроб и студът щипеше.

Кай трепереше, като притискаше ръцете си към тялото. Устните му бяха посинели.

Мъжът му подаде едно одеяло.

— Вземи.

Кай си загърна раменете.

— След малко ще се чувстваме по-добре — измърмори мъжът в черно, след като запали една стара печка. — Когато стане по-топло, ще трябва да отворя вратата. Не искаме да пукнем заради тъпите изпарения, нали? Но за малко ще се радваме на топлинка.

— Тези създания… Тези с ноктите… — каза Кай.

— Кагулар^[2].

— Какво са? — поиска да узнае.

Мъжът се направи, че не е чул. От една ниша извади тежък пътнически сандък. Започна да рови в него, като мяташе на земята дрехи и хладни оръжия, които блестяха зловещо. Сърцето на Кай трепна.

— Кой си ти? — попита в един миг.

Мъжът стисна юмруци и се обърна с червено лице. За момент момчето помисли, че непознатият ще му се нахвърли. След това ядосаното изражение изчезна, но чувството за заплаха остана.

— Казвам се Гас. Ван Зант, като тоя от Ленард Скинард^[3]. Сега се обърни — нареди.

Кай не го направи.

Гас изруга. Отново ядът.

— Глух ли си? Обърни се към стената. Трябва да си сменя превръзките, няма да е хубава гледка.

Мъжът в черно си свали коженото яке, поставяйки го върху главата на един мраморен сатир. Блузата, която оставяше непокрити изрисуваните му ръце, беше напоена с кръв. Кай се подчини и се обърна.

Чу звук от нещо, което се късаше. Мъжът изрева от болка.

— Боли ли? — не можа да се сдържи да не попита момчето. Стори му се, че чува глас, подобен на смях.

— Дали боли? Достатъчно. Но не се безпокой. Тук някъде ми е лекарството.

Шумът, който не можеше да се сбърка — от отварянето на бутилка.

— Празна, мамка му.

Гас я запокити към стената с разочарован вид.

При звука на счупеното стъкло Кай понечи да се обърне повече от инстинкт, отколкото от страх.

— Неподвижен, казах — изръмжа Гас.

Кай се сгуши в одеялото.

В тишината щракна запалка. Острата миризма на тютюн достигна веднага до ноздрите му. Усети се най-накрая и топлината от горящите въглища в малката печка.

Една буболечка, може би дървеница, избяга от него. При тази гледка сърцето му се сви. Беше само една буболечка, но изведнъж Кай се почувства глупаво сам. Помисли за лицето на майка си и за усмихнатото лице на баща си. Спря сълзите, но не успя да скрие треперенето в гласа си.

Все още обърнат към стената, попита:

— Аз… затворник ли съм?

— Затворник ли? — Гас ровеше в сандъка.

Звън от удар на стомана в стомана. Там вътре имаше истински арсенал, съдейки по шума.

— Отвлече ли ме?

Миг мълчание. Въздухът сякаш се сгъстяваше. Ставаше по-студен. Пламъците потрепваха.

— Слушай ме добре, момче… — каза Гас, едва сдържайки гнева си. — Аз съм на твоя страна. Жив си, защото ти спасих живота и за малко не платих с главата си за това. Така че престани да говориш глупости. А сега можеш и да се обърнеш, свърших.

Кай се подчини. Гас се беше превързал и преоблякъл, но от материята на току-що облечената риза вече започваше да се процежда кръв. Раната все още беше отворена.

— Нямам нищо с твой размер, но може би нещо ще свърши работа, поне за тази нощ. Утре сутринта ще потърсим дрехи, които ще ти стоят добре.

— Утре сутринта? — попита Кай предпазливо.

— Да.

— Това значи ли, че ще трябва да седя тук и утре? Родителите ми…

Гас го прекъсна. Хвърли на земята цигарата.

— Чарли и Ема — измърмори, като стискаше юмруци.

— Майка ми и… — Кай не можа да спре сълзите.

— Стига си циврил.

— Те са… са…

— Казах стига.

— Мъртви? Не са мъртви, нали?

Гас не отговори.

На това безразлично мълчание Кай реагира с гняв. Стана, захвърли настрани одеялото и се нахвърли срещу него.

— Ти ги уби! Ти ги уби! — викаше, като го обсипваше с юмруци. — Уби ги! Уби!

Ударът дойде от нищото.

— Казах ти да мълчиш.

Кай беше на земята, бузата му беше пламнала.

Гледаше упорито лицето на непознатия.

— Уби ги — обвини го за последен път.

Изражение, изпълнено с болка, изкриви чертите на хулигана в черно. Болката се превърна в яд. Гас сграбчи момчето за гърлото и го вдигна над земята. След това Кай усети как леденото притискане на острието убоде кожата на гърдите му, малко под лявото зърно. Над сърцето.

— То бие — каза Гас.

Дишането на Кай се превърна в хлипане.

— Сърцето ти бие — изръмжа мъжът с толкова нисък глас, че беше почти неразбираем. — И знаеш ли защо бие? Защото Чарли и Ема се жертваха за теб. Този кучи син трябва да е направил нещо, за да свалят охраната, иначе нямаше да сме тук. Беше ловък. Прекалено. Отвратително умел.

Оттам, където беше острието, потече кръв.

Една малка капчица изцапа пижамата на Кай.

— Едва не ме уби. Едва. Но аз съм жив. И ти си жив. Чарли и Ема бяха мои приятели. Знаеш ли какво значи това? Не, не можеш да знаеш — отговори си Гас, като махна камата. — Ти си само един сополанко. Не знаеш нищо за нищо. Стига си плакал. Това не помага.

— Не… плача — излъга Кай.

Мъжът се усмихна, показвайки кучешките си зъби като на мастиф. Това беше усмивка, която го накара да почувства отново стоманата върху кожата си. Пусна Кай и той се хвана за гърлото, като дишаше с отворена уста.

— Чарли и Ема се обичаха. И двамата бяха най-силните Сарафи, които съм виждал. А съм виждал много такива, повярвай ми. — Кай не разбираше значението на тези думи, но това, което Гас Ван Зант добави веднага след това, го вцепени. — И те обичаха. Не знам причината, но искрено те обичаха. Освен ако не е някаква измама, това няма как да се разбере. Но нещо със сигурност мога да ти потвърдя, момче. Чарли и Ема никога не са имали деца.

— Аз…

— Сега млъквай.

Беше приключил. Кай задържа погледа си сведен, ръцете отпуснати до бедрата. Мократа му коса беше полепнала по челото му.

Слушаше отслабващия шум на бурята и си повтаряше последните думи на Гас. Повтаряше ги толкова дълго, че почти, се превърнаха в нещо реално, пораждайки усещане за горчилка в устата му.

Вкусът не му хареса. Имаше вкус на лъжа. Така мъката се превърна в яд. Ядът — в ярост. Стисна очи и се приготви да атакува.

— Ти… Ти… лъжеш.

— Мъртви са. Не си струва да се говори. Не тук. Не сега. Млъквай.

Но Кай беше истински разярен. Необходимо беше нещо друго, за да се успокои.

— Тези зверове трябваше да убият теб, а не родителите ми.

Тези думи удариха Гас като бич.

— Вече бяха мъртви — прошепна. — Когато пристигнах, вече бяха мъртви. Всичко беше организирано — добави и в гласа му пролича цялото му страдание.

— От кого? Кой го е организирал?

Гас захлопна сандъка.

— Не е важно. И за това ще говорим по-нататък. Утре сутринта. Сега трябва да почиваме. Изморен съм.

Кай направи заплашително крачка напред. Гас свали тъмните очила. Очите му бяха малки, сини и кръвясали.

— Искаш да ме удариш ли, момче?

— Онова, което нарече… — Кай потърси точната дума. Не се затрудни да я намери. — Гнилочан. Как го уби? Видях силна светлина и после…

— Обмен.

Кай направи гневен жест.

— Отговори ми! Поне веднъж, отговори на въпросите ми! Не ми харесват гатанките, аз… — Образът на сребърната монета бегло изскочи пред очите му и ядът му нарасна още повече — Аз ненавиждам главоблъсканиците!

— Казва се Обмен. Наистина. Но не те засяга.

— Магия ли е?

Гас се изкикоти саркастично. Сложи си тъмните очила отново.

— Мисли, каквото си искаш, момче. И когато се срещнеш с магьосника Мерлин, позд…

Кай избухна побеснял.

Гас улови без усилие юмрука на момчето, прекалено объркано и слабо, и го завъртя около самия него. Кай извика от изненада.

Гас изви ръката му зад гърба, карайки рамото му да изпука шумно. Този път викът на Кай беше от болка.

С едно разтърсване Гас го хвърли на земята.

— Искаш да се биеш с мен ли?

Кай го изруга.

Гас не обърна внимание.

— Или искаш да те оставя на кагуларите? Имат доста остри нокти тия зверове.

Кай риташе, обзет от гняв. Викаше. Заради болката, но и от безсилие.

Гас не отпусна хватката.

— Или предпочиташ Гнилочана? Създанието, което уби Ема ли?

— Копеле — избълва Кай, напълно побеснял.

— Знаеш ли какво ще ти направят гнилочаните? Кажи, знаеш ли?

Стисна го още по-силно. Болката го прониза от рамото до лакътя, докато ръката му изтръпна. Кай затвори очи, но не спря да рита и да се мята.

— Гнилочанът те целува. Целувка, момче. Но не обикновена целувка.

Навън отново затрещяха гръмотевици. Въпреки че отзвукът от тяхната ярост пронизваше рохкавата земя на гробището и се усещаше по пода на гробницата като глухи и мощни вибрации, не беше нищо в сравнение с това, което бушуваше в сърцето на момчето.

— Отровата му преминава през раната и влиза в кръвта. Внезапно. Без да остави шанс за спасение.

— Остави ме!

Но урокът още не беше свършил.

— Разяжда костите, мускулите. Но не и нервите. Знаеш ли какво значи това? Значи, че докато целувката разяжда плътта ти като киселина, нервите ти са още живи, функциониращи. И пищят, момче, пищят от…

— Гас! — извика го един дълбок глас. — Остави го.

— … болка.

Гас го пусна.

Кай си даде сметка, че има отчаяна нужда от въздух.

— Как дойде дотук?

— Проблемът е как те са дошли дотук. Не усещаш ли миризмата?

Гас веднага долови смрадта на бензин.

— Искат да ни хванат в капан като мишки.

За миг беше вече на крака.

— Оръжията, Буливиф…

— Казваха, че си мъртъв.

— Повярва ли им?

— Не, дори и за миг.

Гас се засмя за кратко.

Новодошлият беше много висок, около метър и деветдесет. Главата му докосваше паяжините, които покриваха тавана на криптата. Носеше дълго яркочервено палто с черни орнаменти, разкопчано, отдолу се показваха нещо като кожено елече, скъсано и раздърпано, и масивна, силна мускулатура. Тъмната му коса, падаща свободно върху раменете, беше дълга и гъста. Лицето с високо и широко чело изразяваше смесица от вълнение и безпокойство. „Внушителен“ беше подходящата дума, която да го опише.

Кай го погледна с възхищение, но и изплашен. Когато този тип му обърна внимание, момчето забеляза, че черното на очите му беше толкова дълбоко, сякаш се сливаше със зеницата.

— Как е ръката?

Кай не знаеше какво да отговори.

Мъжът се обърна към Гас.

— Той ли е?

— Ема и Чарли са мъртви.

— Можеше да ме извикаш.

Гас зареди огромен пистолет и го сложи на колана си.

— Така или иначе, щяха да умрат. Беше капан. — Изпробва дали една брадвичка е закрепена добре и след това я пусна за земята. — Съжалявам, че трябва да се разделя с всичко това.

— Идват. Чувствам ги. Фобичи.

Гас изруга.

— Фобичи, мамка му.

— Какво ще правим с момчето? Мислиш ли, че ще ни създава проблеми?

— Аз ще се погрижа.

Кай вдигна глава, изплашен.

Гас сложи ръка на рамото му и го погледна директно в очите. Когато заговори, го направи с неочаквана нежност.

— Чарли и Ема са мъртви, за да те защитят. Ще получиш отговорите, които търсиш, но засега ми се довери. Нямаме време, фобичите са нещо ужасно. Завий се добре с одеялото и не мърдай. Затвори очи и остави на нас да се оправим.

Хвърли един поглед към Буливиф, който се съгласи:

— Ще те пазим, Кай.

Той се подчини.

След като се зави в прояденото от молци одеяло, Гас го вдигна и го метна на рамо. Насочи пистолета пред себе си.

— Отваряй шибаната врата, Буливиф.

Кай беше свидетел само на една малка част от битката, случила се тази нощ в гробището на Дент дьо Нюи.

Събра краткотрайни моменти и отделни образи от двубоя. Началото, но не и краят. Изведнъж разумът му спря да му служи. Напрежението му достигна връхната си точка. Битката беше смесица от натрошени кости и кръв, която бликаше от вече мъртвите тела. На два пъти Кай чу ноктите да дращят на няколко сантиметра от собственото му тяло, но Гас и Буливиф удържаха на думата си и го защитиха.

Това беше стихия от отвратителни създания, които надаваха зверски викове, но бяха поваляни от оловото на пистолета на Гас. Изстрели. Крясъци. Кръв. Червена, но също и черна, като тумор. Но Кай не припадна.

Пръв излезе от гробницата Буливиф, като стискаше две ками с огромни остриета. Кай го бе чул да ръмжи като див звяр и след това го бе видял да се хвърля в боя, сякаш с желание.

Беше откъсвал крайници и раздирал кореми, без да прояви каквато и да е милост. Изцяло покрит с кръвта на враговете си, Буливиф беше хвърлил в паника редиците на създанията с ноктите, тези, които Гас бе нарекъл „кагулар“. Бе посякъл десетки със сребърните си остриета и те бяха ужасени от очевидното надмощие на противника.

Настъпи момент на спокойствие.

С лукава усмивка Буливиф бе вдигнал глава към небето, покрито с облаци, и се бе изсмял така, че Кай усети звука от смеха му да вибрира в дълбините.

Инстинктът в него, в корема му и в краката му, разпозна в този смях нещо ужасяващо и мрачно.

Нещо древно и плашещо.

Когато смехът на Буливиф премина в дълго и безкрайно виене, когато се показа такъв, какъвто беше, Кай не издържа.

Промърмори нещо и припадна.

При гледката на яростния Буливиф сетивата на момчето му изневериха, попречвайки му да присъства на края на битката.

Предадоха се, повтаряйки жаловито, че нищо от това, което се случваше, не беше реално. Гас не беше реален, кагуларите и гнилочаните не бяха реални.

Не бяха, защото историята за лошия вълк беше само приказка.