Д'Андреа
Вундеркинд. Една блестяща сребърна монета (43)

43

Джена Мецгерай се издигна в небето, оставяйки зад себе си дъга от цветове, присъщи на касапницата.

Червено, жълто, черно. И кафяво.

Облакът от хематит, който го обгръщаше, го съпровождаше като блестяща опашка на комета.

Малкото хора, които имаха нещастието да присъстват на краткия нощен полет на Големия сляп касапин — уличен метач, който бе намерил прикритие зад синьо волво, трепереща проститутка зад изкъртена пейка и Сараф, избягал от жътвата на Джена — бяха ужасени, когато забелязаха, че в пясъка, от който бе съставен нажеженият облак, се движат форми и създания, по някакъв начин все още живи и в съзнание. В контурите на ръждивите кълба, заобиколени от глутница верни кучета, се виждаха изкривени лица, ехидни усмивки и зурли на демони, лица, сродени с човешката раса, лица, каквито се появяваха само в делириумите на психопатите. Тъмната страна на интелекта на уличния метач, на проститутката и на Сарафа разпозна в тях това, което оставаше от душите, покосени от Джена.

И научиха един смъртоносен урок. Нищо не умираше истински отвъд Прохода.

Царят беше над смъртта.

Джена се стрелна във въздуха, който свистеше при преминаването му. Като орел в бой достигна връхната точка на остра парабола и смени посоката, спускайки се с голяма скорост и насочвайки се към фонтана на жабата. В последния момент зави рязко, като мина на няколко метра от клуба, наричан „Кладенецът“.

Спускането му не спря.

Гравитацията и твърдостта на земята бяха шега за Мецгерай. Внезапно светът се отвори в пропаст, сякаш се страхуваше от контакта със създанието, призовано от Шпигелман.

Кубовете от порфир се разпръснаха надалеч като артилерийски залп, като се разбиваха в стените на сградите, оставяйки дълбоки дупки, подобно на удари от миномет, и няколко пъти успявайки дори да откъртят големи парчета.

Плодородната ивица кал, обитавана от червеи и хлебарки, която се простираше под уличната настилка, набъбна като разтопено масло, за да го приеме. Джена разцепи земята с огромна скорост.

Долу.

Потъна в твърдия процеп на непромокаемата скала и разруши калцираните агрегати, получили се от варовитите натрупвания, по-влажни и порести, които някога са събирали голямо количество вода за пиене. Метрите лед, призовани от жреците в Параклиса като предпазен пашкул на гробницата за тяхното вече покойно божество, не го разтревожиха изобщо. Огънят имаше надмощие над всичко. Той беше неугасимият огън.

Той беше цар.

И много други неща.

Захвърли последния слой цимент и изтръгна архитравите на подземния храм, застанали между желанието му и задачата, която трябваше да доведе докрай, опирайки сред невъобразимия шум от разрушените грамади и колони в това, което оставаше от тайния Параклис. Развалини, опръскани с кръв и смърт. Наслади се на гледката на остатъците от Калибана: една идеална сфера, циркулираща около нищото, която все още пращеше от енергията на Обмена. Имаше мощ там вътре. Неизмерима мощ.

Джена Мецгерай се извиси в цялото си царско достойнство и се остави да бъде възхваляван от единствените оцелели живи същества.

Сарафът беше тежко ранен, но не и мъртъв. Името му беше Гас Ван Зант. Беше последният в списъка на Мецгерай. Това, което Гас Ван Зант изпитваше, не беше обожание, беше гняв. Знаеше какво следваше да понесе след малко.

Един дързък кагулар беше изхвърлил алуминиевата си катарама в гробницата, която беше негово укритие месеци наред, през които всички го мислеха за мъртъв. Предмет, от който се бе отървал, защото беше ненужен, счупен. Тази катарама заличаваше присъдата му. Но накрая палачът беше дошъл.

В краката на Джена Мецгерай Гас се влачеше срещу желязната урна на Левантинеца, опитвайки се да не покаже това, което нанесените рани първо от Калибана и след това от Обмена на Вундеркинда, бяха предизвикали. Това, което бе накарало Кай да извика. Истинската анатомия на Гас вече не бе скрита.

Гас без маска.

Погледът му бе изпълнен с гняв и отчаяние. Кръв капеше от очите, от ушите, от носа и от устата му. Дясната му ръка висеше неподвижна от разкъсаното му рамо. Въпреки това се опита да се спаси. Имаше работа за вършене, обещание за спазване.

Смъртта още не бе желана. Сега повече от всякога.

Джена Мецгерай не изпита нито милост, нито почуда. Вместо това се засмя.

При този смях, който беше изкривен като компресиран от стъкло, Кай, свил се зад една отломка, която някога е била ръката на един от безбройните каменни жреци, захапа палеца си. Погледът му се бе изгубил в празното пространство. Кататоничен. За него Джена щеше да мисли после.

Вече чуваше на стотици метри над главата си армията от отсечени ръце да достига до всяка част на Дент дьо Нюи и да се събира пред непредпазливия човек, който се бе осмелил да го превърне в роб чрез измама. Беше време да побърза, ако наистина искаше да се сдобие с привилегията да направлява последното действие на този нещастен карнавал. Развъртя секирите и се приближи чевръсто. Гас го заплаши с пистолет.

— От… дръпни се… — предупреди го.

— Дори не си жив и въпреки това отказваш смъртта — направи коментар Джена Мецгерай.

— Аз знам кой си.

— Бих могъл да кажа същото за теб, Сарафе.

Ръката на Гас потрепери.

— Не вярвам.

— Съмнявам се, че той — кльощавият пръст на Джена посочи Кай зад гърба си — знае. Разпръснати души. Скитащи души. Слепи души. Ето какво сте.

Гас изплю кръв.

— Измамени души, царю — поправи го с дрезгав глас.

От смеха на Джена Мецгерай няколко подпори в храма се срутиха.

— Има ли разлика?

Изведнъж Сарафът почувства върху себе си умората на годините.

Едно изтощение, което не идваше само от току-що приключилата битка или от разкриването на това, което криеше под човешкия си облик, а от страха му, че ще умре, без да е успял да придаде смисъл на собствените си страдания. Умората изтри обещанието. Изтри жаждата му за живот. Имаше силата да потуши дори гнева си.

Гас хвърли пистолета в прахта. Струваше му се жалко да заплашва подобна чудовищност с просто олово. Протегна китките си, като се мъчеше да не показва колко болка му причиняваше това движение.

— Аз разбрах — изхърка. — Разбрах за какво си дошъл.

Смехът на Джена завибрира от недоволство.

— Не може да знаеш това, което е в правото на един цар — бе отговорът.

Бавно се наведе, докато се озова на няколко сантиметра от пламналото лице на Гас.

Гас усещаше топлината, която излъчваше тялото на Джена Мецгерай, как стопява и малкото му останала човешка кожа на лицето, но не го бе грижа. Вече нямаше голямо значение. Времето на маските изглеждаше приключило.

Илюзии в илюзии, които криеха други илюзии.

Гас Ван Зант вече не намираше никаква разлика между себе си и хер Шпигелман. И двата случая се свеждаха до маски, които се състояха от други маски. И при всички тези преобразявания вече не можеше да се познае.

Празнотата или по-лошо. Смъртта. Своята и на всички онези, които бяха имали вяра в него.

Кай бе видял това, което не трябваше да види. Истинското му лице. Чудовищното лице, наследено от битката, която бе изглеждала като спечелена преди много години. И се бе отдръпнал отвратен. По-зле: ужасен.

Може би смъртта не бе по-лоша от празнината, която чувстваше в гърдите.

Джена издиша. Прахът потъмня.

Гас избълва въздух с цвят на суров черен дроб.

Очите му се извъртяха назад.

Хвърли се.

Хвърли се в черните кладенци, които бяха слепите очи на царя. Усети силата да го разтърсва ниско в корема, сякаш отрязаната от акушерката пъпна връв бе прораснала отново в спираловидна форма. Връв, която го теглеше целия към празните орбити на душата на Мецгерай. Опита се да се отскубне от хватката. Непокорно новородено, раждащо се втори път, дърпайки в обратна посока с всичка сила.

Напразно усилие. Не можа да устои.

Джена беше цар. Волята му беше с неудържимостта на светкавицата, която разцепва дървото. А Гас нямаше дори силата на дъба.

Викайки, но без да изстене нито веднъж, бе запратен в безгранично дълбок мрак и всичко изгуби смисъл. Беше мрак, който вонеше на смърт и мърша, тъмнина, в която чуваше как ноктите на лудостта се вмъкват в ума му, почти побеждавайки го.

Остри нокти, които ровят в най-старите му чувства за вина, както и в най-бруталните му спомени, дори и в тези, които бе използвал за Обмена, сенки на възпоминание, които очевидно не можеха да избягат от тъмнината на Мецгерай. Ноктите раздираха раните му, като преразглеждаха смущения, срам, предателства, непредвидени раздели, изоставяния, страдания, всичките изложени като на сергия.

Сякаш полудяваше, но те оставаха ясни. Всъщност това бе повече от лудост.

И когато вече му се струваше, че мозъкът му ще избухне на хиляди пламтящи парчета, когато си помисли, че Джена е предрешил за него съдба на вечно изтезание, хватката на създанието отслабна.

Невидимите нокти го пуснаха. Бяха вкусили най-сочните ястия и бяха изгубили интерес. И ако слъзните му торбички не бяха изгорени от огненото присъствие на Джена Мецгерай, Гас щеше да излее реки от сълзи на облекчение. След това бе дръпнат силно назад.

Вън от тъмнината, отново в света. Лицето на Джена Мецгерай беше още там, съвсем близо до неговото. Приличаше на статуя.

Пламъкът, който излъчваше, поразяваше нервите и плътта, бичувайки ги до такава степен, че да ги накара да се разбунтуват, но Гас нямаше начин да се откъсне, освен ако не искаше да попадне отново в тъмнината. Когато Сарафът изплува напълно от черната вселена с едно последно яростно дръпване, ехидната усмивка върху черепа на Големия сляп касапин му се стори дори весела.

— Наистина ли мислиш, че можеш да разбереш? — попита го сега, когато го бе накарал да вкуси вечността си.

— Не — отговори Гас.

Протегна китки отново.

Секирата започна да се движи бавно. Джена вдигна ръка и я изпъна, почти докосвайки тавана. След това я снижи със същото спокойно равнодушие, присъщо на балерина, пристрастена към морфина. Острието на сатъра проблесна и се спря на няколко милиметра от кожата на Гас. То беше от лед. Едва го докосна. Беше като ласка, но въпреки това кръвта потече.

— Какво? Какво…?

— Не аз ще ти причиня смъртта, Сарафе — обяви царят, изправяйки се. — Сега е ред на отмъщението.

Напълно забравил за Гас, се обърна и се приближи до Кай.