Дийн Кунц
Лицето на страха (7)

7

Апартаментът на Франк Болинджър, намиращ се в близост до Метрополитън Мюзеум ъф Арт, беше малък и спартански обзаведен. Стените на спалнята бяха какаовокафяви, а дървеният под полиран и гол. Единствената мебел в стаята се състоеше от неголямо легло, нощно шкафче и портативен телевизор. Беше направил лавици от шкафове, за да държи там дрехите си. Всекидневната имаше бели стени и същия полиран дървен под. Единствената мебел тук се състоеше от покрита с черна кожа кушетка, плетен стол с черни възглавници, полирана масичка за кафе и лавици, пълни с книги. Кухнята съдържаше обичайните уреди и малка масичка с два стола с прави облегалки. На прозореца имаше венециански транспаранти и нямаше никакви пердета. Апартаментът приличаше повече на монашеска килия, отколкото на жилище, но на него точно така му харесваше.

В петък, в девет сутринта, той стана от леглото, пусна си един душ, включи щепсела на телефона и си свари кафе. От дома на Една Моури Болинджър се беше върнал право в апартамента си и бе прекарал ранните утринни часове в пиене на уиски и четене на поезията на Блейк. След половин бутилка, все още трезвен, но щастлив, той си легна и заспа, рецитирайки стихове от „Четиримата Зоа“. Пет часа по-късно, когато се събуди, Болинджър се почувства нов, освежен и чист, сякаш прероден.

Той си наливаше първата чаша кафе, когато телефонът иззвъня.

— Ало?

— Дуайт?

— Да.

— Били се обажда.

— Разбрах.

Дуайт беше второто му име — Франклин Дуайт Болинджър — и името на дядо му по майчина линия. Той беше умрял, когато Франк е бил на по-малко от година. Допреди да се запознае с Били и докато му се довери, единствено баба му се обръщаше към него с това му име. Скоро след четвъртия му рожден ден, баща му напусна семейството, а майка му откри, че четиригодишното дете пречи на трескавия обществен живот на една разведена жена. С изключение на няколкото мъчителни месеци с майка си, която за това време успя да му осигури случайни изблици на привързаност само когато съвестта започваше да я гризе, той прекара своето детство с баба си, която много обичаше. Отнасяше се с него така, сякаш беше центъра на Слънчевата система.

— Франклин е едно толкова обикновено име — обичаше да казва баба му. — Но Дуайт… това вече е специално. Така се казваше дядо ти, който беше чудесен човек и изобщо не приличаше на останалите хора. Като пораснеш, ти ще бъдеш като него. Нека всички те наричат Франк. За мен ти ще бъдеш Дуайт.

Баба му беше починала преди десет години. В продължение на девет години и половина никой не беше го наричал Дуайт и тогава, преди шест месеца, той бе срещнал Били. Човек от новия вид, роден по-висш от повечето хора, който имаше право да го нарича Дуайт. На Франк му харесваше да чува името отново след толкова дълго време. То беше ключ към неговата душа, бутон за удоволствие, който повдигаше духа му всеки път, когато биваше натиснат и му напомняше, че е предопределен за замайващо високо положение в живота.

— Неколкократно се опитах да ти се обадя миналата нощ — каза Били.

— Бях изключил телефона, за да мога да пийна малко уиски и да спя на спокойствие.

— Преглеждал ли си вестниците тази сутрин?

— Аз току-що ставам.

— Нищо ли не си чул за Харис?

— Кой?

— Греъм Харис. Ясновидецът.

— О! Не. Нищо. Какво има за чуване?

— Снабди се с вестници, Дуайт. И после ще е най-добре да обядваме заедно. Днес ти е почивен ден, нали?

— Винаги почивам в четвъртък и петък. Но какво се е случило?

— „Дейли Нюз“ ще ти каже какво. Купи си един брой. Ще обядваме при Леопарда в единайсет и трийсет.

— Слушай… — започна, мръщейки се Болинджър.

— Единайсет и трийсет, Дуайт.

Били затвори телефона.

 

 

Денят беше мрачен и студен. Плътни тъмни облаци се плъзгаха леко на юг. Те бяха толкова ниско, че изглежда докосваха върховете на най-високите сгради. На три пресечки от ресторанта Болинджър остави таксито и си купи „Дейли Нюз“ от една будка. Продавачът приличаше на мумия в дебелото си палто, пуловер, ръкавици, шалче и вълнена спортна шапка.

Долната половина на първата страница съдържаше фотография на Една Моури, осигурена от Райнстоун Палас. Тя мило се усмихваше. Горната половина на страницата съдържаше две заглавия с големи черни букви:

КАСАПИНА УБИВА НОМЕР 10

ЯСНОВИДЕЦ ПРЕДСКАЗВА УБИЙСТВО

На ъгъла той обърна втората страница и се опита да прочете историята, докато чакаше да се сменят светлините на светофарите. Вятърът го шибаше в лицето, насълзяваше очите му и правеше невъзможно четенето.

Болинджър пресече улицата и се подслони във входа на едно учреждение. Зъбите му продължаваха да тракат от студ, но спасил се от вятъра, той прочете за Греъм Харис и Манхатън в полунощ.

Исусе Христе! Как можеше кучият му син да знае толкова много? Ясновидски способности? Това беше голяма глупост. Такива неща не съществуваха. Наистина ли не съществуваха?

Вече обезпокоен, Болинджър отиде до ъгъла, хвърли вестника в едно кошче за боклук, наведе глава срещу вятъра и забърза към ресторанта.

„Леопардът“, който се намираше на Петнадесета улица близо до Второ авеню, беше очарователен ресторант с шепа маси и отлична храна. Площта за хранене не беше по-голяма от средна всекидневна. Грозни изкуствени цветя запълваха центъра на помещението, но това беше наистина единствения безобразен елемент в общо взето приятния декор.

Били седеше на една маса до прозореца. До един час „Леопардът“ щеше да се напълни с посетители и шумни разговори. Така рано (петнадесет или повече минути преди тълпата служители от заседателните зали и бюрата да нахлуят за обяд) Били беше единственият посетител. Болинджър седна срещу него. Те се ръкуваха и поръчаха пиене.

— Отвратително време — каза Били. Южняшкият му акцент беше силно изразен.

— Да.

Те се гледаха един друг над вазата с една-единствена роза, в средата на масата.

— Отвратителни новини — каза накрая Били.

— Да.

— Какво мислиш?

— Този Харис е невероятен — отвърна Болинджър.

— Дуайт… Никой освен мен не те знае под това име. Той не им е казал кой знае колко много.

— Средното ми име фигурира във всички документи от моята папка в отдела.

— Те нямат причина да вярват, че убиецът е полицай — каза Били, разгъвайки ленената салфетка.

— Харис им е казал, че вече познават Касапина.

— Те все още предполагат, че се касае за някой, който вече са разпитвали.

— Ако той им даде само още една малка подробност, още една нишка, аз съм свършен — рече, мръщейки се, Болинджър.

— Мислех, че не вярваш в ясновидства.

— Бъркал съм. Ти си бил прав.

— Извинението е прието — отвърна, усмихвайки се леко, Били.

— Този Харис… можем ли да се разберем с него?

— Не.

— Не би ли разбрал?

— Той не е един от нас.

Келнерът дойде с питиетата им.

— Аз никога не съм виждал този Харис — каза Болинджър, когато отново бяха сами. — Как изглежда?

— Ще ти го опиша по-късно. Точно сега… Имаш ли нещо против да ми кажеш какво смяташ да правиш?

На Болинджър не му трябваше време за отговор.

— Ще го убия — отвърна без колебание той.

— А! — възкликна тихо Били.

— Някакви възражения?

— Абсолютно никакви.

— Хубаво. — Болинджър гаврътна половината от питието си. — Защото аз ще го убия дори да имаш възражения.

Управителят се доближи до масата и ги попита дали желаят да чуят менюто.

— Дайте ни пет минути — каза Били и когато той си отиде попита: — Когато убиеш Харис, ще го оставиш ли така, както би направил Касапина?

— Защо не?

— Е, другите жертви бяха жени.

— Това ще ги обърка и разтревожи още повече — каза Болинджър.

— Кога ще го убиеш?

— Тази нощ.

— Мисля, че не живее сам.

— С майка си ли живее? — попита кисело Болинджър.

— Не. Живее с една жена.

— Млада ли е?

— Така мисля.

— А хубава ли е?

— Той изглежда мъж с добър вкус.

— Е, това е просто чудесно — каза Болинджър.

— Предполагах, че ще реагираш така.

— Две жертви — каза Болинджър. — Това само ще допълни забавлението. — Той се усмихна.