Дийн Кунц
Лицето на страха (6)

6

Чаршафите бяха пропити с кръв. Килимът вдясно от леглото бе обезобразен от едно тъмно петно. Засъхнала кръв бе зацапала стената зад месинговата табла на леглото. Един човек посипваше нощното шкафче с прах за вземане на отпечатъци от пръсти, макар със сигурност да знаеше, че няма да намери никакви. Това беше работа на Касапина, а той винаги носеше ръкавици. Коронерът^[1] чертаеше траекторията на кръвта върху стената, за да установи дали убиецът е бил левак или десняк.

— Къде е тялото? — попита Греъм.

— Съжалявам, но го отнесоха в моргата преди десет минути — отвърна детектив Предъски, сякаш се чувстваше отговорен за някакво неизвинимо нарушение на добрите обноски.

Според Греъм целият живот на детектива се състоеше от извинения. Предъски бързаше да поеме вината за всичко и да намери грешка в себе си, дори когато беше безупречен. Той бе един невъзможен за описване човек с бледо лице и светлокафяви очи. Въпреки неугледния си вид и очевидния комплекс за малоценност, той беше уважаван член на полицейския отдел за разследване на убийствата. Колегите на детектива бяха дали на Греъм ясно да разбере, че Айра Предъски е най-способният човек в отдела.

— Задържах линейката възможно най-дълго. Вие се позабавихте. Наистина, събудих ви посред нощ. Не трябваше да го правя. А после е трябвало да викате такси и да чакате, докато дойде. Така съжалявам. Сега аз вероятно развалих всичко. Трябваше да се опитам да задържа тялото още съвсем мъничко. Знаех, че ще искате да видите къде е било намерено.

— Няма значение — каза Греъм. — В известен смисъл аз вече я видях бегло в своите видения.

— Разбира се, че сте я видели — каза Предъски. — Гледах ви по телевизията в програмата интервю на Прайн.

— Очите й бяха зелени, нали?

— Точно както казахте.

— Тя беше намерена гола?

— Да.

— Намушкана многократно ли?

— Да.

— С особено жестока рана в гърлото?

— Точно така.

— Беше я осакатил, нали?

— Да.

— Как?

— Ужасно нещо — каза Предъски. — Бих желал да не ви казвам. Никой не би трябвало да чуе това. — Предъски изглеждаше готов да започне да кърши ръце. — Беше изрязал парче от корема й с формата на тапа с пъпа в средата. Ужасно.

Греъм затвори очи и потрепери.

— Тази… тапа… — той започна да се поти. Почувства се зле. Не получаваше видение, а само странно усещане за случилото се. — Той е поставил тази тапа в ръката й и я е затворил в юмрук. Там сте я намерили.

— Да.

Коронерът се отдръпна от зацапаната с кръв стена и се взря с любопитство в Греъм.

„Не ме гледай така — помисли Греъм. — Аз не искам да зная тези неща.“

Той би бил във възторг, ако например неговото ясновидство му позволяваше да предсказва резките покачвания на фондовата борса, отколкото случаи на маниакално насилие. Предпочиташе да види по-скоро имената на печелещи коне във все още непроведени надбягвания, отколкото жертвите на убийства, които никога не би пожелал да се извършат.

Ако можеше да се освободи от своите свръхестествени способности, той отдавна щеше да го стори. Но понеже това беше невъзможно, Греъм като че ли се чувстваше отговорен за развитието и тълкуванието на своя ясновидски талант. Той вярваше (може би неоправдано), че постъпвайки по този начин, компенсира поне отчасти страха, който го беше завладял през последните пет години.

— Какво разбирате от посланието, което ни е оставил? — попита Предъски.

Върху стената до тоалетната масичка имаше няколко поетични реда, написани с кръв.

Ринта реве и бълва своя огън

в натежалия въздух.

Гладни облаци ловуват в дълбините.

— Имате ли представа какво означава това? — попита Предъски.

— Боя се, че не.

— Можете ли да познаете поета?

— Не.

— Нито пък аз. — Предъски поклати тъжно глава. — Аз не съм твърде образован. Бил съм само една година в колежа. Нямах средства за повече. Много чета, но има толкова много за четене. Ако бях образован, може би щях да съм запознат с поезия като тази. Би трябвало. Щом като Касапина отделя време за изписването й, значи е нещо важно за него. Това е една водеща нишка. Какъв детектив съм аз, щом не мога да разбера едно така ясно указание? — Той отново поклати глава, явно отвратен от себе си. — Не съм добър детектив. Не съм много добър.

— Може би поезията е негова — предположи Греъм.

— На Касапина ли?

— Вероятно.

— Един способен на убийство поет ли? Т. С. Елиът с наклонности на убиец?

Греъм сви рамене.

— Не — каза Предъски. — Обикновено престъпникът извършва този род престъпление, защото това е единственият за него начин да изрази вътрешния си гняв. Клането освобождава натрупалото се в него напрежение. А един поет може да изрази своите чувства с думи. Не. Ако бяха бездарни, можеше да са стихове на Касапина. Но те са твърде гладки, чувствени и добри. Във всеки случай, правят впечатление. — Предъски изследва известно време кървавото послание. После се обърна и отиде към вратата на спалнята. Тя беше отворена и той я затвори. — Ето и този ред тук.

От вътрешната страна на вратата бяха написани пет думи с кръвта на мъртвата жена.

Едно въже над една бездна

— Оставял ли е нещо подобно и преди? — попита Греъм.

— Не. Щях да ви кажа, ако беше оставял. Но това не е необикновено нещо при този род престъпления. Определени типове психопати обичат да комуникират с този, който намери тялото. Джак Изкормвача пишел бележки до полицията. Семейство Менсън използваше кръв, за да драсне на стената съобщение от една дума. „Едно въже над една бездна“. Какво ли се опитва да ни каже?

— Дали е от същото стихотворение?

— Нямам ни най-малка представа — отвърна с въздишка Предъски и пъхна ръце в джобовете си. Изглеждаше потиснат. — Започвам да се питам дали някога ще го хванем.

 

 

Всекидневната в апартамента на Една Моури беше малка, но не и бедна. Индиректно осветление къпеше всичко с отпускаща кехлибарена светлина. Пердета от златисто кадифе. Светли тапети, наподобяващи зебло. Кафяв плюшен килим. Диван от бежов велур и две кресла със същия цвят. Масивна маса за кафе със стъклен плот и месингови крака. Лавици от хром и стъкло, пълни с книги и статуетки. Луксозни издания на някои добри съвременни художници. Всекидневната беше луксозна, уютна и скъпа.

По молба на Предъски, Греъм седна в едно от креслата и чак сега забеляза жената, която седеше в единия край на дивана.

Сара Пайпър изглеждаше също така луксозна и скъпа, както всекидневната. Носеше плетен костюм (сако и панталон в тъмносин цвят със зелени кантове), златни обеци и елегантен часовник, тънък като половин долар. Беше около двадесет и пет годишна, мила и добре сложена блондинка, съкрушена от преживяването.

Допреди малко бе плакала. Очите й бяха подпухнали и зачервени, но вече се владееше.

— Мисля, че ви разказах всичко преди — каза тя.

Предъски седна до нея.

— Зная — каза той — и съжалявам. Искрено съжалявам. Ужасно късно е, твърде късно е за този разговор. Но има какво да се спечели, когато едни и същи въпроси се задават два и дори три пъти. Вие мислите, че сте ми казали всичко, отнасящо се до случая. Възможно е обаче да сте пропуснали нещо. Този разпит може да ви се струва излишен, но за съжаление такъв е начинът, по който работя. Трябва да прехвърлям нещата отново и отново, за да съм сигурен, че съм ги направил добре. Не се гордея с това, но съм такъв. Другите детективи сигурно научават всичко, от което се нуждаят още от първия разговор. Боя се, че аз не съм като тях. За ваш лош късмет аз бях дежурен, когато дойде повикването. Потърпете малко. Скоро ще ви освободя. Обещавам.

Жената хвърли поглед към Греъм и наклони глава, сякаш да попита „Има ли полза от този човек?“.

Греъм й се усмихна.

— От колко време познавахте… покойната? — попита Предъски.

— От около една година — отвърна тя.

— Колко добре я познавахте?

— Тя беше най-добрата ми приятелка.

— Мислите ли, че за нея, вие сте била най-добрата приятелка?

— Разбира се, бях единствената й приятелка.

— Хората не я ли харесваха? — попита Предъски, повдигайки учудено вежди.

— Разбира се, че я харесваха — отвърна Сара Пайпър. — Но тя просто не се сприятеляваше лесно. Беше тихо и затворено в себе си момиче.

— Къде се срещнахте?

— По време на работа.

— Къде работите?

— Знаете добре. Райнстоун Палас.

— Тя какво работеше там?

— Това също знаете.

— Правилно — съгласи се детективът, потупвайки я бащински по коляното. — Зная тези неща. Но разбирате ли, мистър Харис не ги знае. Пропуснах да му кажа. Грешката е моя. Съжалявам. Бихте ли отговорили?

— Една беше стриптийзьорка — обърна се тя към Греъм. — Също като мен.

— Зная Райнстоун Палас — каза Греъм.

— Бил ли сте там? — попита Предъски.

— Не, но зная, че е заведение от твърде висока категория. Не прилича на повечето стриптийз клубове.

За момент светлокафявите очи на Предъски сякаш проблеснаха. Той се взря настойчиво в Греъм.

— Една Моури е била стриптийзьорка. Какво ще кажете за това?

Греъм знаеше за какво намеква детектива. По време на интервюто на Прайн, той беше казал, че името на жертвата е може би Една Дансър. Беше сгрешил, но не съвсем, защото, макар фамилното й име да беше Моури, тя си изкарваше прехраната като танцьорка.

Според Сара Пайпър, Една беше отишла на работа в пет часа предишната вечер. Тя беше изпълнила десетминутен акт по два пъти на час в продължение на седем часа, събличайки множество костюми, докато останеше напълно гола. Между изпълненията, облечена в черна вечерна рокля без сутиен, тя се смесваше с посетителите (най-вече мъже), разнасяйки питиета по скромен и стилен начин. Тя бе завършила последното си представление в дванадесет без двадесет и бе напуснала Райнстоун Палас пет минути след това.

— Мислите ли, че си е отишла право вкъщи — попита Предъски.

— Тя винаги постъпваше така — отвърна Сара. — Райнстоун Палас беше целият нощен живот, който можеше да понесе. Кой би могъл да я упрекне?

Гласът й трепна, сякаш се готвеше отново да заплаче.

Предъски взе ръката й и окуражително я стисна. Тя го остави да я държи и това изглежда му достави невинно удоволствие.

— Вие танцувахте ли миналата вечер?

— Да. До полунощ.

— Кога дойдохте тук?

— В три без петнадесет.

— Защо трябваше да идвате в такъв час?

— Една обичаше да седи и чете цяла нощ. Никога не си лягаше преди осем или девет сутринта. Казах й, че ще намина за закуска да си побъбрим, както често правех.

— Вие май вече ми казахте… — Предъски направи гримаса на извинение. — Съжалявам. Този мой акъл… прилича на сито. Казахте ли ми защо не дойдохте тук в полунощ, веднага след работа?

— Имах среща — отвърна тя.

Греъм можеше да познае по изражението на лицето и тона й, че „среща“ означаваше някой плащащ клиент. Това малко го натъжи. Той вече я харесваше. Не можеше да не я хареса. Получаваше от нея нискочестотни вълни, начало на ясновидски трептения, които бяха много положителни, сърдечни и топли. Тя беше дяволски мила личност. Той знаеше това, а и желаеше да й се случват само приятни неща.

— Имаше ли Една среща тази нощ? — попита Предъски.

— Не. Казах ви. Отиде си право вкъщи.

— Може би нейният приятел е чакал в апартамента.

— В момента беше без приятел.

— Може би някой стар приятел се е отбил да си побъбрят.

— Не. Когато Една изоставяше някого, това беше завинаги.

Предъски въздъхна, пощипна си носа и поклати тъжно глава.

— Не ми се ще да ви попитам това… Вие сте била нейната най-добра приятелка. Но това, което възнамерявам да кажа… Моля да ме разберете. Не искам да я унижим. Животът е труден. Непрекъснато ни се налага да вършим неща, които би било по-добре да не вършим. Не се гордея с всеки ден от своя живот. „Бог знае. Не съди“ — Това е моето мото. Има само едно престъпление, на което не мога да дам разумно обяснение. Убийството. Наистина ми е неприятно да задам този въпрос… Е, беше ли тя… Мислите ли, че тя някога…

— Дали е била проститутка ли? — попита вместо него Сара.

— О, аз не бих го казал така. Това е толкова ужасна… Аз наистина исках да кажа…

— Не се безпокойте — успокои го тя и мило се усмихна. — Не се обиждам.

Греъм се забавляваше да гледа как Сара стискаше ръката на детектива. Сега тя успокояваше Предъски.

— Понякога аз също върша тази работа — сподели Сара. — Не много често. Може би веднъж в седмицата. Започнах да харесвам момчето, а той започна да спестява по двеста долара. Това за мен наистина е същото, като да правя стриптийз, но Една не можеше да го прави. Тя беше изненадващо праволинейна.

— Не трябваше да ви питам. Изобщо не е моя работа — каза Предъски. — Хрумна ми обаче, че покрай нейната работа би могло да има много изкушения за момиче, което се нуждае от пари.

— Тя печелеше по осемстотин долара на седмица от стриптийз и разнасяне на напитки — каза Сара. — Харчеше само за своите книги и за апартамента. Останалото влагаше в банката. Не се нуждаеше от повече.

Предъски беше тъжен.

— Е, вие разбирате защо трябваше да ви задам този въпрос, нали? — попита той. — Щом е отворила вратата на убиеца, значи е бил някой, когото е познавала, макар и слабо. Ето какво ме озадачава най-много в този случай. Как Касапина ги убеждава да отворят вратата?

Греъм никога не беше мислил за това. Всичките мъртви жени бяха млади, но от различни среди. Едната беше домакиня. Другата беше адвокат. Две бяха учителки. Три секретарки, един модел, една продавачка в магазин…

Как успяваше Касапина да убеди толкова различни жени да му отворят вратите си късно през нощта.

Кухненската маса беше покрита с остатъци от набързо приготвена и набързо изядена храна. Залъци хляб. Изсъхнали обелки от салам. Петна от горчица и майонеза. Две ябълкови огризки. Един празен буркан от компот от праскови, на чието дъно беше останал един пръст течност. Оглозгана до кокала кълка. Половин домат. Три смачкани бирени кутии. Касапина беше лаком.

— Десет убийства — каза Предъски — и винаги след това отива в кухнята да похапне.

Вцепенен от психическата атмосфера в кухнята и невероятно силното присъствие на убиеца, което се чувстваше почти както в спалнята на мъртвата жена, Греъм можеше само да кимне. Бъркотията върху масата, в контраст с иначе спретнатата кухня, дълбоко го притесняваше. Бурканът от компот и кутиите бира бяха покрити с червеникавокафяви петна. Убиецът е пил, без да свали напоените с кръв ръкавици.

Предъски се затътри към прозореца до мивката и се взря в съседния жилищен блок.

— Говорих с няколко психиатри относно тези пиршества, на които се е отдавал, след като е свършвал мръсната работа — каза той. — Според моите разбирания съществуват два основни начина, по които действа един психопат, когато умъртви жертвата си. Номер едно е мистър Кроткия. Убийството е всичко за него, целият смисъл и единствено желание в живота му. След като го извърши, той си отива у дома и гледа телевизия. Спи много. Потъва в една дълбока яма на отегчение, докато напрежението се покачи и после убива отново. Номер две е човек, който проявява наклонностите си на психопат чрез убийството. Неговата истинска възбуда идва не по време на акта, а след него. След престъплението той отива право в някой бар и надпива всички. Адреналинът му се покачва. Сърцебиенето му се учестява. Яде като разпран и понякога развратничи. Очевидно, нашият човек е номер две. С изключение…

— С изключение на какво? — попита Греъм.

— Седем пъти той е ял много в домовете на мъртвите жени — отвърна Предъски, обръщайки се. — В другите три случая обаче само е изваждал храната от хладилника и е имитирал голямо ядене.

— Имитирал ли? Какво искате да кажете?

— Петото убийство, жената на име Линдстрьом — каза Предъски. Той затвори очи и направи гримаса, сякаш продължаваше да вижда нейното тяло и кръвта. — До този момент, ние бяхме вече схванали неговия стил. Веднага проверихме кухнята. На масата имаше празен буркан от компот от круши, празна кутия от прясно сирене, остатъци от ябълки и някои други неща. Там обаче нямаше бъркотия. Първите четири пъти той е бил небрежен, както последната нощ. Но в кухнята на Линдстрьом не беше оставил много трохи. Нямаше петна от масло, горчица, майонеза или кетчуп и никакви кървави петна върху кутиите бира. — Предъски отвори очи и отиде до масата. — Ние намерихме добре огризани ябълкови сърцевини в две от първите четири кухни. — Той посочи една ябълкова огризка върху масата пред себе си. — Като тази например. В лабораторията дори бяха изследвани отпечатъци от зъби върху тях. Но в кухнята на Линдстрьом, Касапина беше обелил ябълката и изрязал сърцевината й. Обелката и сърцевината бяха оставени на прибрана купчинка в края на чинията, в която беше ял. Това беше явна промяна в сравнение с видяното от нас предишните пъти и ме накара да се замисля. Защо беше ял като неандерталец първите четири пъти, а като джентълмен петия път? Накарах момчетата от съдебна медицина да отворят водопровода под мивката и извадят устройството за отстраняване на отпадъците. Те ги тестваха и откриха, че всеки от осемте вида храна на масата са били изхвърлени през това устройство през последните няколко часа. Накратко, Касапина не беше хапнал нито залък в кухнята на Линдстрьом. Той бе взел храната от хладилника и я бе изхвърлил в канализацията. После е подредил масата така, че да изглежда сякаш е ял много. Същото е направил при седмото и осмото убийство.

Този вид поведение се стори на Греъм особено зловещ. Въздухът в стаята изглежда стана внезапно по-влажен и по-душен от преди.

— Вие казахте, че яденето след извършване на убийството е част от психически непреодолим импулс.

— Да.

— Ако по някаква причина той не е почувствал този непреодолим импулс в дома на Линдстрьом, защо тогава си е направил труда да го фалшифицира?

— Не зная — отвърна Предъски и прекара ръка през лицето си, сякаш се опитваше да отнеме умората от него. — Това наистина е твърде много за мен. Твърде, твърде много. Ако той е луд, защо не е такъв през цялото време?

Греъм се поколеба и после каза:

— Мисля, че който и да е психиатър, посочен от съда, не би го намерил за ненормален.

— Бихте ли повторили?

— Всъщност аз мисля, че дори най-добрият психиатър, ако не е информиран за убийствата, би намерил този мъж за по-здрав и по-нормален от повечето от нас.

Предъски премигна от изненада със светлите си очи.

— Е, по дяволите! — възкликна той. — Касапина насича на парчета десет жени, а вие мислите, че не е луд?

— По същия начин реагира и моята приятелка.

— Не се учудвам.

— Но мен ме озадачава. Той може би е луд, но не по традиционните и познати начини. Той е нещо съвсем различно.

— Вие чувствате това?

— Да.

— Чрез вашите ясновидски способности ли?

— Да.

— Можете ли да бъдете по-конкретен?

— Съжалявам.

— Чувствате ли нещо друго?

— Само това, което чухте в интервюто на Прайн.

— Нищо ново ли, откакто сте дошли тук?

— Нищо.

— Ако той изобщо не е луд, тогава убийствата му имат някакъв смисъл — каза замислено Предъски. — Те някак са свързани. Това ли искате да кажете?

— Не съм сигурен какво искам да кажа.

— Не виждам как биха могли да бъдат свързани.

— Нито пък аз.

— Аз търсих връзка. Наистина търсих. Надявах се, че ще мога да науча нещо тук, от кървавите чаршафи. Или от тази бъркотия върху масата.

— Не чувствам нищо — каза Харис. — Ето защо съм категоричен, че той или е здрав, или е луд по някакъв изцяло нов начин. Обикновено, когато изучавам или докосвам един предмет, пряко свързан с убийството, аз мога да почувствам емоцията, манията или страстта, криещи се зад него. Това е като да скочиш в една река с бурни мисли, чувства и образи… Този път всичко, което получавам, е едно усещане за хладна неумолима убийствена логика. Никога не съм бил така много затруднен да дам определение за убиец.

— Нито пък аз — каза Предъски. — Не твърдя, че съм Шерлок Холмс. Не съм гений. Работя бавно. Винаги и съм късметлия. Бог знае. Повече късметът, отколкото умението поддържа висок броя на арестуваните от мен. Но този път нямам късмет. Никакъв. Може би е време да се пенсионирам.

На излизане от апартамента, оставяйки Айра Предъски да размишлява в кухнята върху останките от ужасната вечеря на Касапина, Греъм мина през всекидневната и видя Сара Пайпър. Детективът още не беше я освободил. Тя седеше на канапето вдигнала краката си на масичката за кафе. Пушеше цигара и се взираше в тавана. Пушекът се виеше спираловидно над главата й също като мислите й. Тя беше с гръб към Греъм.

В момента, в който я видя, един ярък образ проблесна в съзнанието му, интензивен и поразяващ: Сара Пайпър, цялата в кръв.

Той спря, треперещ, в очакване на повече.

Нищо.

Той се напрегна. Опита се да получи по-ясна представа.

Нищо. Само нейното лице. И кръвта. Всичко изчезна така бързо, както се беше появило.

Сара го усети и се обърна.

— Здравей — каза тя.

Греъм облиза устни и се усмихна пресилено.

— Вие предсказахте това, нали? — попита тя, махайки с ръка към спалнята на мъртвата жена.

— Боя се, че е така.

— Това ми напомня за призраци.

— Аз искам да кажа…

— Да?

— Беше ми много приятно, че ви срещнах. — Тя също се усмихна. — Бих желал това да стане при други обстоятелства — каза той, усуквайки и чудейки се как да й каже за краткото видение или дали изобщо да й казва за него.

— Може би ще стане.

— Какво?

— Да се срещнем при други обстоятелства.

— Мис Пайпър… бъдете предпазлива.

— Аз винаги съм предпазлива.

— Особено през следващите няколко дни.

— След видяното през миналата нощ, можете да се обзаложите, че ще бъда — каза тя, без повече да се усмихва.