Дийн Кунц
Лицето на страха (43)

43

Макдоналд, От, пазачите от охраната и строителният инженер бяха поставени в доставени от градската морга специални пластмасови чували. Те бяха подредени на мраморния под.

Дванадесет сгъваеми стола бяха подредени в полукръг близо до разбитата вестникарска будка в предната част на фоайето. Греъм и Кони седяха там заедно с Предъски и трима други полицаи.

Предъски беше в своя обичаен леко раздърпан вид. Кафявият му костюм висеше на него съвсем малко по-добре, отколкото би висял чаршаф. Маншетите на панталоните му бяха мокри, защото беше вървял пеша в снега. Обувките и чорапите му също бяха мокри. Той не носеше галоши или високи обувки. Имаше един чифт от първите и два чифта от вторите, но не си спомняше да ги е обувал някога при лошо време.

— Е, не възнамерявам да ви третирам като майка — обърна се Предъски към Греъм. — Зная, че ви питах преди и че ми отговорихте. Но се безпокоя. Не мога да направя нищо срещу това. Безпокоя се за много неща, без да е необходимо. Това е една от грешките ми. Как е ранената ви ръка?

Греъм потупа леко превръзката под ризата си. Един медицински лаборант с лош дъх, но сигурни ръце, беше се погрижил за него преди един час.

— Просто съм добре — отвърна той.

— А какво ще кажете за крака?

— Не куцам повече, отколкото преди да се случи всичко това — отвърна с гримаса Греъм.

— А вие как сте? — попита Предъски, обръщайки се към Кони. — Лекарят от линейката каза, че сте получили някои лоши натъртвания.

— Само натъртвания — отвърна почти небрежно Кони. Тя държеше ръката на Греъм. — Нищо по-сериозно.

— Е, вие двамата сте прекарали една страшна нощ. Просто ужасна. И вината за това е моя. Трябваше да заловя Болинджър преди седмици. Ако имах в главата си малко мозък, щях да съм се справил с този случай дълго преди да бъдете замесени и вие. — Той погледна часовника си. — Часът е почти три сутринта. — Предъски се изправи и се опита безуспешно да оправи изкривената яка на палтото си. — Задържахме ви тук твърде дълго. Твърде дълго. Аз обаче възнамерявам да ви помоля да останете на наше разположение още петнадесет-двадесет минути, за да отговорите на всички въпроси, които другите детективи и юридически лица може да имат към вас. Дали не искам твърде много? Имате ли нещо против? Зная, че това е едно ужасно бреме. Извинете ме.

— Всичко е наред — отвърна уморено Греъм.

— Джери — обърна се Предъски към един от седящите в групата детективи, — надявам се, че няма да ги задържите повече от петнадесет-двадесет минути?

— Както кажеш, Айра — отвърна Джери, който беше висок як човек към четиридесетте. На брадичката си имаше бенка.

— Погрижи се да бъдат закарани до дома им с една от дежурните коли.

Джери кимна.

— И дръж репортерите далеч от тях.

— Добре, Айра. Но няма да е лесно.

На Греъм и Кони Предъски каза:

— Като се приберете вкъщи, най-напред изключете телефоните. С пресата ще се занимавате утре. Сега е още твърде рано. Те ще ви тормозят седмици наред. Още един кръст, който ще трябва да носите. Съжалявам. Наистина съжалявам. Но може би ще успеем да задържим репортерите настрана от вас до довечера, да ви дадем няколко часа спокойствие преди бурята.

— Благодаря ви — каза Кони.

— Сега аз трябва да вървя. Имам доста работа да свърша. Неща, които трябваше да бъдат направени много отдавна. Винаги изоставам с моята работа. Винаги.

Той стисна ръката на Греъм за сбогуване и направи несръчен полупоклон в посока на Кони.

Мокрите му обувки жвакаха и скърцаха, докато прекосяваше фоайето.

Навън Предъски отбягна някои репортери и отказа да отговори на въпросите на останалите.

Колата на Предъски беше без никакви отличителни белези и се намираше в края на една двойна редица от черно-бели полицейски коли, линейки и закрити коли на пресата. Той седна зад волана, постави предпазния колан и включи двигателя.

Тананикайки си един съчинен от самия него мотив, Предъски караше по Лексингтън, която беше току-що почистена от снега. Гумите на колата бяха без вериги. Те скърцаха в снега и изсвириха на няколко голи петна от настилката. Той зави зад ъгъла, продължи по Пето авеню и се отправи към търговската част на града.

Петнадесет минути по-късно той паркира на една улица с три платна в Гринич Вилидж.

Предъски излезе от колата и измина една трета от разстоянието до следващата пресечка, придържайки се в сенките извън светлите петна около уличните лампи. След бърз поглед назад, за да се увери, че не е наблюдаван, той тръгна по една тясна пешеходна пътека между две елегантни градски къщи.

Непокритата пешеходна пътека свършваше в една бяла стена, но от двете страни имаше високи порти. Той застана пред портата отляво на него.

Снежинките се въртяха леко в неподвижния нощен въздух. Вятърът не достигаше тук, долу, но яростният му вой се чуваше отвън.

Предъски извади чифт шперцове от джоба си. Беше ги открил преди много време в апартамента на един крадец, който се беше самоубил. През годините бе имал редки, но важни случаи, при които шперцовете бяха добре дошли. Той използва единия, за да издърпа езичето на простата брава на портата, а с другия шперц го задържа, щом веднъж беше издърпано. След две минути той беше вътре.

Зад къщата на Греъм Харис се простираше малък двор. Едно парче тревна площ, две дървета. Ограден с тухлена ограда вътрешен двор. Разбира се, двете цветни лехи бяха голи през зимата. Но наличието на маса и четири стола от ковано желязо създаваха впечатлението, че хората са играли карти на слънцето точно този следобед.

Той пресече двора и изкачи трите стъпала към задния вход.

Допълнителната предпазна врата не беше заключена.

Възможно най-внимателно, бързо и безшумно той отключи дървената врата.

Предъски беше поразен от леснината, с която бе успял да влезе. Никога ли хората нямаше да се научат да си купуват добри брави?

Кухнята на Харис беше топла и тъмна. Миришеше на вкусен кекс и банани, които бяха оставени да узреят и бяха вече презрели.

Той затвори безшумно вратата.

В продължение на няколко минути Предъски стоеше съвършено неподвижен, вслушвайки се за шумове в къщата и чакайки очите му да привикнат с тъмнината. Накрая, когато успя да идентифицира всеки предмет в кухнята, той отиде към масата, повдигна един стол, премести го настрана от нея и го постави отново на пода, без да направи и най-лек шум.

Предъски седна и извади револвера от кобура под лявата си мишница. Той задържа оръжието в скута си.