Дийн Кунц
Лицето на страха (27)

27

Лабораторните техници разглобиха устройството за смилане и изхвърляне на отпадъци, завиха го в един плътен бял гъвкав лист и го изнесоха от апартамента.

Предъски и Ендърби останаха сами в кухнята.

В антрето един стар часовник удари четвърт час: два тихи мелодични тона, закъснели с пет минути. Вятърът им акомпанираше, свирейки покрай стрехите точно над кухненските прозорци.

— Ако намираш за трудно възприемането на идеята за двама психопати, които работят така гладко съвместно — каза Ендърби, — тогава помисли върху възможността те да не са психопати от какъвто и да било вид, който сме срещали преди.

— В момента говориш като Греъм Харис.

— Зная.

— Касапина е душевноболен, но човек не би разбрал това, като го погледне, казва Харис. Или симптомите на неговата мания не се проявяват, или той знае как да ги скрива. Би минал успешно каквото и да е психиатрично изследване, каза Харис.

— Започвам да се съгласявам с него.

— Но казваш, че те са двама.

Ендърби кимна.

Предъски въздъхна. Той отиде до най-близкия прозорец и начерта контурите на един нож върху тънкия сиво-бял слой влага, който покриваше стъклото.

— Ако си прав, аз не мога да се придържам към своята теория, че той е само обикновен параноиден шизофреник. Вероятно един отделен убиец би могъл да действа в състояние на психична фуга^[1], но не и двама убийци едновременно.

— Те изобщо не страдат от никаква психична фуга — съгласи се Ендърби. — Тези мъже, и двамата, знаят точно какво правят. Никой от тях не страда от амнезия.

Предъски се обърна с гръб към прозореца и нарисувания нож, който бе започнал да става на резки от плъзгащите се надолу по стъклото капчици вода и каза:

— Дали това е нов вид психоза или не, престъплението е познато. Сексуалните убийци са…

— Тези убийци не са сексуални — каза Ендърби.

— Ще повториш ли пак? — попита Предъски накланяйки глава на една страна.

— Тези убийци не са сексуални.

— Само дето убиват жени.

— Да, но…

— И първо ги изнасилват.

— Да. Това е убийство, свързано със секса. Но те не са сексуални убийци.

— Извинявай. Аз съм объркан. Вината е моя, а не твоя.

— Не сексът е мотивационната сила. Не той е цялата или главната причина да нападат жени. Но възможността от изнасилване е налице. Така че те се възползват от нея. Така или иначе, те убиват жените. От правна гледна точка не добавят нищо към риска, като първо ги изнасилят. Сексът стои на второ място. Те не убиват под въздействието на някакъв психосексуален импулс.

— Не разбирам как можеш да говориш така — каза Предъски, поклащайки глава. — Ти никога не си ги срещал. Какво доказателство имаш, че техните мотиви не са в основата си сексуални?

— Обстоятелствени — отвърна Ендърби. — Например начина, по който се гаврят с телата.

— Какво искаш да кажеш?

— Разглеждал ли си внимателно осакатяванията?

— Нямах друг избор.

— Добре. Откри ли някакви признаци за анално осакатяване?

— Не.

— За генитално?

— Не.

— Осакатяване на гърдите?

— В някои случаи те са отваряли корема и гръдния кош.

— А осакатяване само на гърдите?

— Когато е отварял гръдния кош…

— Искам да кажа, отрязвал ли е някога зърната или целите гърди на жените, както е правел Джак Изкормвача?

— Не — отвърна Предъски и израз на отвращение се появи на лицето му.

— Осакатявал ли е някога устата на някоя жертва?

— Устата ли?

— Отрязвал ли е някога устните?

— Не. Никога.

— Отрязвал ли е някога език?

— Господи, не! Енди, трябва ли да продължаваме по този начин? Това е ужасно и не виждам до какво ще доведе.

— Ако те бяха сексуални убийци — маниаци с желание да осакатяват своите жертви, те щяха да осакатят някои от тези области.

— Анус, гърди, гениталии или уста ли?

— Безспорно. Поне една от тях. Вероятно всичките. Но те не са постъпвали така. В такъв случай, осакатяването е мисъл, която им идва наум. Няма никакъв сексуален подтик. Служило е само за прикритие.

Предъски затвори очи и ги притисна с върховете на пръстите си, сякаш се опитваше да потисне неприятни образи.

— За прикритие ли? — попита той. — Боя се, че не разбирам.

— За да ни впечатли…

— Полицията ли?

— Да. И вестниците.

Предъски отиде до прозореца, на който беше нарисувал ножа, избърса тънкия слой влага и се взря в снежната пелена при светлината на уличната лампа.

— Защо би искал да ни впечатли?

— Не зная. Но каквато и да е причината, каквото и да се крие зад желанието му да ни впечатли, това е истинската мотивация.

— Ако знаехме каква е тя, може би щяхме да сме в състояние да видим някакъв стил в убийствата и да го изпреварим.

— Почакай минутка — каза внезапно развълнуван Ендърби. — Един друг случай. Двама убийци. Работещи заедно. Чикаго. Хиляда деветстотин двадесет и четвърта. Убийците са били двама млади мъже. И двамата синове на милионери. На възраст към двадесетте.

— Леополд и Льоб.

— Познаваш ли случая?

— Само бегло.

— Те убили едно момче. Боби Франкс. Четиринадесетгодишно. Син на друг богаташ. Те нямали нищо против него. Никоя от обичайните причини. Никакъв класически мотив. Вестниците писаха, че било резултат на силна възбуда. Много кърваво убийство. Но причината да убият Франк била друга. Много по-голяма от възбудата. Един философски идеал.

— Извинявай — каза Предъски, отвръщайки се от прозореца, — трябва да съм пропуснал нещо. Не виждам смисъл в това. Какъв философски идеал?

— Те са се мислели за специални. Супермени. Първите от една раса. Идол на Леополд е бил Ницше.

— Един от цитатите на стената в спалнята е може би от Ницше — каза, мръщейки се, Предъски, — а другият от Блейк. Миналата нощ имаше един цитат от Ницше написан с кръв върху стената в апартамента на Една Моури.

— Леополд и Льоб. Невероятна двойка. Те са мислели, че извършването на перфектно престъпление е доказателство, че са супермени. Те са мислели, че безнаказаното офейкване след извършването му е доказателство за по-висш разум, за по-висше умение.

— Били ли са хомосексуалисти?

— Да, но това не направи Боби Франкс жертва на сексуално убийство. Те не са го били изнасилили. Никога не са имали каквото и да било намерение за това. Мотивировката им не е била сексуално влечение. В никакъв случай. То е било, както го е нарекъл Льоб, „едно интелектуално упражнение“.

Въпреки вълнението си, Ендърби забеляза, че копчетата за ръкавели на ризата му не се подаваха от ръкавите на сакото. Той изтегли ръкавелите един по един навън, докато не се показаха на обичайния половин инч. Макар да беше работил известно време в изцапаната с кръв спалня и после в обърнатата с главата надолу кухня, нямаше върху себе си дори едно петънце.

С гръб към прозореца и облегнат на перваза му, осъзнавайки своите собствени износени обувки и измачкани панталони, Предъски каза:

— Трудно схващам. Трябва да си търпелив с мен. Познаваш ме. Понякога съм бавен. Но ако тези две момчета, Леополд и Льоб, са считали убийството за интелектуално упражнение, тогава те са били луди. Не са ли били луди?

— В известен смисъл. Луди със своята собствена сила. И реалната, и въображаемата.

— А външно изглеждали ли са луди?

— Изобщо не.

— Как е възможно това?

— Спомни си. Леополд е бил завършил колежа, когато е бил седемнадесетгодишен. Имал е коефициент на интелигентност равняващ се на двеста или почти толкова. Бил е гений. Също и Льоб. Те са били достатъчно умни, да не разказват своите фантазии относно Ницше, както също и да скрият грандиозните представи за себе си.

— Какво е щяло да се случи, ако те са били подложени на психиатрични тестове?

— Психиатричните тестове в хиляда деветстотин двадесет и четвърта не са били добре разработени.

— Но ако тогава е имало тестове така сложни както днешните, щяха ли Леополд и Льоб да ги преминат успешно?

— Може би дори отлично.

— Имало ли е други като Леополд и Льоб от хиляда деветстотин двадесет и четвърта насам?

— Не, доколкото ми е известно, във всеки случай, не точно същите.

— Членовете на фамилията Менсън убиваха по съмнителни политически и религиозни причини. Те мислеха, че Менсън е Христос. Мислеха, че убивайки богат ще помогнат на потъпкания. Абсолютна лудост. Помисли и за някои други убийци, особено за масовите. Чарлз Старкуедър, Ричард Спек, Алберт де Салво. Всички бяха психопати. Те всички бяха подтиквани от психози, които са се развили и закрепили в тях и бавно са ги завладявали още от детските им години. В детските години на Леополд и Льоб очевидно не е имало никакви сериозни травми, които биха могли да доведат до поведение на психопат. Никакви черни семена, които да дадат плод по-късно.

— Значи, ако под маската на Касапина се крият двама души — каза отчаяно Предъски, — ние имаме една нова двойка Леополд и Льоб, убиващи, за да покажат своето превъзходство.

Ендърби започна да се разхожда.

— Може би — каза той. — А може би и нещо повече. Нещо по-сложно от това.

— Като например?

— Не зная, но чувствам, че случаят не е точно същият като този с Леополд и Льоб. — Той отиде до масата и се взря в остатъците от храната, която никога не е била ядена. — Обади ли се на Харис?

— Не — отвърна Предъски.

— А трябваше. Той се е опитвал да получи образа на убиеца. Не е имал никакъв късмет. Може би, защото се е опитвал да си представи само едно лице. Кажи му, че има двама убийци. Може би това ще му помогне. Може би накрая ще успее да се справи със случая.

— Ние не знаем дали са двама. Това е само една теория.

— Все пак му кажи — настоя Ендърби. — С какво може да навреди тя?

— Трябваше да му я кажа нощес. Наистина щях да го направя. Но просто не мога — каза Предъски. — Заради този случай е изоставил работата си. Вината е моя. Непрекъснато му се обаждам, говоря му и го притискам по този повод. Той работи до късно, опитвайки се да влезе в графика на работата си. Не искам да го безпокоя.

В антрето до входната врата старият часовник удари половин час. Отново с пет минути закъснение.

— Скоро ще стане десет часа — каза Предъски, поглеждайки ръчния си часовник. — Трябва да си вървя.

— Да си вървиш ли? Тук има да се върши работа.

— Работното ми време изтече.

— Нощна смяна ли беше?

— Да.

— Никога не съм предполагал, че ще имаш нещо против малко извънреден труд.

— Е, точно бях станал от леглото. Приготвях си спагети, когато от щаба ми се обадиха за този случай. Не успях да хапна и една хапка. Умирам от глад.

— Доколкото те познавам, не си спомням да съм те видял някога да ядеш готвено — поклати глава Ендърби. — Винаги се задоволяваш със сандвичи, за да не прекъснеш работата си, докато се храниш. А вкъщи си готвиш спагети. Нуждаеш се от съпруга, Айра.

— Съпруга ли?

— Другите мъже си имат.

— Но аз? Шегуваш ли се?

— Ще бъде добре за теб.

— Енди, погледни ме.

— Гледам те.

— Погледни ме по-отблизо.

— Е и?

— Ти трябва да си сляп.

— Какво трябваше да видя?

— Коя порядъчна жена би се омъжила за мен?

— Не ми говори обичайните си глупости, Айра — отвърна с усмивка Ендърби. — Зная, че зад тези самоосъдителни приказки ти криеш своето уважение към себе си.

— Ти си психиатърът.

— Точно така. Не съм нито заподозрян, нито свидетел и не можеш да ме очароваш с това хленчене.

Предъски се ухили.

— Обзалагам се, че доста жени са си падали по този твой пресметнат поглед на малко момче.

— Няколко — призна неохотно Предъски. — Но никога подходящата жена.

— Кой ти говори тук за подходящата? Повечето мъже са щастливи да се задомят и с полуподходящата.

— Но не и аз — отвърна Предъски и погледна отново часовника си. — Аз наистина трябва да вървя, ще се върна около полунощ. Дотогава вероятно Мартин още няма да е свършил разпита на другите наематели. Сградата е голяма.

Ендърби въздъхна, сякаш всички неприятности на света лежаха само на неговите плещи.

— Ние ще бъдем тук — каза той. — Поръсване на мебелите с прах за вземане на отпечатъци и почистване на килима за косми и влакна. Нищо няма да открием, но здравата ще поработим. Циркът се повтаря.