Дийн Кунц
Лицето на страха (4)

4

Кони беше красива, тридесет и четири годишна, нежна, червенокоса, синеока, с чип нос, голяма уста и секси.

Тя притежаваше един мъничък процъфтяващ антикварен магазин на Десета улица. В бизнеса беше толкова упорита, колкото и красива.

От осемнадесет месеца тя и Греъм живееха заедно. Техните отношения приличаха на най-нежен романс, който бе чуван някога.

Това дори бе повече от романс. Освен любовница тя беше негов лекар и болногледачка. След нещастния случай преди пет години, той непрекъснато губеше вяра в себе си, неговото самоуважение отслабваше от година на година. Кони беше тук, за да му помага и лекува. Не беше сигурна дали подразбираше тази й дейност, но за нея това бе най-важната задача в живота.

— Къде се изгуби — попита го тя. — Вече е два и половина.

— Трябваше да мисля. Разхождах се. Гледа ли програмата?

— Ще поговорим за нея, но първо имаш нужна да се стоплиш.

— Дали изобщо ще успея. Навън е двадесет градуса под нулата.

— Влез в кабинета си, седни и се отпусни — каза тя. — Ще запаля огъня и ще ти донеса нещо за пиене.

— Бренди ли?

— А какво друго в такава нощ?

— Ти си почти съвършена.

— Почти ли?

— Не трябва да те хваля, за да не си вирнеш носа.

— Твърде съм съвършена, за да бъда нескромна.

Той се засмя.

Тя се отдели от него и отиде в другия край на гостната.

Благодарение на собственото си шесто чувство, Кони знаеше, че той я е проследил с поглед до момента на напускане на помещението. Добре. Точно според плана. Беше предвидено да я наблюдава. Тя носеше бял пуловер по тялото и тесни сини джинси, които подчертаваха талията и ханша й. Ако не гледаше след нея, щеше да бъде разочарована. След това, което бе преживял тази нощ, най-много се нуждаеше от място до камината и глътка бренди. Нуждаеше се от нея. Да я докосва, целува и люби. А тя имаше силното желание да му осигури всичко това.

Кони не само се впускаше отново в своята роля на майка хранителка. Тя несъмнено имаше склонност да завладява мъжете, да бъде така изключително привързана, разбираща и надеждна, че да обуздава тяхната самоувереност. Този случай обаче се различаваше от всички останали. Тя искаше да зависи от Греъм толкова много, колкото той зависеше от нея. Този път искаше да получи толкова много, колкото даваше. Той беше първият мъж, към когото се отнасяше по този начин. Искаше да се люби с него, да го утешава, но искаше също така да получи утеха и за себе си. Кони винаги имаше силни и здрави сексуални пориви, но Греъм бе поставил едно ново и по-рязко ограничение на нейните желания.

Тя донесе чашите с Реми Мартен в кабинета и седна на канапето до него.

След минута мълчание, продължавайки да се взира в огъня, той попита:

— Защо беше този разпит? Каква цел преследваше той?

— Прайн ли?

— Кой друг?

— Гледал си достатъчно често неговото шоу и знаеш какво представлява той.

— Но обикновено има причина за своите атаки и винаги получава доказателство за това, което казва.

— Е, ти най-после му затвори устата с твоето видение относно десетото убийство.

— То бе толкова реално — каза той.

— Зная, че е било.

— То бе така живо… сякаш бях там.

— В банята ли беше? С много кръв?

— Едно от най-лошите. Аз го видях… да забива нож в гърлото й и после да го завърта. — Той бързо гаврътна брендито.

Тя се наведе към него и го целуна по бузата.

— Този Касапин… не мога да си го представя — каза той с безпокойство. — Никога не ми е било така трудно да си представя лицето на убиеца.

— Ти почувства неговото име.

— Може би. Дуайт… Не съм съвсем сигурен.

— Ти даде на полицията едно доста добро описание…

— Но не можах да разбера много за него — каза той. — Когато идват виденията и аз се опитвам да поставя образа на този човек, на този Касапин, в центъра им, получавам само вълни от злоба. Не болест, не впечатление от болен мозък. Само нахлуващо зло. Не зная как да обясня това, но Касапина не е луд. Поне не в класическия смисъл. Той не убива в състояние на маниакална лудост.

— Накълцал на дребно девет невинни жени — каза Кони. — Десет, ако броиш и тази, която още не са намерили. Понякога им отрязва ушите и пръстите, а понякога ги изкормя. И ти твърдиш, че той не е луд?

— Той не е душевноболен в смисъла, който влагаме в тези думи. Залагам си живота, че е така.

— Може би ти не си почувствал, че е душевноболен, защото той самият не знае. Амнезия.

— Не. Не амнезия, нито шизофрения. Той извършва своите убийства съвсем съзнателно. Не е доктор Джекил и мистър Хайд.^[1] Басирам се, че би минал успешно каквото и да е психиатрично изследване, на което би го подложила, и то блестящо. Това не е лесно за обяснение. Имам чувството, че ако изобщо е болен, то е от съвършено нов вид болест. Никой никога преди не е срещал случай, подобен на неговия. Аз мисля… по дяволите, аз зная, че той не е бил дори разгневен или особено възбуден, когато е убивал тези жени. Убивал ги е методично.

— От думите ти ме побиват тръпки.

— Така ли? А аз се чувствам, сякаш съм бил в главата му. Мене хронически ме побиват тръпки.

В огнището изпука въглен.

— Нека не говорим за Прайн или убийствата — продължи тя, улавяйки свободната му ръка.

— Как бих могъл да не говоря за тях след тази нощ?

— Ти беше чудесен по телевизията — каза тя, отвличайки от темата.

— О, да, чудесен. Потящ се, бледен, треперещ…

— Не по време на виденията. Преди тях. Имаш талант за телевизията, дори за киното. За ролята на водещ.

Греъм Харис беше представителен. Имаше гъста червеникаворуса коса, сини очи с дълбоки бръчки в ъгълчетата и твърде дълбоко набраздена кожа от всичките тези години, прекарани на открито. Беше висок пет фута и десет инча. Не беше много висок, но бе жилест и як. Той беше на тридесет и осем години, но все още бе запазил в себе си следи от момчешката си уязвимост.

— За водещ ли? — попита той и се усмихна. — Може би си права. Ще изоставя издателската работа и всички тези ясновидски каши и ще отида в киното.

— Следващият Робърт Редфорд.

— Робърт Редфорд ли? Мислех, че ще бъда, може би, следващият Борис Карлоф.

— Редфорд — настоя Кони.

— Хайде да помислим върху това. Без грим, Карлоф беше приятен мъж. Може би ще се опитам да бъда следващия Уолъс Биъри.

— Ако ти си Уолъс Биъри, тогава аз съм Мери Дреслер.

— Здравей, Мери.

— Ти наистина ли имаш комплекс за малоценност, или го култивираш като част от твоя чар?

Той се усмихна и отпи малко бренди.

— Спомняш ли си този филм на Тъгбоут „Ани“ с Биъри и Дреслер? Мислиш ли, че Ани е лягала някога в леглото със своя съпруг?

— Разбира се!

— Те винаги водеха борба. Той я лъжеше при всяка удала му се възможност… и по-голямата част от времето беше пиян.

— Но те се обичаха по техен особен начин — възрази Кони. — Никой от тях не би могъл да се ожени за друг.

— Чудя се, на какво ли е приличал техният брак. Той беше толкова слаб мъж, а тя толкова силна жена.

— Спомни си, все пак, че той винаги беше силен, когато настъпваше развръзката. Например, точно в самия край на филма.

— Доброто във всички нас, а?

— Би могъл да бъде силен още от самото начало. Той просто не се уважаваше достатъчно.

Греъм се взираше в огъня и въртеше в ръката си чашката с бренди.

— Какво ще кажеш за Уилям Пауъл и Мирна Лой? — попита тя.

— Филмите на Тънкия Човек.

— И двамата бяха силни — каза тя. — Ето кои трябва да бъдем ние, Ник и Нора Чарлз.

— Винаги съм харесвал тяхното куче Аста. Това беше добра част от филма.

— Как мислиш, че Ник и Нора са правили любов? — попита тя.

— Страстно.

— Но с много шеги.

— Малки вицове.

— Точно така. — Тя взе чашата бренди от ръката му и я постави на камината до нейната. После го целуна леко, докосвайки устните му с език. — Обзалагам се, че бихме могли да играем Ник и Нора.

— Не зная, такова напрежение е да се любиш и да бъдеш в същото време духовит.

Тя седна в скута на Греъм, обгърна с ръце шията му и този път го целуна по-силно. После се отдръпна и се усмихна, когато той плъзна ръка под пуловера й.

— Нора? — каза той.

— Какво, Ники?

— Къде е Аста?

— Сложих го да спи.

— Ние не трябва да му пречим.

— Той е заспал.

— О!

— Аз приспах неговата Аполо.

— Толкова е умна.

— А сега, ние принадлежим на леглото.

— Да, ти си така предизвикателно съблазнителна.

— Такава ли съм?

— О, да.

— Обладай ме тогава.

— С удоволствие.

— Надявам се.