Дийн Кунц
Лицето на страха (29)

29

Били влезе в уличката. Колата му направи първите следи в новия сняг.

Зад Боуъртън Билдинг се простираше един обслужващ сградата двор с дължина четиридесет фута и широчина двадесет фута. Към него се отваряха четири врати. Една от тях беше голяма, зелена гаражна врата за канцеларски инвентар и други неща, които бяха твърде големи, за да минат през главния вход. Над зелената врата една лампа хвърляше студена светлина върху каменните стени, редиците кофи за боклук, чакащи да бъдат изпразнени сутринта, и върху снега. Сенките бяха рязко очертани.

От Болинджър нямаше и следа.

Готов да напусне при първия признак за опасност, Били вкара колата на заден ход в дворчето. Той изключи фаровете, но не и двигателя. После свали прозореца само на един инч, за да го предпази от изпотяване.

Тъй като Болинджър не излезе да го посрещне, Били погледна часовника си. Беше 10:02.

Облаци сняг се въртяха по уличката пред него. В дворчето, извън главната сила на вятъра, снегът беше относително спокоен.

Дежурните патрулни коли провеждаха инцидентни проверки в лошо осветлени задни улички като тази, бидейки винаги нащрек за професионални крадци с покрити коли, джебчии с полуобрани жертви и прелъстители с полупокорени жени. Но не и тази нощ. Градските униформени патрули бяха заети другаде. Повечето от тях се занимаваха с разчистването след обичайните автомобилни инциденти при лошо време, а една трета от дежурните вечерна смяна се бяха покрили в любимите си скривалища на някоя странична улица или някой парк, пиеха кафе (а в някои случаи и нещо силно) и говореха за спорт, и жени, готови да отидат на работа само ако радиодиспечерът започне много да настоява.

Били отново погледна часовника си. Беше 10:04.

Щеше да чака още точно двадесет и шест минути. Нито една минута по-малко и със сигурност нито една минута повече. Така беше обещал на Дуайт.

 

 

Още веднъж Болинджър достигна асансьорната шахта, точно когато се беше изпълнила със звука от друга затваряща се към нея врата.

Той се наведе над парапета и погледна надолу. Нямаше нищо, освен други парапети, други платформи, други електрически крушки за аварийно осветление и много тъмнина. Харис и жената ги нямаше там.

Болинджър се беше уморил да играе на криеница с тях, да лети като стрела от стълбище до стълбище и до шахтата. Потеше се порядъчно. Ризата под палтото се беше залепила за тялото му. Той напусна платформата, отиде към асансьора, активира го с ключа и натисна бутона с означение „фоайе“.

На партера той свали тежкото палто и го хвърли до асансьорните врати. Пот се стичаше по врата и се спускаше към средата на гърдите му. Той не сваляше ръкавиците. Появилите се по челото му капчици пот избърса с опакото на лявата ръка и после с ръкава на ризата.

Скрит от погледа на всеки, който би се приближил до входните врати, Болинджър се облегна на мраморната стена в края на нишата, образувана от четирите групи асансьори. От това положение той можеше да вижда две бели врати с изписани дебели черни букви върху тях — едната в северния край, а другата в южния край на фоайето. Това бяха изходите от стълбищата. Когато Харис и жената излезеха през някоя от тях, той щеше да пръсне проклетите им мозъци. О, да. С най-голямо удоволствие.

 

 

Накуцвайки по коридора на четиридесетия етаж към светлината, която идваше от отворената врата на приемната на издателството „Харис Пъбликейшънс“, Харис видя кутията за противопожарната аларма. Тя беше със страна приблизително девет инча и външните й ръбове бяха наравно със стената. Металната рамка на кутията беше боядисана червено, а лицевата й страна беше стъкло.

Той не можеше да разбере, защо не беше помислил за нея по-рано.

Кони, която беше пред него, установи, че той е спрял.

— Какво има? — попита тя.

— Погледни тук.

Тя се върна.

— Ако я пуснем в действие — каза Греъм, — тя ще доведе отдолу пазачите от охраната.

— Ако не са мъртви.

— Дори ако са мъртви, тя ще доведе бързо пожарната команда. Планът на Болинджър ще бъде развален.

— Той може би няма да бяга, когато чуе сирените. В края на краищата, ние знаем името му. Той може да остане да ни убие и после да се промъкне покрай пожарникарите.

— Може — съгласи се Греъм, ставайки несигурен при мисълта да бъде дебнат през тъмните коридори, изпълнени със звънтящи и гърмящи сирени.

Те се взряха през стъклото в стоманения лост за включване на алармата, който проблясваше в червената светлина.

Той почувства надеждата като успокоително, освобождаващо напрежението в раменете му, шията и лицето. За първи път от цялата вечер, той започна да мисли, че те биха могли да избягат.

После си спомни видението. Куршумът. Кръвта. Той щеше да получи куршум в гърба.

— Вероятно сирените ще вият толкова високо, че ние няма да го чуем, ако той тръгне след нас — каза тя.

— Но действието им ще е двупосочно — отвърна енергично Греъм. — Болинджър също няма да ни чува.

Тя притисна върховете на пръстите си към хладната повърхност на стъклото, поколеба се за момент и после си дръпна ръката.

— Добре, но няма чукче, с което да счупим стъклото. — Тя повдигна веригата, с която трябваше да бъде закрепено чукчето към кутията. — Какво ще използваме вместо него?

Усмихвайки се, той извади ножицата от джоба си я вдигна високо, сякаш беше талисман.

— Аплодисменти, аплодисменти — каза тя, започвайки да чувства достатъчно надежда, за да си позволи една малка шега.

— Благодаря.

— Бъди внимателен — каза тя.

— Отдръпни се назад.

Тя се дръпна.

Греъм държеше ножицата за затворените остриета. Той счупи тънкото стъкло, използвайки тежката дръжка като чук. Няколко парчета се задържаха упорито към рамката. И така, за да не се пореже, той ги отчупи, преди да пъхне ръката си в плитката кутия и да дръпне стоманения лост от зелено на червено.

Никакъв шум.

Никакви сирени.

Тишина.

Исусе Христе!

— О, не — каза тя.

Френетично, с проблясващия в него пламък на надеждата, той бутна лоста обратно нагоре към зеления белег и после го блъсна отново надолу.

Пак нищо.

Болинджър беше прерязал проводниците на противопожарната аларма също така старателно, както беше направил това с телефоните.

 

 

Чистачките се движеха напред-назад, избърсвайки снега от предното стъкло. Ритмичното тъмп-тъмп-тъмп му лазеше по нервите.

Били погледна през рамо през задното стъкло, към зелената гаражна врата и после към другите врати.

Времето беше 10:15.

Къде, по дяволите, беше Дуайт?

 

 

Греъм и Кони отидоха към художествения отдел на списанието в търсене на нож и други остри чертожни помагала, които биха били по-добри оръжия от ножицата. В средното чекмедже на голямото метално бюро на художествения директор Греъм намери чифт подобни на скалпел инструменти с остри ръбове като бръснач.

Когато вдигна поглед от чекмеджето, той видя, че Кони е потънала в мислите си. Тя стоеше точно от вътрешната страна на вратата и се взираше в пода пред един светлосин фотографски екран. Екипировки за катерене (навити на кравай въжета, питони^[1], карабини, обувки за катерене, подплатени с пух найлонови якета и може би още тридесетина други принадлежности) лежаха в безпорядък на купчина пред него.

— Виждаш ли какво намерих? — попита той, вдигайки високо находката си.

Кони не прояви интерес.

— Какво ще кажеш за тези неща? — попита тя, сочейки екипировките за катерене.

— В това издание ние пускаме справочник на купувача — отвърна Греъм, излизайки иззад бюрото. — Всяко от тези неща беше фотографирано за статията. Защо питаш? — После лицето му светна. — Няма значение. Разбирам защо. — Той клекна пред купа и взе един пикел. — Това е по-добро оръжие от чертожния инструмент.

— Греъм?

Той вдигна поглед.

Изражението на лицето й беше особено — представляваше комбинация от озадачаване, страх и учудване. Въпреки че определено мислеше за нещо интересно и важно, сивите й очи не показваха какво минава през ума й.

— Нека не бързаме да се бием с него — каза тя. — Можем ли да обмислим изцяло нашите възможности за избор?

— Точно за това сме тук.

Тя пристъпи в късото антре, наклони глава и се вслуша за Болинджър.

Греъм стана, готов да използва пикела.

Кони установи със задоволство, че нищо не се чува, освен тишината и се върна в стаята.

— Помислих, че си чула нещо — каза той, навеждайки пикела.

— Направих го само от предпазливост. — Тя хвърли поглед на екипировката за катерене, преди да седне на ръба на бюрото. — Като помисля, струва ми се, че има пет различни неща, които можем да направим. Номер едно, можем да не мърдаме, а да се опитаме да се бием с Болинджър.

— С това — каза Греъм, повдигайки пикела.

— И с каквото и да е друго оръжие, което успеем да намерим.

— Ние ще направим клопка и ще го изненадаме.

— Аз виждам два проблема при този подход.

— Пистолетът.

— Това със сигурност е единият.

— Ако сме достатъчно ловки, няма да му дадем възможност да стреля.

— По-важното е — каза тя, — че никой от нас не е убиец.

— Бихме могли само да го зашеметим.

— Ако го удариш по главата с този пикел, ти със сигурност ще го убиеш.

— Ако трябва да избирам между това дали да бъда убит, или да убия, мисля, че ще бъда в състояние да избера второто.

— Може би. Но ако се поколебаеш в последния момент, ние ще бъдем мъртви.

Той не се обиди от ограничената й вяра в него. Знаеше, че не заслужава пълното й доверие.

— Ти каза, че можем да направим пет неща.

— Номер две, ние можем да се опитаме да се скрием.

— Къде?

— Не зная. Можем да потърсим офис, който някой е забравил да заключи, да влезем вътре и да заключим вратата след нас.

— Никой не е забравил.

— Вероятно можем да продължим да играем на котка и мишка с него.

— Колко дълго?

— Докато новата смяна пазачи не намери мъртвите.

— Ако той не е убил пазачите, тогава новите няма да знаят какво става тук, горе.

— Точно така.

— Освен това аз мисля, че те работят на дванадесетчасови смени четири дни в седмицата. Познавам един от нощните пазачи. Чувал съм го да проклина дългите смени. Така че, ако поемат дежурството в шест вечерта, те няма да го приключат преди шест сутринта.

— Още седем и половина часа.

— Времето е твърде дълго, за да играем на котка и мишка в асансьорната шахта и на стълбището. Особено с този мой болен крак.

— Номер три — продължи тя. — Ние можем да отворим един от прозорците на офиса и да викаме за помощ.

— От четиридесетия етаж ли? Дори при хубаво време не можеш да бъдеш чута от тротоара. При този вятър не би могла да бъдеш чута дори от разстояние два етажа.

— Зная това. И на всичко отгоре никой не би излязъл да върви пеша в нощ като тази.

— Тогава защо го предлагаш?

— Номер пет ще те изненада — каза тя. — Когато стигна до него, искам да си разбрал, че съм мислила върху всеки друг възможен изход.

— Какво гласи номер пет?

— По-напред номер четири. Отваряме прозорците на офиса и изхвърляме мебели на улицата, опитвайки се да привлечем вниманието на някой, който минава с кола по Лексингтън.

— Ако някой изобщо кара кола в такова време.

— Може би някой кара. Някое такси например.

— Но ако изхвърлим едно кресло, ние няма да сме в състояние да изчислим резултата от вятъра върху него. Няма да можем да изчислим къде ще падне. Какво ще стане, ако счупи предното стъкло на минаваща кола и убие някой?

— Мислих върху това.

— Не можем да го направим.

— Зная.

— Какво гласи номер пет?

Тя слезе от бюрото и отиде до купчината екипировки за катерене.

— Ще трябва да се екипираме с тези неща.

— Да се екипираме ли?

— Обувки, якета, ръкавици, въжета. Всичко.

Той беше объркан.

— Защо?

Очите й бяха широко отворени като на уплашена кошута.

— За да се спуснем надолу.

— Как надолу?

— Надолу от външната страна на сградата. По целия път до улицата.