Дийн Кунц
Лицето на страха (37)

37

— Болинджър може да е прерязал въжето — каза Кони, — но вече не е там.

— Той идва.

— Сигурно ще го направи, така че трябва да бъдем ужасно бързи.

Греъм се протегна в легнало положение върху широкия един ярд корниз успоредно на стената на сградата.

Болният му крак се изпълваше с непрекъсната болка от глезена до бедрото. Имайки предвид цялото спускане до улицата, той беше сигурен, че кракът му би зависил от сигурното стъпване.

Той взе един питон от ремъците с принадлежности на кръста си и протегна едната ръка на Кони.

— Чукът.

Тя му го подаде.

Той се изви малко и се разположи под ъгъл към сградата с главата и едната ръка над ръба на отстъпа.

Далече долу по Лексингтън авеню се движеше внимателно една линейка със запалени фарове. Дори от тридесет и третия етаж улицата не се виждаше съвсем добре. Греъм едва можеше да различи очертанията на линейката, окъпана в собствената си сигнална светлина. Тя се изравни с Боуъртън Билдинг и после се скри в снежната нощ.

Той намери зидарски шев дори без да маха неудобните ръкавици и започна да забива в него един питон.

Внезапно, от едната страна два етажа по-долу, окото му долови някакво движение. Едното от двете високи крила на прозорец се отвори навътре. Никой не се появи в него. Обаче Греъм чувстваше, че в офиса зад прозореца има човек.

Побиха го студени тръпки, които нямаха нищо общо със студа отвън.

Преструвайки се, че нищо не е видял, той дозаби питона на избраното място. После се дръпна от ръба и стана.

— Не можем да слезем там долу — каза той на Кони.

— Защо? — попита го учудено тя.

— Болинджър е под нас.

— Какво?

— Чака ни при един прозорец, за да ни застреля или поне теб, когато минеш покрай него.

Сивите й очи бяха широко отворени.

— Но защо не дойде да ни хване тук? — попита тя.

— Може би мисли, че вече сме тръгнали надолу или пък че ще му се изплъзнем по този отстъп в момента, в който влезе в един от офисите на този етаж.

— Какво ще правим сега?

— Мисля.

— Страх ме е.

— Не се страхувай.

— Не мога да не се страхувам.

Веждите на Кони бяха заскрежени, както и космите от кожената подплата, които се подаваха от качулката й. Той я държеше здраво. Вятърът стенеше неспирно.

— Сградата е ъглова — каза той.

— Има ли значение?

— Тя гледа и към една друга улица, освен към Лексингтън.

— Е?

— Ще вървим по отстъпа — каза възбудено той. — Вървейки по него, ще свием зад ъгъла.

— И ще се спуснем по другата стена, която гледа към страничната улица, така ли?

— Позна. Спускането няма да е по-трудно, отколкото по тази стена.

— А от този прозорец Болинджър може да наблюдава само Лексингтън авеню — каза тя.

— Точно така.

— Блестящо.

— Нека го направим.

— Рано или късно той ще разбере какво сме направили.

— По-скоро късно.

— Така ще е по-добре.

— Разбира се. Той ще стои няколко минути точно там, очаквайки да ни пипне. После ще загуби време да проверява целия етаж.

— И стълбищните клетки.

— И асансьорните шахти. Вероятно ще можем да изминем по-голямата част от пътя надолу преди да ни открие.

— Окей — каза тя и откачи обезопасяващото въже от прозоречната преграда.