Дийн Кунц
Лицето на страха (23)

23

Изстрелът избумтя и отекна в тъмния коридор.

Ключалката се разтресе, а дървото се натроши от удара на куршума.

Бърчейки носа си от миризмата на изгорял барут и обгорен метал, Болинджър отвори разбитата врата. Приемната беше тъмна. Когато намери електрическия ключ и включи осветлението, той откри, че помещението беше напуснато.

„Харис Пъбликейшънс“ заемаше най-малката от трите анфилади на четиридесетия етаж. Освен вратата откъм коридора, през която беше влязъл, от приемната се отваряха още две други врати — едната отляво, другата отдясно. Стаите бяха пет, включително всекидневната. Това не оставяше за Харис и жена му много места за криене.

Той опита първо вратата отляво. Тя водеше към един коридор, който обслужваше три големи офиса: един за редактора и неговата секретарка, един за рекламния агент и един за двучленния художествен отдел.

Нито Харис, нито жената бяха в която и да е от тези стаи.

Болинджър беше невъзмутим, спокоен и в същото време силно развълнуван. Никой спорт не можеше да бъде и наполовина така драматичен и възнаграден, както преследването на хора. На практика, той се забавляваше повече от гонитбата, отколкото от убийството. Наистина, през първите няколко дни непосредствено след едно убийство, Болинджър получаваше по-голямо удоволствие, отколкото от преследването или самото убийство. Щом актът беше веднъж извършен и кръвта пролята, той се запитваше дали не е направил грешка, дали не е оставил след себе си следа, която да доведе полицията. Накрая, след като изминеше достатъчно време, за да бъде сигурен, че е офейкал безнаказано след убийството, той се изпълваше с едно чувство на задоволство, велика важност и неудържимо превъзходство също като магически еликсир, пълнещ една отдавна празна кана.

Другата врата свързваше приемната с работния кабинет на Греъм Харис. Тя беше заключена.

Той отстъпи назад и стреля два пъти в ключалката. Мекият метал се разкриви и разкъса, а във въздуха се завъртяха трески.

Болинджър все още не можеше да я отвори. Те бяха затиснали вратата от другата страна с тежка мебел.

Той се облегна на вратата и я натисна с всичка сила, но не можа да я помръдне. Все пак обаче успя да отмести малко невидимата мебел от мястото й. Представи си, че тя е нещо високо и широко поне колкото вратата, но не твърде дебело. Може би беше библиотека. Нещо с висок център на тежестта. Той започна ритмично да насилва вратата: силен натиск, отпускане, силен натиск, отпускане, силен натиск… При всяко поклащане барикадата се накланяше все повече и повече, докато… падна навътре с трясък и звук от счупено стъкло.

Изведнъж въздухът се изпълни с миризма на уиски.

Болинджър се промъкна през вратата, която бе останала отчасти блокирана, прескочи античния шкаф, който бяха използвали като преграда и стъпи в локва скъпо уиски.

Лампите бяха запалени, но там имаше друга врата. Той отиде при нея и я отвори. Зад вратата се простираше мрачния коридор на четиридесетия етаж.

Докато си губеше времето да претърсва офисите, те се бяха изплъзнали в коридора по този обиколен път, печелейки няколко минути преднина.

Мъдро.

Но не достатъчно.

В края на краищата, те не бяха нищо друго, освен обикновена плячка, докато той бе майстор ловец.

Болинджър тихо се засмя.

Облян в червена светлина, той отиде до по-близкия край на коридора и отвори безшумно вратата към противопожарния изход. После пристъпи върху площадката на аварийното стълбище и затвори тихо вратата зад себе си. От тази страна на изхода гореше слаба бяла електрическа крушка.

Той чу стъпките им да отекват отдолу, усилени от студените бетонни стени.

Болинджър отиде до стоманения парапет и се взря в редуващите се пластове на светлина и сянка — площадки с окачени крушки и тъмни редици стълби. Пет или шест етажа по-долу, ръката на жената се появи върху парапета, но се движеше по-бавно отколкото би трябвало (Ако той беше на тяхно място, щеше да взима по две стъпала наведнъж или да се движи дори още по-бързо). Понеже отвореният център на стълбището беше много тесен (широк само един ярд), Болинджър не беше в състояние да вижда под ъгъл редиците стъпала под себе си. Можеше да види само извиващата се до безкрайност серпентина на парапета и нищо повече от бялата ръка на своята плячка. Една секунда по-късно ръката на Харис изплува от кадифените сенки в разливащата се от една площадка светлина. Той беше хванал парапета и слизайки надолу следваше жената през слабата светлина и отново в сянката.

За момент Болинджър реши, слизайки по стълбите зад тях, да ги застреля в гръб, но отхвърли тази мисъл почти веднага щом му хрумна. Те щяха да го чуят, че идва и най-вероятно щяха да се оттеглят от стълбището в търсене на място да се скрият или на някакъв друг път за бягство. Той не можеше да знае със сигурност на кой етаж щяха да напуснат стълбището, а не можеше да тича след тях и едновременно с това да следи ръцете им върху парапета.

Той не искаше да им загуби следите. Макар да нямаше нищо против едно интересно и сложно преследване, не му се искаше то да продължи цялата нощ, защото, първо, Били щеше да го чака в колата навън на уличката в десет часа и второ, искаше да има поне половин час време да прекара с жената, ако беше хубава.

Нейната бледа ръка се появи върху едно светло петно на парапета, следвана от ръката на Харис.

Те все още не се движеха достатъчно бързо.

Той се опита да преброи редиците стълби. Бяха от дванадесет до четиринадесет.

Значи те бяха шест или може би седем етажа по-долу.

Докъде бяха стигнали?

До тридесет и третия етаж?

Болинджър се отдели от парапета, отвори вратата и напусна стълбището. После се затича по коридора на четиридесетия етаж към асансьорната кабина, която използваше. Той я включи с ключа, поколеба се за секунда и после натисна бутона за двадесет и шестия етаж.