Дийн Кунц
Лицето на страха (28)

28

Кракът на Греъм се подхлъзна на стъпенката.

Макар да продължаваше да се държи здраво с двете ръце, той изпадна в паника. Започна като обезумял да размахва крака към стълбата, сякаш тя бе жива и той трябваше с ритници да я принуди да му се подчини, преди отново да стъпи здраво върху нея.

— Греъм, какво не е наред? — попита Кони от стълбата над него. — Греъм?

Гласът й го отрезви. Той престана да рита и увисна на ръцете си, докато успокои дишането и докато избледнеят живите спомени от Еверест.

— Греъм?

Той потърси с краката една стъпенка и я намери след няколко секунди, които му се сториха часове.

— При мен всичко е наред — отвърна Греъм. — Подхлъзнах се, но вече съм окей.

— Не гледай надолу.

— Не съм погледнал и няма да гледам.

Той потърси следващата стъпенка, стъпи върху нея и продължи слизането.

Греъм се чувстваше като трескав. Косата на врата му беше влажна. Потта оросяваше със ситни капчици челото му, украсяваше като с бисери веждите, щипеше ъгълчетата на очите, стичаше се по бузите и придаваше солен вкус на устните му. Въпреки изпотяването, той чувстваше, че му е студено и потръпваше, докато слизаше надолу по дългата стълба.

Греъм така силно усещаше празнотата зад гърба си, сякаш тя беше опряла между плешките му нож.

 

 

На тридесет и първия етаж Франк Болинджър влезе в складовото помещение с препарати за поддържане на чистотата в сградата.

Той видя червената врата. Някой беше свалил резето, което бе закрепено към нея, така че тя беше открехната на един или два инча. Веднага се досети, че Харис и жената бяха минали оттук.

Но защо вратата беше открехната?

Това беше като пътепоказател. Даваше му знак.

Нащрек за клопка, той напредваше предпазливо, държейки пистолета в дясната ръка. Лявата ръка държеше през цялото време протегната пред себе си за в случай че те се опитат да блъснат вратата в лицето му. Болинджър затаи дъх при тези няколко стъпки, вслушвайки се за най-лекия звук, освен тихото скърцане на собствените му обувки.

Нищо. Тишина.

Той използва върха на обувката си да повдигне резето, после дръпна вратата, за да я отвори и излезе на малката платформа. Имаше само време да установи къде се намира, когато врата се затвори зад него и всички лампи в шахтата угаснаха.

Отначало Болинджър помисли, че Харис е дошъл зад него в помещението за поддръжка. Но когато побутна вратата, тя не беше заключена, а когато я отвори, всички лампи светнаха отново. Аварийното осветление не светеше двадесет и четири часа в денонощието. Включваше се само когато някой от обслужващите шахтата входове беше отворен. Ето защо Харис беше оставил вратата открехната. Болинджър беше впечатлен от системата светлини, платформи и стълби. Не всяка сграда, издигната през 20-те беше съобразена по проекта с евентуални аварийни положения. На практика, дяволски малко небостъргачи, построени от войната насам, можеха да се похвалят с някакви обезопасяващи осигуровки. В онези дни се очакваше човек да чака в заседналия асансьор, докато последният бъде ремонтиран, без значение дали ремонтът ще отнеме десет часа или десет дни. А ако асансьорът не можеше да бъде ремонтиран, рискуваше да бъде свален с ръчно управляеми механизми или да изгние в него.

Колкото повече прекарваше в сградата, толкова по-дълбоко проникваше в нея и толкова по-очарователна я намираше. Тя не беше с мащаба на онези истински гаргантюански стадиони, музеи и небостъргачи, които Хитлер беше замислил за „супер расата“ точно преди и по време на първите дни от Втората световна война. Но тогава великолепните сгради на Хитлер изобщо не бяха реализирани в камък и зидария, докато тази сграда беше издигната. Той започна да има усещането, че хората, които бяха я проектирали и построили, са били богове. Болинджър намери своята оценка за странна, защото знаеше, че ако му бе позволен достъп до коридорите и офисите през деня, когато сградата беше пълна с хора и кипеше усилена работа, той нямаше да забележи грандиозния размер и високия стил на конструиране. Човек взема за дадено това, което е обикновено, а за нюйоркчани няма нищо необикновено в една административна сграда на четиридесет и два етажа. Сега обаче напусната за през нощта, сградата изглеждаше невероятно огромна и сложна. В уединение и тишина човек имаше време да размишлява върху нея и да види колко е великолепна и необикновена. Той беше като микроб, който броди през вените и вътрешностите на едно живо същество, на един почти неизмерим мастодонт.

Той се чувстваше в съюз с умовете, които можеха да измислят подобен монумент. Той беше един от тях, автор и шейкър^[1], един по-висш човек.

Олимпийското естество на сградата и на създалите я архитекти бяха докоснали една чувствителна струна в него, бяха засилили усещането му за неговия собствен специален божествен произход. Преизпълнен с чувство за слава, той бе по-непоколебим от всякога да убие Харис и жената. Те бяха животни. Въшки. Паразити. Поради чудатия ясновидски дар на Харис, те бяха заплаха за Болинджър. Те се опитваха да го откажат от полагащото му се по право място в историята: постепенното, но непрекъснато ускоряващо се издигане на новите хора.

Той бутна резето към пода, за да задържи вратата отворена, а лампите запалени. После отиде до ръба на платформата и се взря надолу по стълбата.

Те бяха три етажа по-долу. Жената отгоре беше с няколко стъпенки по-близо до него. Харис под нея вървеше първи. Никой от двамата не поглеждаше нагоре. Те сигурно бяха почувствали моментната загуба на светлина и бяха разбрали значението й. Греъм и Кони бързаха към следващата платформа, където можеха да излязат от шахтата.

Болинджър коленичи и опита парапета. Беше здрав. После се облегна на него, използвайки го като обезопасяващ хамут, предпазващ го от прекатурване и смърт.

Болинджър не искаше да ги убие тук. Мястото и методът на убийство бяха изключително важни тази вечер. Тук те щяха да паднат на дъното на кладенеца и това щеше да развали схемата, която заедно с Били бяха обсъждали този следобед. Той не беше тук само да ги убие по какъвто и да е начин. Трябваше да ги ликвидира по определен начин. Ако успееше да го направи, полицията щеше да бъде объркана и заблудена, а жителите на Ню Йорк щяха да започнат да преживяват едно спираловидно нарастване на господството на ужас, какъвто не бяха виждали и в най-лошите си кошмари. Той и Били бяха изработили един дяволски умен гамбит и той не би го изоставил, докато имаше шанс да го проведе съгласно плана.

Часът беше десет без петнадесет. След петнадесет минути Били щеше да бъде отвън на уличката и щеше да чака само до десет и половина. Болинджър виждаше, че вероятно няма да има време за жената, но беше съвсем сигурен, че ще бъде в състояние да проведе плана за четиридесет и пет минути.

Освен това, той не знаеше как изглежда Харис и чувстваше, че го плаши мисълта да убие човек, чието лице никога не е виждал, също като да убиеш някого в гръб. Този вид убийство дори на животно или на една въшка като Харис, не съвпадаше с образа на Болинджър за супермен. Той обичаше да среща жертвата си лице в лице, да се приближава към нея, така че поне да има някаква опасност.

Номерът беше да ги принуди да излязат от шахтата, без да ги убие. Да ги закара на друго място, където ще може да проведе плана. Той насочи пистолета надолу, прицели се встрани от главата на жената и натисна спусъка.

Изстрелът експлодира. Оглушителният шум атакува Кони от всички страни. Над заглъхващото ехо тя можеше да чуе шума от рикоширащия между стените надолу по шахтите куршум.

Положението беше толкова нереално, че тя се питаше дали това не става в нейното съзнание. Допускаше, че е възможно да е в болница и всичко това да е продукт на едно трескаво въображение, видение на лудостта.

Слизайки по стълбата, тя непрекъснато се улавяше, че тихо мърмори. Понякога това бяха разбъркани фрази, а понякога поредици от напълно безсмислени звуци. Стомахът й се преобръщаше като риба върху мокър док. Вътрешностите й потреперваха. Тя се почувства така, сякаш куршумът беше влязъл в нея и вече я разкъсваше.

Болинджър стреля отново.

Звукът от изстрела изглеждаше по-малък от предишния. Ушите й бяха намалили чувствителността си и още звъняха от първата експлозия.

За една жена, която беше преживяла малък емоционален и никакъв физически ужас в живота си, тя се държеше изненадващо добре.

Кони погледна надолу и видя Греъм да пуска стълбата с една ръка и да сграбчва парапета, ограждащ платформата. Той махна единия си крак от стълбата, поколеба се, накланяйки се под рискован ъгъл и започна да го връща обратно, но изведнъж намери кураж и стъпи на ръб на платформата. За момент той остана разкрачен, борейки се със своя собствен ужас и опитвайки се да вземе решение коя от двете плочки на безопасност да избере. Тя се готвеше да му извика, за да го подтикне да продължи, когато накрая той се освободи напълно от стълбата, залюля се на ръба на платформата, сякаш щеше да падне, после възстанови равновесието си и прекрачи през парапета.

Кони слезе последната дузина стъпенки много по-бързо и достигна платформата, когато Болинджър стреля за трети път. Тя изтича през червената врата, която Греъм държеше отворена за нея и влезе в помещението за поддръжка на двадесет и седмия етаж.

Първото нещо, което Кони видя, беше кръвта по панталоните му. Представляваше ярко петно с големината на сребърен долар и блестеше върху сивата тъкан.

— Какво се случи? — попита тя.

— Това беше в джоба ми — каза той, повдигайки ножицата. — Два етажа по-горе, когато за малко щях да падна, остриетата пробиха хастара и се забиха в бедрото ми.

— Дълбока ли е раната?

— Не.

— Боли ли?

— Не много.

— По-добре я остави.

— Не още.

 

 

Болинджър ги наблюдаваше, докато напуснаха шахтата. Те бяха излезли две платформи по-долу. Понеже вход имаше на всеки втори етаж, те бяха излезли на равнището на двадесет и седмия.

Той се изправи и забърза към асансьора.

 

 

— Ела — каза Греъм. — Нека изтичаме към стълбището.

— Не. Ние трябва да се върнем нагоре по шахтата.

Лицето му изразяваше недоверчивост, а в очите му се четеше страдание.

— Това е лудост!

— Той няма да ни търси в шахтата. Поне в продължение на две минути. Ние можем да се изкачим два етажа и после да използваме стълбището, когато той се върне да провери шахтата.

Тя отвори червената врата, през която бяха влезли само преди секунди.

— Не зная дали ще мога да направя отново това — усъмни се той.

— Разбира се, че ще можеш.

— Ти каза нагоре по шахтата ли?

— Точно така.

— Ние трябва да слизаме надолу, за да избягаме.

Тя поклати глава. Косата й имаше формата на тъмен ореол.

— Спомняш ли си какво казах за нощните пазачи?

— Те може би са мъртви.

— Ако Болинджър ги е убил, за да може на спокойствие да ни преследва, не би ли заключил и сградата? Какво ще стане, ако стигнем до фоайето с Болинджър по петите ни и открием, че вратите са заключени? Преди да успеем да счупим стъклото и да излезем, той ще ни убие.

— Но пазачите може да не са мъртви. Може да е минал някак покрай тях.

— Можем ли да поемем този риск?

— Мисля, че не — отвърна той, мръщейки се.

— Не искам да стигнем до фоайето, докато не бъдем сигурни, че имаме голяма преднина пред Болинджър.

— И така, ние се качваме. С какво е по-добро това?

— Не можем да си играем на котка и мишка с него на разстояние равняващо се на двадесет и седем етажа. Следващия път, когато ни хване в шахтата или на стълбището, той няма да допусне никакви грешки. Но ако не разбере, че се качваме нагоре, ние ще можем да редуваме достатъчно дълго шахтата със стълбището в продължение на тринадесет етажа, за да успеем да достигнем твоя офис.

— Защо там?

— Защото няма да ни търси там. — Очите на Греъм не бяха разширени от страх, както преди малко. Бяха се присвили при преценката на положението. Въпреки съпротивата му, желанието да оцелее нахлуваше в него. Първите признаци на предишния Греъм Харис оставаха невидими, прониквайки през неговата страхова черупка.

— Накрая Болинджър ще разбере какво сме направили — каза той. — Ще ни намери само след около петнадесет минути.

— Достатъчно време, за да помислим за друг изход — рече тя. — Хайде, Греъм. Губим твърде много време. Ще пристигне всяка секунда на този етаж.

По-малко неохотно, отколкото първия път, но все още без ентусиазъм, той я последва в асансьорната шахта.

На платформата каза:

— Ти върви първа. Аз ще държа ариергарда, така че да не те съборя от стълбите, ако падна.

По същата причина Греъм беше настоял да върви първи, докато слизаха надолу.

Тя го прегърна и целуна, след което се обърна и започна да се катери.

 

 

Веднага щом излезе от асансьора на двадесет и седмия етаж, Болинджър изследва стълбището в северния край на сградата. То беше пусто.

Той изтича по дължината на коридора и отвори вратата към южното стълбище. Остана на площадката почти цяла минута, вслушвайки се напрегнато за някакво движение. Не откри нищо.

Отново в коридора, той започна да търси някоя незаключена врата на офис. Накрая реши, че може да са се върнали обратно в асансьорната шахта. Той намери помещението за поддръжка. Червената врата беше открехната.

Болинджър се приближи предпазливо както преди. Докато той отваряше тази врата, шахтата зад нея беше изпълнена със звука от една друга затваряща се врата.

На платформата той се наведе над парапета и се взря надолу към главозамайващата дълбочина, питайки се коя ли от вратите бяха използвали.

Колко ли етажа преднина бяха спечелили?

Дявол да го вземе!

Ругаейки високо с преплитащи се между краката му поли на палтото, Болинджър се върна към южното стълбище, за да провери дали не са там.

 

 

През това време те бяха изкачили два реда стълби по северното стълбище, като Греъм потрепваше от болка при всяко стъпало. Болката преминаваше от стъпалото до бедрото на болния му крак. Той напрягаше стомаха си в очакване на всяко сътресение. Болеше го вече целия корем. Ако беше продължил да се движи и катери след падането си на Монт Еверест, както го съветваха лекарите да прави, той можеше да бъде във форма и сега. Тази вечер Греъм беше наказал краката си с ходене повече, отколкото за цяла година преди. Сега плащаше с болки за пет години бездействие.

— Движи се по-бързо — каза Кони.

— Опитвам се.

— Използвай парапета възможно най-добре. Изтегляй се по него.

— Колко далеч отиваме?

— Още един етаж.

— Цяла вечност.

— След това ще се върнем обратно към асансьорната шахта.

Той харесваше повече стълбата в шахтата, отколкото стълбището. На стълбата можеше да използва здравия си крак и да се изтегли с двете ръце, за да запази другия крак от цялата тежест. А на стълбището, ако изобщо не използваше болния крак, Греъм трябваше да подскача от стъпало на стъпало, което ставаше твърде бавно.

— Още един ред — каза окуражаващо тя.

Опитвайки се да излъже себе си като измине колкото се може по-голямо разстояние преди болката да се пренесе от крака в мозъка, той се заклатушка с възможно най-голяма скорост нагоре. Това превърна болката в силно страдание. Трябваше да намали скоростта, но продължи да се движи.

 

 

Болинджър стоеше на площадката, вслушвайки се за звук от южното стълбище.

Нищо.

Той погледна над парапета и присвивайки очи се опита да погледне през пластовете тъмнина, които изпълваха пространствата между площадките.

Нищо.

Болинджър се върна в коридора и изтича към северното стълбище.