Дийн Кунц
Лицето на страха (32)

32

Рамката на прозореца беше изключително здрава. Не беше студенопресована, нито алуминиева, както повечето прозоречни рамки в издигнатите през последните години сгради. Добре захванатата стоманена вертикална преграда в средата беше с дебелина почти един инч и изглеждаше в състояние да издържи стотици фунта, без да се нагъне или изскубне от рамката на прозореца.

Харис закачи за преградата една карабина.

Това парче желязо бе една от най-важните принадлежности, които носеше със себе си един катерач. Карабините бяха направени от обикновена или легирана стомана и се произвеждаха в различна форма (овална, бъбрековидна, крушовидна или ключалковидна), но овалната форма се използваше по-често от останалите. Тази карабина беше с приблизителни размери три и половина инча на един инч и три четвърти и не приличаше на нищо така много, както на прекалено голям ключодържател или на удължена брънка от верига. От едната страна на овала се отваряше снабден с пружина процеп, който даваше възможност на катерача да свърже карабината към ухото на питона. Той можеше да промуши през металния пръстен също и въжен клуп. Карабината, която понякога се наричаше „щракваща брънка“, би могла да се използва за съединяване на две въжета в която и да е точка от тях. Това беше съществено, когато краищата на тези въжета бяха осигурени отгоре и отдолу. Една жизненоважна функция на фино шлифованите щрак-брънки беше да предпазва въжетата от търкане едно в друго и от протриване в грубото нешлифовано ухо на питона или върху острия ръб на скалата. Карабините спасяваха живота.

По указание на Греъм, Кони беше свалила пластмасовите ленти на производителя от осемдесетфутовата намотка на трижилното найлоново въже в червено и синьо.

— Въжето не изглежда здраво — каза тя.

— Неговото напрежение на разрушаване е четири хиляди фунта.

— Толкова е тънко.

— Седем шестнадесети от инча.

— Предполагам, че знаеш какво правиш.

— Отпусни се — каза с окуражаваща усмивка той.

Греъм завърза възела в единия край на въжето. След като направи това, той хвана двойната примка, която се беше образувала над възела и я плъзна през процепа на карабината, който беше прикрепен към вертикалната прозоречна преграда.

Той беше изненадан от бързо свършената работа и лекотата, с която бе направил сложния възел. Изглежда, че действаше повече по инстинкт, отколкото от знание. За пет години не беше забравил всичко.

— Това ще бъде твоето обезопасяващо въже — каза й той.

Карабината беше от тези с метален ръкав, който се нагласяше върху процепа за предпазване срещу случайно отваряне. Той зави ръкава на мястото му. Греъм взе въжето и го прекара през ръцете си, отмервайки бързо единадесет ярда от него. После извади един сгъваем нож от джоба на якето и сряза въжето, пускайки парчето на пода. Върза отрязания край на по-късата част за нейния хамут, така че да бъде прикрепена към прозоречната преграда посредством едно тридесетфутово въже. После взе края от другото въже и го върза около талията й, използвайки моряшки възел.

— Седни тук — каза той, потупвайки с ръка подпрозоречната дъска.

Тя седна с лице към него и с гръб към вятъра и снега.

Греъм избута тридесетфутовото въже навън от прозореца, а неопънатата му част от преградата до хамута на Кони се залюля от вятъра. Той нагласи въжето с дължина четиридесет и пет фута на пода на офиса, нави го грижливо, за да бъде сигурен, че няма да се оплете при развиването и накрая завърза свободния край около талията си.

Греъм възнамеряваше да извърши осигуряването от стоящо положение. В планината винаги беше възможно човекът, извършващ осигуряването, да бъде изваден от равновесие при стоящо положение, ако не е закрепен от друго въже и добре поставен питон. Така той можеше да падне заедно с човека, когото осигурява. Следователно, осигуряването от стойка се считаше за по-малко желателно, отколкото осигуряването от седнало положение. Но понеже Кони тежеше шестдесет фунта по-малко от него и понеже подпрозоречната дъска беше на височината на талията му, той не вярваше тя да го изтегли от помещението.

Стоейки с разкрачени крака за по-добро равновесие, той хвана въжето с дължина четиридесет и пет фута в една средна точка между добре навитата намотка и Кони. Греъм беше направил възела на въжето при пъпа си. Сега той го прекара зад себе си и по хълбоците при поясната линия. Въжето, което идваше от Кони, минаваше около лявото му бедро и после около дясното. Следователно, лявата му ръка беше водещата, а дясната спиращата.

— Готова ли си? — попита той от своята опорна точка на шест фута от нея.

Тя прехапа устни.

— Корнизът е само тридесет фута по-долу.

— Не е много далече — съгласи се тя със слаб глас.

— Ще стигнеш до него, без да разбереш.

Кони пресилено се усмихна.

Тя сведе поглед към своя хамут и го подръпна, сякаш мислеше, че може да се е развързал.

— Спомняш ли си какво трябва да правиш? — попита той.

— Да държа въжето с две ръце над главата си. Да търся корниза с крака, за да стъпя точно върху него. Да внимавам да не го подмина.

— А когато го достигнеш?

— Първо, да се развържа.

— Но само от това въже.

— Да.

— Не от другото.

Тя кимна.

— После, когато се развържеш…

— Да дръпна два пъти това въже.

— Точно така. Ще те спускам възможно най-внимателно.

Лицето й беше бледо въпреки щипещия студен вятър, който свиреше през отворения прозорец от двете й страни.

— Обичам те — каза тя.

— И аз те обичам.

— Ти можеш да направиш това.

— Надявам се.

— Сигурна съм. — Сърцето му лудо биеше. — Вярвам ти — каза тя.

Греъм установи, че ако допуснеше тя да умре по време на спускането, той не би имал право или нямаше смисъл да се спасява. Животът му без нея щеше да бъде едно неописуемо преминаване през вина и усамотение; една сива пустота, която щеше да бъде по-лоша от смъртта. Ако тя паднеше, той можеше също да се хвърли след нея.

Греъм се страхуваше.

Не можеше да направи нищо друго, освен да повтори това, което беше вече казал:

— Обичам те.

Поемайки дълбоко въздух и навеждайки се назад, тя извика:

— Е… жена зад борда!

Коридорът беше тъмен и пуст.

Болинджър се върна в асансьор и натисна бутона за двадесет и седмия етаж.