Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Face of Fear, 1977 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Григор Попхристов, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дийн Кунц
Заглавие: Лицето на страха
Преводач: Григор Попхристов
Година на превод: 1993
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Плеяда 7“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1993
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полипринт“ — Враца
Редактор: Петър Станимиров
Художник: Петър Станимиров
Коректор: Евелина Пачеджиева
ISBN: 954-526-022-X
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1258
История
- — Добавяне
40
Кони беше четири или пет ярда под корниза от каменни гроздове на тридесет и третия етаж. Не можеше да издържи да гледа надолу. Тя държеше найлоновото въже с протегнати над себе си ръце, но значително се затрудняваше да поддържа своята хватка. Пръстите й бяха изтръпнали от напрежението и не можеше повече да бъде сигурна, че държи въжето достатъчно здраво, за да е в безопасност. Само преди миг, отпускайки ръцете си, без да разбере какво прави, тя беше се плъзнала надолу по него, сякаш то бе добре смазано и бе изминала два ярда за част от секундата, преди да успее да се спре.
Кони се опита да намери опора за върховете на обувките си. Нямаше никаква. После погледна нагоре към корниза над главата си. Очакваше да види Болинджър.
Само преди минута, когато Болинджър отвори прозореца вдясно от нея и се наведе навън с пистолет в ръка, тя веднага разбра, че той е твърде близо, за да не я улучи. Кони не можеше да последва Греъм към ъгъла на Лексингтън авеню. Ако беше се опитала, щеше да бъде застреляна в гръб. Вместо това, тя стисна главното въже и се опита да предугади изстрела. Ако имаше и най-малкия шанс да се спаси, в което не беше убедена, тя трябваше да реагира само частица от секундата преди да последва експлозията. Ако се мръднеше преди или след като беше стрелял, тя щеше да бъде мъртва и твърде късно, за да го заблуди. За щастие тя избра перфектно момента и скочи назад в празното пространство почти едновременно с изстрела, така че той можеше да си помисли, че я е улучил.
Кони се молеше Болинджър да е помислил, че е мъртва. Ако имаше някакво съмнение относно това, той щеше да се покаже повече навън през прозореца, да се наведе над корниза, да я види и пререже въжето.
Въпреки че нейното собствено положение беше достатъчно сериозно, за да ангажира цялото й внимание, тя се безпокоеше за Греъм. Знаеше, че не е повален с куршум от корниза, защото щеше да го види да пада покрай нея. Той беше все още там, горе, но може да е тежко ранен.
Дали беше ранен или не, нейният живот зависеше от неговото връщане да я потърси.
Кони не беше алпинистка. Не знаеше как да се спуска. Не знаеше как да осигури положението си на въжето, нито как да прави каквото и да било, освен да виси на него. Но дори това нямаше да й се удава още дълго време.
Кони не искаше да умре, отказваше да умре. Дори Греъм да беше вече убит, тя не искаше да го последва в смъртта. Обичаше го повече, отколкото който и да било друг. Понякога се разстройваше, защото не можеше да намери думи да изрази чувствата си към него. Езикът на любовта беше неподходящ. Тя копнееше за него, но обичаше също и живота. Да става сутрин и да приготвя препечени филии за закуска. Да работи в антикварния магазин. Да прочете хубава книга. Да отиде на вълнуващ филм. Такъв голям брой малки наслади. Може би беше истина, че малките радости на ежедневието са незначителни в сравнение с интензивните удоволствия от любовта, но ако трябваше да се откаже от най-хубавото, би желала да й остане второто по хубост. Тя знаеше, че нейните разбирания в никакъв случай не омаловажават любовта й към Греъм, нито правят подозрителна връзката между тях. Греъм беше привлечен от любовта й към живота и това я беше направило така подходяща за него. За нея имаше само една гадост — смъртта.
Петнадесет фута отгоре, някой се движеше в излъчваната от отворения прозорец светлина.
Болинджър?
О, Исусе, не!
Но преди тя да успее да се отдаде на отчаянието, лицето на Греъм изплува от сенките. Той я видя и беше поразен. Очевидно очакваше тя да бъде двадесет три етажа по-долу върху покрития със сняг паваж като безжизнена купчина плът.
— Помогни ми — каза тя.
Той започна да я тегли нагоре, усмихвайки се.
Франк Болинджър спря в коридора на двадесет и третия етаж, за да зареди пистолета. Беше останал почти без амуниции.
— И така, ти чете Ницше миналата нощ. Какво ти е впечатлението?
— Съгласен съм с него.
— Относно какво?
— Относно всичко.
— За супермените?
— Особено за тях.
— Защо особено?
— Той трябва да е прав. Човечеството, както ние го познаваме, трябва да бъде един междинен етап в еволюцията. Иначе всичко би било безсмислено.
— Не сме ли ние от типа хора, за които говори той?
— Сигурен съм в това. Но едно нещо ме безпокои. Аз винаги съм се мислел за либерал. В политиката.
— Е и?
— Как бих могъл да съгласувам либералната, стояща наляво от центъра политика, с вярата си в една по-висшестояща раса?
— Никакъв проблем, Дуайт. Чистите либерали от твърдото ядро вярват в една по-висша раса. Те си мислят, че са от нея. Вярват, че са по-интелигентни от общата маса на човечеството и по-подходящи от малките хора, за да управляват живота на същите тези малки хора. Мислят, че имат вярното виждане, умението да решават всички морални дилеми на века. Те предпочитат голямата административна област, защото това е първата стъпка към тоталитаризма и непосредственото управление на елита. И, разбира се, те виждат себе си като елит. Да се спогоди Ницше с либералната политика ли? Това не е по-трудно, отколкото да се спогоди с крайнодясното философско крило.
Болинджър спря пред вратата на „Опуей Електроникс“, защото този офис имаше прозорци с изглед към Лексингтън авеню. Той стреля два пъти, ключалката бе разбита от куршумите.
За да не натовари ранената си ръка, Греъм изтегли Кони върху корниза, като я остави и сама да си помогне.
Плачейки, той я прегърна с двете си ръце и я притисна така силно, че би затруднил дишането й, ако не носеха подплатените с гъши пух якета. Те се олюляха върху тесния корниз и за момент забравиха дълбоката пропаст под тях, временно безразлични към опасността. Греъм не искаше да се отделя от нея. Никога. Така се чувстваше като че ли е взел наркотик или нещо за поддържане на духа му. Като се имаше предвид тяхното положение, настроението му беше нереалистично. Въпреки че бяха все още твърде далеч и по време, и по разстояние от безопасността, той беше щастлив. Тя бе жива.
— Къде е Болинджър? — попита Кони.
Офисът зад Греъм беше изцяло осветен, а прозорецът му отворен. От убиеца обаче нямаше никаква следа.
— Може би е отишъл да ме търси от страната на Лексингтън — предположи Греъм.
— Тогава той си е помислил, че съм мъртва.
— Сигурно е така. Аз си помислих същото.
— Какво се е случило с ръката ти?
— Той ме улучи.
— О, не!
— Боли и изглежда вдървена, но това е всичко.
— Има много кръв.
— Не е много, куршумът вероятно е обгорил раната, а и не е дълбока. — Той протегна лявата ръка, след което разтвори и сви пръстите си в юмрук, за да й покаже, че не е сериозно засегнат. — Мога да се спускам.
— Не би трябвало да се спускаш.
— Ще се справя отлично. Освен това, нямам друг избор.
— Можем да влезем вътре и да използваме отново стълбищата.
— Веднага щом Болинджър провери страната към Лексингтън и не ме намери, той ще се върне. Ако не съм тук, ще погледне на стълбищата. Ще ни пипне, ако се опитаме да минем по този път.
— И сега какво?
— Същото както преди. Ще вървим по този корниз до ъгъла. Докато стигнем до Лексингтън, той ще е погледнал от тази страна на сградата и ще си е отишъл. После ще се спуснем.
— С твоята ръка в това състояние?
— Точно така.
— Видението, което имаше относно получаването на куршум в гърба…
— Какво?
— Това ли беше? — попита тя, докосвайки лявата му ръка.
— Не.
Болинджър се отвърна от прозореца, който гледаше към Лексингтън авеню. Той побърза да напусне „Опуей Електроникс“ и се отправи по коридора към офиса, от който преди няколко минути беше ранил Харис.
— Хаос, Дуайт.
— Хаос ли?
— Има твърде много от тези субчовеци, за да могат супермените да вземат контрола върху нещата в нормална обстановка. Само по време на Армагедона[1] ще могат да се издигнат хора като нас.
— Искаш да кажеш… след атомната война ли?
— Това е един от пътищата. Само хора като нас ще имат куража и въображението да поведат цивилизацията извън тези руини. Но не е ли нелепо да се чака те да разрушат всичко, което бихме могли да наследим?
— Нелепо е.
— И така, хрумна ми, че ние можем да проведем Армагедона в по-малко разрушителна форма.
— Как?
— Е… името на Албърт де Салво не ти ли говори нещо?
— Не.
— Той беше Бостънския Удушвач.
— О, да. Убил е много жени.
— Ние трябва да изучим делото на Де Салво. Той не е бил, разбира се, един от нас. Бил е човек с по-ниски способности и отгоре на всичко е бил психопат. Но мисля, че можем да го използваме като модел. Сам, без чужда помощ, той е създал толкова много страх, че почти е хвърлил Бостън в паника. Страхът ще бъде нашият основен инструмент. Той може да бъде превърнат в паника. Шепа изпаднали в паника хора могат да предадат своята истерия на цялото население на един град или една страна.
— Но Де Салво не се е доближил до създаването на някакъв вид хаос, който би довел до колапс на обществото.
— Защото не това е била неговата цел.
— Дори ако това е било…
— Дуайт, да предположим, че един Албърт де Салво… или още по-добре един Джак Изкормвача е пуснат в Манхатън. Да предположим, че е убил само жени и не само двадесет, а сто или двеста. По особено жесток начин. С ясно доказателство за анормален секс. Във всеки един случай. Така няма да има никакво съмнение, че всичките са умрели от ръката на един и същ човек. И какво ще кажеш, ако той направи всичко това само за няколко месеца?
— Хората ще започнат да се страхуват. Но…
— Това ще бъде най-голямата новинарска история в града, в щата и навярно в страната. После, да предположим, че след като убием първите сто жени, ние започнем да изразходваме половината от времето си в убиване на мъже. Всеки път ще отрязваме мъжкия полов орган и ще оставяме съобщение, приписващо убийството на фиктивна войнствена феминистка група.
— Какво?
— Ще накараме обществото да мисли, че мъжете са били убити във връзка с убиването на стоте жени.
— Само че за жените не е характерно да извършват подобни престъпления.
— Няма значение. Ние ще опитаме да създадем една типична ситуация.
— Не съм сигурен, че разбирам какъв вид ситуация ще се опитаме да създадем.
— Не разбираш ли? Налице е дяволско, опасно напрежение между мъжете и жените в тази страна. Ужасно напрежение. От година на година, с разрастване на движението за равноправие на жените, това напрежение става почти непоносимо, защото е потискано и скрито. Ние ще го изкараме наяве.
— Това не е лошо, но ти преувеличаваш.
— Не преувеличавам. Повярвай ми. Аз знам. И не разбираш ли още нещо? Там навън има стотици потенциални убийци — психопати. Всичките се нуждаят от някаква насока, от лек тласък. Те така много ще чуват и четат за убийства, че ще им хрумне също да убиват. Щом веднъж заколим сто жени и около двадесет мъже, преструвайки се самите ние на психопати, ще имаме една дузина имитатори, които да вършат тази работа вместо нас.
— Може би.
— Със сигурност. Всички масови убийци са имали своите имитатори, но никога никой от тях не е извършвал престъпления, които да са достатъчно големи, за да вдъхновят легиони от подражатели. Ние ще направим това. И когато задействаме един тим от сексуални убийци, ние ще сменим посоката на нашите собствени дейности.
— Ще я сменим към какво?
— Ще започнем да убиваме случайни бели хора и да използваме като прикритие фиктивна революционна група от чернокожи. След дузина убийства от този сорт…
— Ще ликвидираме няколко чернокожи и ще оставим съобщения, че са убити за отмъщение.
— Схвана ми мисълта. Раздухване на огъня.
— Започвам да разбирам твоята гледна точка. В един голям град като този има безброй фракции. Бели, черни, пуерториканци, ориенталци, мъже, жени, либерали, консерватори, радикали и реакционери, католици и евреи, богати и бедни, млади и стари… Ние можем да се опитаме да обърнем всеки срещу неговата противоположност, а всички един срещу друг. Щом веднъж започне борбата между фракциите, без значение дали са религиозни, политически или икономически, тя обикновено ескалира до безкрай.
— Точно така. Ако ние планираме достатъчно внимателно това, ще успеем да го направим. За шест месеца можем да имаме две хиляди мъртви. А може би и пет пъти повече.
— И бихме имали военно положение, което би сложило край на тази работа, преди да настъпи хаос от мащаба, за който говориш.
— Може да имаме военно положение и въпреки това да има хаос. В Северна Ирландия от години има войници по ъглите на улиците, но убийствата продължават. О, ще има хаос, Дуайт. И той ще се разпространи в други градове, когато…
— Не. Аз не мога да схвана това.
— По цялата страна хората ще четат и слушат за Ню Йорк. Те ще…
— Хаосът няма да се разпространи толкова лесно, Били.
— Добре, добре. Но поне тук ще има хаос. Гласоподавателите ще бъдат готови да изберат за кмет един добър оратор с нови идеи.
— Разбира се.
— Ние бихме могли да изберем един от нас, един от новата раса. Кметската служба в Ню Йорк е добра база за един умен мъж, който иска да стане президент.
— Гласоподавателите може да изберат политически силен мъж. Но не всеки политически силен мъж ще бъде от нашите хора.
— Щом ние сме планирали хаоса, ще можем да планираме също и поставянето на някой от нашите хора да следи за развитието му. Той трябва да знае какво предстои да дойде.
— Някой от нашите хора ли? Дявол да го вземе, та ние не познаваме никой друг.
— Аз бих бил отличен кмет.
— Ти ли?
— Имам добра база за една кампания.
— Господи, като помисля, ти си прав.
— Бих могъл да спечеля.
— Във всеки случай би имал отлична възможност.
— Това ще бъде едно стъпало нагоре по стълбата на властта за нашия вид, за нашата раса.
— Исусе, а убийствата, които ще трябва да извършим!
— Никога ли не си убивал?
— Убил съм само един сводник, двама пласьори на наркотици, които ми извадиха оръжие и една проститутка, която никой не познаваше.
— Смущаваше ли те убиването?
— Не. Те бяха сган.
— Ние също ще убиваме сган. По-низшите от нас. Животните.
— Ще можем ли да се измъкваме след това?
— Ние и двамата познаваме полицаите. Какво биха търсили те? Познати душевноболни. Познати престъпници. Познати екстремисти. Хора с някакъв мотив. Ние имаме мотив, но те никога не могат да си го представят, дори след един милион години.
— Ако разработим всяка подробност, планираме грижливо… Дявол да го вземе, ние бихме могли да го постигнем!
— Знаеш ли какво е написал Леополд дьо Льоб преди да убият Боби Франкс? Суперменът не е отговорен за нищо, освен за едно престъпление, което е възможно да извърши — да допусне грешка!
— Ако ние допуснем нещо подобно…
— Ако?
— Допускал ли си грешки?
— А ти не си ли, Дуайт?
— С жените ли ще започнем?
— Да.
— Ще ги убиваме.
— Да.
— Били…
— Да?
— Ще ги изнасилваме ли първо?
— О, да.
— Това може дори да бъде забавно.
Болинджър се наведе навън от прозореца и огледа корниза в двете посоки. Харис не беше на стената на сградата към страничната улица.
Макар че питоните бяха заклинени в камъка до прозореца, както когато беше стрелял по Харис, закрепеното към единия от тях въже беше изчезнало.
Болинджър изпълзя върху подпрозоречната дъска и навеждайки се твърде много се взря отвъд корниза. Тялото на жената трябваше да бъде долу на улицата. Но там нямаше никакъв труп. Нищо, освен равномерния блясък на пресен сняг.
По дяволите, тя не беше паднала! В края на краищата, той не беше застрелял кучката!
Защо тези хора не умираха?
Побеснял, Болинджър се заклатушка обратно в помещението и извън обсега на бръснещия сняг. Той напусна офиса и тръгна по коридора към най-близкото стълбище.
На Кони й се искаше да може да се спуска със затворени очи. Балансирайки върху стената на небостъргача, двадесет и три етажа над Лексингтън авеню и без обезопасяващо въже, тя беше обезкуражена от гледката.
Дясната ръка отзад.
Лявата отпред.
Дясната ръка за спиране.
Лявата ръка за водене.
Краката разкрачени и поставени твърдо върху стената.
Повтаряйки си всичко, на което я беше научил Греъм, тя се отблъсна от сградата. И изпъшка. Почувства се, сякаш е направила самоубийствен скок.
Когато се залюля навън, тя установи, че лявата й ръка е стиснала въжето твърде здраво. Лявата за водене. Дясната за спиране. Кони отпусна захвата на въжето пред себе си, плъзна се няколко фута надолу и спря.
Кони се приближаваше към сградата не както трябва. Краката й не бяха опънати право пред нея и не бяха достатъчно стегнати. Те се прегънаха. Тя се усука надясно, загуби контрол и удари рамото си в гранита. Ударът беше твърде силен, но не достатъчно, за да счупи кост.
Ударът я замая, но тя не изпусна въжето. Отново бе опряла краката си върху камъка. Зае изходно положение. Тръсна глава, да я прочисти и погледна наляво. Тя видя Греъм на разстояние три ярда от себе си. Направи му знак с глава, за да разбере, че при нея всичко е наред. После се отблъсна. Отблъсна се силно. Плъзна се надолу. Залюля се обратно към сградата. Този път не направи никаква грешка.
Усмихвайки се, Греъм я наблюдаваше, докато тя направи още няколко отблъсквания надолу по камъка. Нейната издръжливост и решителност го възхищаваха. В нея наистина имаше нещо от Нора Чарлз и също дяволски много от Ник.
След като видя, че е усвоила достатъчно добре умението да се спуска (стилът й беше груб, но правилен), той се отблъсна от стената. С всяко отблъскване слизаше все по-надолу от нея и достигна пръв осемнадесетия етаж.
Греъм се закрепи върху почти несъществуващия прозоречен перваз и счупи стъклата на двете крила. После закрепи една карабина към средната метална преграда. Греъм прикрепи своето обезопасяващо въже към карабината, след което охлаби главното въже и го освободи от токата за закрепване над главата си. Той улови падащото въже, върза го към карабината пред себе си и зае положение за спускане.
На разстояние девет фута от него, Кони също беше готова за спускане.
Той полетя в пространството.
Учудващо беше не само колко добре си спомняше катераческите умения и техническите похвати, но и колко бързо бе изчезнало най-лошото от неговия страх. Той все още се страхуваше, но не така неестествено. Необходимостта и любовта на Кони бяха направили чудо, каквото никой психиатър не можеше да постигне.
Греъм беше започнал да мисли, че не могат да избягат. Болеше го лявата ръка в мястото, където се беше забил куршумът, а пръстите му бяха вдървени. Болката в болния му крак беше се превърнала в едно непрекъснато тъпо туптене, което го караше от време на време да скърца със зъби, но не му пречеше твърде много на спускането.
С два отскока той достигна седемнадесетия етаж, а с още два достигна прозоречния перваз на шестнадесетия етаж, където Франк Болинджър бе решил да му устрои засада.
Прозорецът беше затворен, но завесите бяха дръпнати встрани. Една настолна лампа светеше слабо в офиса.
Болинджър беше от другата страна на стъклото — един огромен силует. Точно повдигаше резето.
„Не“ — помисли си Греъм.
В същия момент, в който обувките му докоснаха прозоречния перваз, той се отблъсна от него.
Болинджър го видя и стреля, без да си прави труда да отваря крилата на прозореца. Стъклото се пръсна на парчета в нощта.
Макар Болинджър да реагира бързо, Греъм беше вече извън линията на огъня му. Той се залюля обратно към стената на седем или осем фута под Болинджър, отблъсна се отново и спря на прозореца на петнадесетия етаж.
Греъм вдигна поглед и видя да проблясва пламък на близко разстояние от пистолета на Болинджър, който стреляше по Кони.
Пистолетният изстрел я обърка и тя отново удари стената с рамо. После трескаво възстанови равновесието си и се отблъсна от стената за следващия отскок надолу.
Болинджър стреля отново.