Дийн Кунц
Лицето на страха (12)

12

Помещението беше дълго и тясно, с кафяв керамичен под, бежови стени, висок таван и флуоресцентни лампи. Две метални бюра стояха до самата врата. Върху тях имаше пишещи машини, поднос за писма, вази с изкуствени цветя и отпадъци от работата през деня. Двете пълни добре облечени жени зад бюрата бяха весели, въпреки мрачната учрежденска атмосфера. Имаше и пет подредени в редица правоъгълни маси, допрени една до друга с късите си страни, така че който и да седне зад тях да бъде винаги отстрани на бюрата. Всичките десет метални стола бяха от едната страна на редицата маси. Като се изключи връзката на масите с бюрата, помещението можеше да бъде лекционна зала, ръководена от двама лектори.

Франк Болинджър се представи като Бен Франк и каза, че е служител в голяма строителна фирма в Ню Йорк Сити. Той поиска документацията на Боуъртън Билдинг, свали палтото си и седна на първата маса.

Двете жени, които бяха по-експедитивни, отколкото изглеждаха, бързо му донесоха материала за Боуъртън от съседното книгохранилище. Папката съдържаше оригинални планове, корекции към тях, стойностни оценки, дузина различни приложения на разрешения за строеж, окончателни разчети, преработени чертежи, фотографии, писма… Всеки формуляр и всичко изисквано от закона, свързано с изграждането на Боуъртън минало официално през градското бюро или департамента се намираше в тази папка. Тя представляваше огромна купчина от документи, всеки от тях заведен, категоризиран и последователно подреден.

Високият четиридесет и два етажа Боуъртън Билдинг, който гледаше към оживен район на Лексингтън авеню, бе завършен през 1929 година и беше останал по същество непроменен. Той бе една от елегантните сгради на Манхатън в стил арт деко, проектирана дори по-ефективно отколкото модерния Чани Билдинг, отстоящ само на няколко пресечки. Преди повече от година група загрижени граждани бяха подели кампания сградата да бъде обявена като забележителност, за да се запазят нейните най-импозантни арт деко черти от унищожаване по време на някоя спорадична акция за „модернизация“. Но това, което всъщност интересуваше Болинджър беше, че офисите на Греъм Харис бяха на четиридесетия етаж на Боуъртън Билдинг.

В продължение на час и десет минути Болинджър изследва документацията на конструкцията: главните и служебните входове, еднопосочните аварийни изходи, разположението и действието на групата от шестнадесет асансьора, разположението на двете стълбища, електронната предохранителна система, чийто телевизионен пост бе инсталиран през 1969 година. Той прегледа неколкократно документацията, докато се увери, че не е пропуснал никаква важна подробност.

В четири часа и четиридесет и пет минути Болинджър стана, прозя се и се протегна. После, като се усмихваше и си тананикаше тихо, си облече палтото.

На две пресечки от Сити Хол Болинджър влезе в една телефонна кабина и се обади на Били.

— Проверих го.

— Боуъртън Билдинг ли?

— Да.

— Какво мислиш? — попита загрижено Били.

— Ще стане.

— Господи! Сигурен ли си?

— Толкова сигурен, колкото бях и преди.

— Може би ще трябва да ти помогна? Бих могъл…

— Не — отказа Болинджър. — Ако нещо започне да се обърква, мога да покажа полицейската значка и да кажа, че правя разследване по някакво оплакване. После спокойно ще се изплъзна. Ако бъдем двамата там ще бъде доста по-сложно.

— Предполагам, че си прав.

— А ти бъди на тази уличка в десет часа.

— Какво ще правим, ако отидеш там и откриеш, че работата няма да стане? Не трябва да чакам…

— Ако се откажа, ще ти се обадя преди десет — отвърна Болинджър. — Но ако не позвъня, бъди на уличката.

— Разбира се. Но няма да чакам след десет и тридесет. Не мога да чакам по-дълго.

— Половин час ще бъде достатъчно.

Били облекчено въздъхна.

— Ще нарушим ли спокойствието на града? — попита той.

— От утре никой няма да смее да спи.

— Реши ли какво ще напишеш на стената?

Болинджър изчака градския автобус, който премина с грохот покрай будката. Неговият избор беше толкова сполучлив, че искаше да чуе добре реакцията на Били.

— Да — отвърна той. — Избрал съм един по-дълъг цитат от Ницше: „Аз искам да покажа на хората смисъла на тяхното съществуване и това е Супермена, светкавицата от тъмния облак човек“.

— О, изборът ти е превъзходен — възхити се Били. — Самият аз не бих го направил така добре.

— Благодаря ти.

— А Блейк?

— Само един фрагмент от седма нощна „Четиримата Зоа“. „Сърцата се отварят за светлината…“

Били се засмя.

— Знаех си, че ще ти хареса.

— Предполагам, че ще отвориш техните сърца, нали?

— Естествено — отвърна Болинджър. — Техните сърца и всичко друго от гърлото до чатала.