Дийн Кунц
Лицето на страха (10)

10

Сара Пайпър прекара ранния петъчен следобед в приготвяне на багажа си за петдневна екскурзия до Лас Вегас. Ерни Нолан, производител на мъжки дрехи, който от три години беше в списъка на специалните й клиенти, пътуваше до Лас Вегас през шест месеца и я взимаше със себе си. Той й плащаше хиляда и петстотин долара за игра на комар. Предстоеше й една чудесна ваканция.

Тя щеше да отсъства една седмица от Райнстоун Палас и се радваше, че не бе на работа тази нощ. След като се върна от апартамента на Една, беше спала само два часа, а сънят й бе пълен с кошмари. Тази вечер Сара трябваше да си почине добре, ако възнамеряваше да бъде в добра форма за Ерни.

Докато събираше багажа си, Сара се питаше дали пък нещо не й липсва. Сърце? Нормални чувства? Беше плакала последната нощ. Бе дълбоко наранена от смъртта на Една. Но ето че нейният дух отново бе висок. Тя бе възбудена и доволна да напусне за малко Ню Йорк. Самоанализът не породи никаква вина. Беше преживяла твърде много насилие, отчаяние, егоизъм и мръсотия, за да се наказва за това, че не може да бъде опечалена дълго време. Така са устроени хората: забравата е сърцевината на съзнанието, това, което те запазва нормален. Това не бе приятна тема за размисъл, но беше вярно.

В три часа, когато приключваше с третия куфар, телефонът иззвъня. Обади се мъжки глас, който искаше да уреди среща за тази вечер. Тя не го позна, но мъжът твърдеше, че един от нейните редовни клиенти му е дал името й. Макар гласът му да звучеше приятно (истински джентълмен от Юга с мек акцент), тя трябваше да му откаже.

— Ако сте ангажирана с друг — каза той, — аз мога да направя така, че да си струва да го изоставите довечера.

— Няма никой друг, заминавам за Вегас сутринта и се нуждая от почивка.

— Каква е вашата такса? — попита той.

— Двеста, но…

— Ще ви дам триста.

Тя се поколеба.

— Четиристотин.

— Ще ви дам имената на две момичета…

— Аз искам да прекарам вечерта с вас. Зная, че сте най-прелестната жена в Манхатън.

— Ще бъдете разочарован — отвърна тя със смях.

— Вече съм решил. И нищо на божията земя не може да промени решението ми. Петстотин долара.

— Това е твърде много. Ако вие…

— Млада лейди, петстотин долара е дреболия. Аз печеля милиони от петролния бизнес. Петстотин и даже няма да ви ангажирам цялата вечер. Мога да бъда при вас около шест часа. Ще бъдем заедно, после ще излезем да вечеряме. До десет часа ще си бъдете у дома и ви остава предостатъчно време, за да си починете за Вегас.

— Не се отказвате лесно.

— Това е моята отличителна черта. Надарен съм с упоритост. У дома наричат това чист магарешки инат.

— Добре — отвърна тя с усмивка. — Вие спечелихте. Петстотин. Но обещавате, че ще се върнем до десет?

— Честна дума — отвърна мъжът.

— Не ми казахте името си.

— Плувър — каза той. — Били Джеймс Плувър.

— Били Джеймс ли да ви наричам?

— Само Били.

— Кой ме препоръча?

— По-добре да не казвам името му по телефона.

— Окей. Значи в шест часа.

— Не забравяйте.

— Ще чакам с нетърпение.

— Аз също.