Дийн Кунц
Лицето на страха (20)

20

Асансьорът спря на шестнадесетия етаж.

Болинджър използва ключа, за да го заключи преди да излезе. Кабинката щеше да остане където си беше, с отворени врати, докато му потрябваше отново.

По-голямата част от шестнадесетия етаж бе обгърната в мрак. Една флуоресцентна лампа отгоре осветяваше асансьорната ниша, а единствената светлина в коридора идваше от две слаби червени електрически крушки над аварийния изход в единия край на оградата.

Болинджър очакваше тъмнината. Той извади едно малко фенерче от вътрешния джоб на палтото си и го включи.

Десет малки търговски фирми имаха офиси на шестнадесетия етаж: шест от дясната страна и четири от лявата страна на асансьорите. Болинджър отиде надясно. След две стаи той откри врата, на която бяха изписани думите:

КРАКМЪНТ ИМПОРТС

Болинджър изгаси фенерчето и го прибра.

После извади пистолета.

Господи, помисли си той, всичко върви така гладко, така лесно. Веднага щом приключеше с „Кракмънт Импортс“, можеше да се насочи към главната си цел. Първо Харис. После жената. Ако беше красива… Е, той беше вече така изпреварил разписанието, че можеше да си позволи да изразходва един час за жената, ако тя заслужаваше това. Пълен с енергия, апетит и възбуда, той беше готов за жена. За жена, маса, пълна с добра храна и голямо количество хубаво уиски. Но най-вече жената. Той можеше да я изтощи, истински да я изтощи.

Болинджър опита бравата на вратата на „Кракмънт Импортс“. Не беше заключена.

Той влезе в приемната. Помещението беше мрачно. Единствената светлина идваше от съседната стая, чиято врата зееше полуотворена.

Болинджър отиде към снопа светлина, остана в него, вслушвайки се в разговора на мъжете във вътрешното помещение. Накрая бутна вратата и влезе вътре.

Те седяха на една маса за съвещания, отрупана с документи и папки. Бяха свалили саката и връзките си, а ръкавите на ризите им бяха навити. Ризата на единия беше синя, а на другия бяла. Те веднага видяха пистолета, но им бяха необходими няколко секунди да дойдат на себе си, преди да вдигнат очи към лицето му.

— Това място мирише на парфюм — рече Болинджър.

Те го следяха втренчено.

— Някой от вас ли се е парфюмирал?

— Не — отвърна синята риза. — Парфюмът е едно от нещата, които внасяме.

— Макдоналд някой от вас ли е?

Те погледнаха пистолета, спогледаха се и после отново погледнаха пистолета.

— Кой е Макдоналд? — попита Болинджър.

— Той е Макдоналд — каза човекът със синята риза.

— Той е Макдоналд — каза човекът с бялата риза.

— Това е лъжа — каза човекът със синята риза.

— Не. Той лъже — каза другият.

— Не зная какво искате от Макдоналд — каза човекът със синята риза. — Само не месете мен. Правете каквото искате с него и се махайте.

— Всесилни боже! — възкликна човекът с бялата риза. — Аз не съм Макдоналд. Вие търсите него, онзи кучи син там, а не мен!

— Това няма значение — засмя се Болинджър. — Аз съм тук също и за мистър Отс.

— За мен ли? — попита човекът със синята риза. — Кой, по дяволите, иска аз да бъда убит?