Дийн Кунц
Лицето на страха (30)

30

Точно в десет и тридесет Били изкара колата от служебния двор зад небостъргача.

През изминалия половин час снеговалежът се беше засилил, а вятърът бе станал съвсем опасен. Падащата в лъчите на фаровете пелена от ситни като прашинки сухи снежинки беше плътна почти като мъгла.

Колелата избуксуваха върху заледения паваж, когато той се изтегляше на страничната улица от устието на тясната уличка. Колата поднесе към далечния тротоар. Били завъртя волана в посока на плъзгането и успя да спре малко преди да се блъсне в спрелия до бордюра голям товарен камион.

Той бе карал твърде бързо и го бе почувствал в последния момент при опасността от сблъскване. Това не беше характерно за него. Били беше предпазлив човек и никога небрежен. Никога. Почти се беше ядосал на себе си за това, че беше загубил контрол над колата.

Били караше към авенюто. Светофарите светеха зелено, а най-близката кола беше на три-четири пресечки от него. Една самотна двойка фарове мъждукаше, прониквайки през падащия сняг. Той зави по Лексингтън.

След триста фута Били стигна до главния вход на Боуъртън Билдинг. Папрат и цветя, отглеждани в едно двадесет фута дълго правоъгълно бронзово сандъче украсяваха каменните гравюри над четирите въртящи се врати. Зад входа се виждаше част от огромното фоайе, а то изглежда беше пусто. Той караше близо до бордюра в ивицата за паркиране, движейки се съвсем бавно и изучавайки сградата, тротоарите и побелялата улица в търсене на някакъв признак на неприятност, но не откри никакъв.

Независимо от това, планът беше провален. Нещо там, вътре, не беше станало както трябва. Ужасно, ужасно не както трябва.

Щеше ли Болинджър да проговори, ако бъдеше заловен? — питаше се неспокойно Били. Ще ме замеси ли и мен?

Той трябваше да отиде на работа, без да е разбрал колко лошо се е провалил Дуайт, без да знае дали Болинджър ще бъде задържан от полицията или не (а може би вече е арестуван?). Чувстваше, че ще му бъде трудно да се концентрира върху работата си тази нощ. Но ако възнамеряваше да си изработи алиби, за да контрира възможно признание от страна на Дуайт, трябваше да бъде спокоен тази вечер, както бе характерно за него и така изчерпателен и усърден, както тези, които го познаваха очакваха да бъде.

 

 

Франклин Дуайт Болинджър ставаше неспокоен. Обливаше се в рядка мазна пот. Пръстите го боляха от непрекъснатото здраво стискане на пистолета. Той беше наблюдавал изхода от стълбището повече от двадесет минути, но нямаше никаква следа от Харис и жената.

Били си беше отишъл вече, а графикът бе провален. Болинджър се надяваше, че ще успее да спаси плана, но в същото време знаеше, че това е невъзможно. Положението беше се променило до следното: да ги заколи и да се маха.

Къде е Харис? Питаше се той. Беше ли почувствал, че го чака тук? Беше ли използвал проклетото си ясновидство, за да предвиди действията му?

Болинджър реши да чака още пет минути. После щеше да бъде принуден да ги потърси.

 

 

Взирайки се навън от прозореца на офиса в зловещата панорама на връхлитани от снега здания и неясни светлини, Греъм каза:

— Това е невъзможно.

— Защо е невъзможно? — попита стоящата до него Кони и сложи ръка на рамото му.

— Просто е невъзможно.

— Обяснението ти не е достатъчно добро.

— Не мога да се катеря.

— Не става дума за катерене нагоре.

— Какво?

— Става дума за спускане.

— Няма значение.

— Може ли да бъде направено?

— Може, но не от мен.

— Ти се изкачваше по стълбата в шахтата.

— Това е различно.

— По какво се различава?

— Освен това, ти никога не си се катерила.

— Ти ще ме научиш.

— Не.

— Сигурно ще можеш.

— Не можеш да се учиш върху отвесната стена на една четиридесететажна сграда по време на снежна буря.

— Ще имам дяволски добър учител — каза тя.

— О, да. Някой, който не се е катерил пет години.

— Ти все още знаеш как. Не си забравил.

— Излязъл съм от форма.

— Ти си силен мъж.

— Забравяш моя крак.

Тя се отвърна от прозореца и отиде отново при вратата, за да може да се вслушва за Болинджър, докато говори.

— Спомняш ли си, когато по сградата на Абъркромби и Фич се беше катерил човек, за да рекламира едно ново въже от катераческата екипировка?

Той не откъсваше погледа си от прозореца. Беше хипнотизиран от нощта.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти каза тогава, че това, което прави човека, не е чак толкова трудно.

— Така ли казах?

— Ти каза, че сградата с нейните первази и корнизи е лесна за катерене в сравнение с почти всяка планина.

Греъм не отвърна нищо. Той си спомняше, че й беше казал така и знаеше, че е бил прав. Но тогава не предполагаше, че някога ще бъде принуден да прави същото. Образи от планината и болничните стаи изпълваха съзнанието му.

— Тази екипировка, която избра за справочника на купувача…

— Какво?

— Тя е най-добрата, нали?

— Най-добрата или почти.

— Ние ще бъдем идеално екипирани.

— Рискуваме да умрем.

— Ще умрем, ако останем тук.

— Може би, не.

— Аз мисля, че ще умрем. Абсолютно съм сигурна.

— Трябва да има някаква друга възможност.

— Аз вече ти ги описах.

— Може би ние ще можем да се скрием от него.

— Къде?

— Не зная, но…

— Не можем да се крием седем часа.

— По дяволите, това е лудост!

— Може ли да измислиш нещо по-добро?

— Дай ми време.

— Болинджър ще бъде тук всеки момент.

— Скоростта на вятъра на равнището на улицата трябва де е четиридесет мили в час. Поне при поривите му. Петдесет мили в час е на тази височина.

— Ще ни издуха ли?

— Ще трябва да се борим с него за всеки инч.

— Няма ли да закрепим въжетата?

— Да, но… — започна той и се отвърна от прозореца.

— А няма ли да си сложим тези неща? — попита тя, посочвайки два обезопасяващи хамута, лежащи най-отгоре на купчината принадлежности за катерене.

— Навън ще бъде дяволски студено, Кони.

— Ще облечем подплатените с пух якета.

— Но нямаме ватирани панталони. Ти си с обикновени джинси. Аз също. Колкото и да ни предпазват от студа, ще бъде също като че ли сме голи от кръста надолу.

— Аз издържам на студ.

— Не много дълго време. Не такъв като този.

— Колко време ще ни е нужно, за да стигнем до улицата?

— Не зная.

— Ти трябва да имаш някаква представа.

— Един час. Може би два.

— Толкова дълго?

— Ти си начинаеща.

— Не може ли да се спуснем?

— Да се спуснем ли? — Той беше ужасен.

— Изглежда толкова лесно. Люлеене навън и навътре, спускане няколко фута при всяко залюляване, отблъскване от камъка…

— Изглежда лесно, но не е.

— Но е бързо.

— Господи! Ти никога досега не си се катерила, а искаш да се спускаш надолу.

— Не ме е страх.

— Но си безумна.

— Окей — съгласи се тя. — Няма да се спускаме.

— Със сигурност няма да се спускаме.

— Ще се преместваме по въжетата бавно и внимателно.

— Изобщо няма да се спускаме.

— Аз мога да издържа два часа на студа — каза тя, не обръщайки внимание на думите му. — Зная, че мога. А ако се движим непрекъснато студът няма да ни безпокои толкова много.

— Ще измръзнем до смърт — каза той.

— Греъм, ние имаме един прост избор. Да вървим или да останем. Ако решим да се спускаме, може би ще паднем или ще замръзнем. Но ако останем тук, дяволски е сигурно, че ще бъдем убити.

— Не съм убеден, че това е така просто.

— Да, убеден си.

Той затвори очи. Беше ядосан на себе си и отвратен от своята неспособност да приеме неприятната реалност, да рискува да изпита болка и да се срещне лице в лице със собствения си страх. Щеше да бъде опасно. Изключително опасно. Можеше дори да се докаже, че е чиста лудост. Те можеше да умрат още през първите няколко минути от спускането. Но тя беше права, че нямат друг избор.

— Греъм, губим време.

— Ти знаеш истинската причина, поради която спускането не е възможно.

— Не — отвърна тя. — Кажи ми я.

— Кони, ти не ми оставяш никакво достойнство — укори я той, чувствайки как в лицето му нахлува топлина и се изчервява.

— Никога не съм ти го отнемала. Ти сам си го отнел от себе си. — На хубавото й лице бе изписана тъга. Той можеше да види колко я боли, че трябва да разговаря така безцеремонно с него. Тя прекоси помещението и сложи ръка на бузата му. — Ти си предал своето достойнство и самоуважение. Малко по малко. — Гласът й бе нисък, почти шепот и потрепваше. — Страхувам се за теб. Страхувам се, че ако не престанеш да губиш, няма да ти остане нищо от него. Абсолютно нищо.

— Кони… — Искаше му се да заплаче. Но той нямаше сълзи за Греъм Харис. Знаеше съвсем точно какво бе направил със себе си. Нямаше жалост. Презираше човека, който беше станал. Чувстваше, че винаги е бил страхливец и че падането на Еверест му беше дало извинение да се оттегли в страха си. Защо иначе щеше да се противопоставя да отиде на психиатър? Всеки от неговите доктори му беше предложил психоанализ. Той подозираше, че се чувства удобно в своя страх, а това го поболяваше. — Страхувам се от собствената си сянка. Няма да ти бъда от голяма полза там, навън.

— Ти не си толкова уплашен днес, колкото беше вчера — каза нежно тя. — Тази вечер се справи дяволски добре, какво ще кажеш за асансьорната шахта? Тази сутрин би те смазала само мисълта, че трябва да слизаш по такава стълба.

Той трепереше.

— Това е твоят шанс — каза тя. — Ти можеш да преодолееш страха. Зная, че можеш.

Той нервно облиза устни и отиде пред купчината принадлежности…

— Бих желал да бъда наполовина така сигурен, както си ти.

— Разбирам какво искам от теб — каза, вървейки след него, тя. — Зная, че това ще бъде най-трудното нещо, което някога си правил.

Греъм живо си спомняше падането. Можеше да затвори очи по всяко време, дори в помещение пълно с хора и да го преживее отново: плъзгането на крака, болката в гърдите от стягането на хамута около него, рязкото облекчаване на болката при скъсването на въжето, уловения в гърлото му дъх като непреглътнат къс месо и после падане, падане, падане. Падането беше само триста фута и беше завършило в една дебела, сякаш една миля, преспа сняг.

— Ако останеш тук, ти ще умреш — каза тя. — Но това ще бъде лека смърт. Болинджър ще те застреля веднага, щом те види. Няма да се поколебае. За теб всичко ще свърши за по-малко от секунда. — Тя взе ръката му в своята. — За мен обаче няма да бъде така.

Той вдигна поглед от екипировките. Сивите й очи излъчваха страх, който бе така първичен и парализиращ, както неговия собствен.

— Болинджър ще си поиграе с мен — каза тя.

Греъм не беше в състояние да отговори.

— Ще ме заколи — продължи тя.

Образът на Една Моури се появи неканен в съзнанието му. Тя държеше в ръката си своя собствен окървавен пъп.

— Ще ме обезобрази.

— Може би…

— Той е Касапина. Не забравяй. Не забравяй кой е той. Какво е той.

— Бог да ми е на помощ — каза Греъм.

— Аз не искам да умирам. Но ако трябва да умра, не искам да бъде по този начин. — Тя потрепери. — Ако ние не извършим това спускане, ако възнамеряваме само да го чакаме тук, тогава искам да ме убиеш ти. Удари ме с нещо по главата. Удари ме силно.

— За какво говориш? — попита смаян той.

— Убий ме преди Болинджър да ме е докопал. Греъм, поне това ми дължиш. Ти трябва да го направиш.

— Аз те обичам — промълви със слаб глас той. — Ти си всичко за мен. Нямам нищо друго.

— Щом ме обичаш, тогава значи разбираш защо трябва да ме убиеш — каза тъжно тя, сякаш оплакваше собствената си екзекуция.

— Не мога да направя това.

— Не разполагаме с много време — напомни тя. — Или веднага да се приготвим за спускането, или ме убий. Болинджър ще бъде тук всяка минута.

 

 

Поглеждайки към главния вход, за да види дали някой не се опитва да влезе, Болинджър прекоси мраморния под и отвори бялата врата. Той застана в дъното на северното стълбище и се вслуша за шум от стъпки. Нямаше никакъв. Никакъв шум от стъпки, никакви гласове. Той се взря нагоре през светлия отвор в средата на стълбището, но не видя никой да се движи покрай парапета.

Болинджър се отправи към южното стълбище.

То също беше пусто.

Той погледна часовника си. Беше 10:30.

Рецитирайки наум няколко от стиховете на Блейк, за да се успокои, Болинджър отиде към асансьора.