Дийн Кунц
Лицето на страха (39)

39

Кони заби питон в един хоризонтален шев зидария и закачи обезопасяващото въже към него с една карабина. После се отвърза от главното въже.

Веднага щом въжето бе освободено, Греъм го нави. Спускането от тази страна на сградата се оказа по-лесно, отколкото по фасадата към Лексингтън авеню. Не защото тук имаше по-голям брой отстъпи, корнизи или места за закрепване на краката, отколкото там. Разпределението им тук беше същото. Обаче вятърът духаше от тази страна с далеч по-малка сила, отколкото откъм Лексингтън. Снежинките, които я удряха по лицето, вече ги чувстваше като снежинки, а не като мънички куршуми. Студеният вятър духаше в краката й, но не проникваше през джинсите, не щипеше бедрата и не пронизваше болезнено прасците й както по-рано.

Тя беше слязла десет етажа, а Греъм пет, откакто бяха видели Болинджър да ги причаква на прозореца. Греъм беше я свалил до широкия един ярд отстъп на двадесет и осмия етаж и се спускаше надолу след нея. Под това място имаше само още един отстъп, който се намираше на шестия етаж, триста и тридесет фута по-долу. На равнището на двадесет и третия етаж имаше един декоративен корниз в стил арт деко с широчина осемнадесет инча. Камъкът беше издялан във формата на лента от свързани абстрактни гроздове, които бяха тяхната следваща цел. Греъм я спусна до гравирания корниз и тя откри, че той е достатъчно широк и здрав, за да я издържи. След по-малко от минута, окрилен от новооткритата у себе си самоувереност, Греъм щеше да бъде до нея.

Тя нямаше представа какво щяха да правят по-нататък. Отстъпът на шестия етаж беше все още далеч. Като се вземеха предвид петте ярда за всеки етаж, отстъпът се намираше двеста петдесет и пет фута по-долу, докато въжетата им бяха дълги само сто фута. Между корниза от каменни гроздове и шестия етаж нямаше нищо друго, освен отвесната стена и невъзможно тесни прозоречни первази.

Греъм я беше уверил, че те не са в задънена улица. Въпреки това, тя се безпокоеше.

Над главата й той започна да се спуска към нея през падащия сняг. Тя беше омаяна от гледката. Греъм сякаш създаваше въжето, докато се движеше, изплитайки го от своята собствена субстанция. Той приличаше на паяк, полюляващ се грациозно и плавно на своята собствена копринена нишка от една точка до друга по създаваната от него паяжина.

За секунди Греъм стоеше вече до нея.

Тя му даде чука.

Той постави два питона в стената между прозорците в различни хоризонтални шевове зидария.

Греъм дишаше тежко и от отворената му уста излизаше пара.

— Добре ли си? — попита го тя.

— Засега, да.

Без помощта на обезопасяващо въже той се промъкваше по корниза, отдалечавайки се от нея с гръб към улицата и притиснат към камъка с ръце. По-лекият вятър от тази страна на сградата образуваше миниатюрни течения по корнизите и прозоречните первази. Той стъпваше в сняг с дебелина два или три инча, а на места и върху крехък лед.

Кони искаше да го попита къде отива и какво прави, но се страхуваше да не го разсее и той да падне.

След като отмина прозореца, Греъм спря и заби още един питон. После окачи чука на ремъка с принадлежности на кръста си.

Той се върна инч по инч до мястото, където беше забил първите два клина и щракна своя обезопасяващ хамут към единия от тях.

— За какво е всичко това? — попита Кони.

— Ние ще се спуснем няколко етажа надолу — отвърна той. — И двамата. Едновременно. По отделни въжета.

— Аз не — каза тя преглъщайки с мъка.

— Ти да.

Сърцето й биеше така силно, че тя мислеше, че ще се пръсне.

— Аз не мога да направя това.

— Ти можеш и ще го направиш.

Тя поклати отрицателно глава.

— Ти няма да се спуснеш по начин, по който се спусках аз.

— Това е дяволски сигурно.

— Аз се спусках с изправено тяло, а ти ще извършиш седящо спускане. То е по-безопасно и по-лесно.

— Каква е разликата между двата вида спускане? — попита Кони.

— Веднага ще ти кажа.

— Не си давай зор.

Греъм грабна стофутовото въже, по което беше слязъл от корниза на двадесет и осмия етаж. После го дръпна три пъти вертикално и веднъж рязко вдясно. Пет етажа над тях възелът се развърза и въжето се изхлузи надолу.

Той го събра на купчина до себе си, изследва края му и с удовлетворение установи, че не е разкъсан. Греъм върза на въжето един възел, запримчи го през процепа на карабината и го щракна към свободния питон, намиращ се над този, за който бе закрепено неговото обезопасяващо въже.

— Не можем да се спуснем чак до улицата — каза Кони.

— Със сигурност можем.

— Въжетата не са достатъчно дълги.

— Ще се спускаш наведнъж само през пет етажа. Подпираш се на един прозоречен перваз. После пускаш въжето за спускане с дясната си ръка…

— Да се подпирам на два инча широкия перваз?

— Това е изпълнимо. Не забравяй, че ще продължиш да се държиш за въжето с лявата ръка.

— Какво ще прави през това време дясната ми ръка?

— Ще счупи двете стъкла на прозореца.

— И после?

— Първо закрепваш твоето обезопасяващо въже за прозореца. Второ, щракваш една друга карабина към вертикалната преграда. Веднага щом направиш това, ще преместиш тежестта си от главното въже и после…

— Ще го дръпна — каза Кони — и ще развържа възела горе също както направи ти преди минута.

— Ще ти покажа как.

— И ще го уловя както пада?

— Да.

— И ще го завържа към карабината, която ще бъде свързана с прозоречната преграда.

— Точно така.

Краката й бяха студени. Тя ги тупна неколкократно върху корниза.

— Досещам се, че после ще откача своето обезопасяващо въже и ще се спусна още пет етажа надолу.

— Ще се подпреш на перваза на друг прозорец и ще повториш целия цикъл. Ще се спуснем чак до улицата, по пет етажа наведнъж.

— В твоите уста звучи лесно.

— Ще го направиш по-добре, отколкото мислиш. Ще ти покажа как се прави седящо спускане.

— Имам още един проблем.

— Какъв?

— Не зная как се връзват тези възли, които могат да се отвързват отдолу.

— Не е трудно. Аз ще ти покажа.

Греъм отвърза главното въже от карабината пред себе си.

Тя се облегна близо до него и се наведе над въжето, което той държеше с двете си ръце. Блясъкът на милионите ярки светлини на Манхатън бяха засенчени от бурята. Отдолу, покритият със скреж паваж на улиците отразяваше светлината от многото улични лампи, но това осветяване едва засягаше пурпурните сенки на височина двадесет и три етажа по-горе. Все пак, ако присвиеше очи, тя можеше да види какво прави Греъм.

За няколко минути Кони се научи как да прикрепя въжето към опорната точка, за да може да бъде използвано отново. Тя го завърза няколко пъти, за да бъде сигурна, че няма да забрави как да го направи.

После Греъм направи клуп около ханша и през чатала й, след което съедини трите крайни точки на въжето с още една карабина.

— А сега ми обясни как ще стане самото спускане — каза тя, когато хвана главното въже. После изфабрикува една усмивка, която той може би не видя и се опита да не изглежда уплашена.

Греъм взе още една щрак-брънка от ремъка с принадлежности около кръста си и каза:

— Първо ще трябва да свържа клупа с главното въже, а после ще ти покажа как трябва да застанеш, за да започнеш спускането. Ще ти обясня…

Той бе прекъснат от приглушеното обаждане на пистолет: Бам!

Кони вдигна поглед.

Болинджър беше над тях.

Тя се питаше дали наистина е чула изстрела, или шумът е бил от вятъра. После чу отново: Бам! Нямаше съмнение. Един изстрел. Два изстрела. Съвсем близо. Вътре в сградата. Някъде на двадесет и третия етаж.

 

 

Франк Болинджър блъсна разбитата врата, влезе в офиса и запали светлината. Той заобиколи бюрото на секретарката, една стойка за пишеща машина и един ксерокс и после забърза към прозорците, които гледаха към страничната улица.

 

 

Когато светнаха лампите зад прозореца от двете им страни Греъм откачи своето обезопасяващо въже от питона и каза на Кони също да откачи нейното.

— Следвай ме — каза Греъм.

Той отново се потеше. Лицето му беше мокро от пот. Влажната коса под качулката го сърбеше.

Греъм се обърна с гръб към Кони и прозореца, който Болинджър се готвеше да отвори, и с лице наляво към Лексингтън авеню. Без осигуровката на обезопасяващото въже той тръгна смело по тесния корниз, вместо да се промъква боязливо по него. Държеше дясната си ръка върху гранит, заради малкото чувство за сигурност, което му даваше. Трябваше да поставя стъпало пред стъпало, сякаш вървеше по опънато въже, защото корнизът не беше достатъчно широк, за да му позволи естествен вървеж.

Греъм беше на петдесет фута от Лексингтън авеню с лице към гранита. Когато двамата с Кони завиеха зад ъгъла на корниза, те щяха да бъдат извън обсега на изстрелите.

Разбира се, Болинджър щеше да намери офис с прозорци, които гледат към Лексингтън. Щяха да спечелят най-много минута или две. Но точно сега една минута повече живот си струваше усилието.

Той искаше да погледне назад, за да види дали Кони не среща някакви трудности, но не смееше. Трябваше да държи погледа си върху корниза пред себе си и внимателно да преценява всяка стъпка.

Преди да беше изминал повече от десет крачки, той чу Болинджър да вика.

Греъм сви раменете си. Той си спомняше ясновидското видение и очакваше куршума.

Внезапно осъзна, че Кони го прикрива. Трябваше да я изпрати пред себе си, а самият той да застане между нея и куршума. Ако тя спреше предназначения за него куршум, той повече не искаше да живее. Но беше вече твърде късно да отстъпи. Не можеха да спрат, защото щяха да бъдат още по-добра мишена.

В тъмнината изтрещя изстрел.

После още един.

Греъм започна да се движи по-бързо, отколкото беше разумно, чувствайки, че една погрешна стъпка би го хвърлила долу на улицата. Подметките му се плъзгаха върху покрития със сняг камък.

До ъгъла имаше тридесет фута.

Двадесет и пет…

Болинджър стреля отново.

Греъм почувства четвъртия изстрел преди да го чуе. Куршумът разкъса левия ръкав на якето му и засегна ръката над лакътя.

Ударът го накара да залитне леко. Той направи няколко бързи необмислени предварително стъпки напред. Улицата под него сякаш безумно се завъртя. Греъм безпомощно опря дясната си ръка върху стената на сградата, поставяйки едното стъпало на ръба на корниза с петата над празното пространство. Той се чу да вика, но думите едва ли стигаха до съзнанието му. Обувките му се стабилизираха в натрупания сняг, но се плъзнаха върху едно ледено петно. Когато възстанови равновесието си след половин дузина стъпки, Греъм беше учуден, че не падна.

Отначало не почувства болка. Беше се вкочанил от рамото надолу. Ръката му сякаш беше откъсната. За момент се попита дали не е смъртоносно ранен, но установи, че един пряк удар щеше да бъде много по-силен и би го повалил и съборил от корниза. След минута или две раната щеше да започне дяволски да го боли, но нямаше да го убие…

Петнадесет фута…

Чувстваше се замаян.

Краката му бяха омекнали.

„Вероятно шок“, помисли той.

Десет фута…

Още един изстрел. Не прозвуча така силно както предишните. Не беше така застрашително близо. Бе на разстояние петнадесет ярда.

При ъгъла, завивайки бавно към Лексингтън авеню, където го заблъска яростният вятър, Греъм получи възможността да се обърне и погледне назад пътя, по който беше дошъл. Корнизът беше празен.

Кони беше изчезнала.