Дийн Кунц
Лицето на страха (44)

44

Дежурната кола почака до бордюра, докато Греъм отвори предната врата на къщата. После тя си замина, оставяйки следи в петинчовата снежна покривка, която в Гринич Вилидж още не беше избутана върху тротоарите.

Той запали лампата в антрето. Докато Кони затваряше вратата, Греъм влезе в неосветената всекидневна и потърси най-близката настолна лампа. Запали я и… замръзна, неспособен да намери сила или воля да отдръпне пръстите си от електрическия ключ.

В едно от креслата седеше мъж. Той имаше пистолет.

Кони постави ръка на рамото на Греъм и попита седящия в креслото човек:

— Вие какво правите тук?

Антъни Прайн, домакинът на Манхатън в полунощ се изправи и размаха пистолета пред тях.

— Чакам вас — отвърна той.

— Защо говорите по този начин?

— Имате предвид южняшкия акцент ли? Роден съм с него. Освободих се от него преди години, но мога да си го припомня когато поискам. Загубването на акцента стана причина да се увлека по подражаването. Започнах в шоу бизнеса като комик, който имитира гласовете на известни хора. Сега имитирам Били Джеймс Плувър, човекът, който някога бях.

— Как влязохте тук? — поиска да узнае Греъм.

— Минах отстрани на къщата и счупих един прозорец.

— Махайте се! Искам да се махнете оттук!

— Вие убихте Дуайт — каза Прайн. — Минах покрай Боуъртън Билдинг след работа. Видях полицаите. Зная какво сте направили.

Той беше много блед. Лицето му беше сбръчкано от напрежение.

— Кого съм убил? — попита Греъм.

— Дуайт. Франк Дуайт Болинджър. Той беше един от най-добрите хора. Бях направил програма за полицаи от отдела за борба с порока и той беше един от гостите. За броени минути разбрахме, че сме от един сорт.

— Той беше Касапина. Човекът, който…

Прайн беше възбуден до крайност. Ръцете му трепереха. Лявата му буза се изкриви от нервен тик.

— Дуайт беше половината от Касапина — каза той, прекъсвайки Кони.

— Половината от Касапина ли? — попита Кони.

Греъм свали ръката си от електрическия ключ и сграбчи месинговата стойка на настолната лампа.

— Аз бях другата половина — каза Прайн. — Дуайт и аз бяхме идентични личности. — Той направи крачка към тях. После още една. — И още нещо. Ние бяхме непълноценни един без друг. Бяхме две половини на един и същи организъм. — Той се прицели в главата на Харис.

— Махайте се оттук! — извика Греъм. — Кони, бягай! — И докато говореше, хвърли лампата към Прайн.

Лампата събори Прайн обратно в креслото.

Греъм се обърна към антрето.

Кони отваряше входната врата.

Когато той я последва, Прайн стреля в гърба му.

„Ужасен удар в дясното рамо, взрив от светлина, кръв, изпръскваща килима навсякъде около него…“

Той падна и се търкулна настрана точно навреме, за да види Айра Предъски да излиза от коридорчето, което водеше към кухнята.

Той плаваше върху сал от болка в едно море, което на секундата стана по-тъмно. Какво се беше случило?

Детективът извика към Прайн и после стреля в самозащита. Стреля веднъж. В гърдите му.

Домакинът на Манхатън в полунощ се строполи върху една лавица за списания.

Болка. Точно първите потрепвания на болката.

Греъм затвори очи. Запита се дали не прави грешка. Ако възнамеряваш да спиш, ще умреш. Дали това не се отнасяше за нараняване на главата? Той отвори очи, за да бъде в безопасност.

Кони бършеше потта от лицето му.

— Повиках линейка — каза Предъски, коленичейки до него.

Трябва да беше минало известно време. Той изглежда беше припаднал.

Греъм затвори очи.

Отвори ги.

— Теория на съдебния лекар — каза Предъски. — Отначало звучеше като лудост. Но колкото повече мислех върху нея…

— Жаден съм — каза Греъм с дрезгав глас.

— Жаден ли? Обзалагам се, че си жаден — каза Предъски.

— Дайте ми… да пия.

— Това може би не е добре за теб — каза Кони. — Ще почакаме линейката.

Стаята се завъртя. Греъм се усмихна. Той обикаляше стаята, сякаш беше на въртележка.

— Не трябваше да идвам тук сам — каза отчаяно Предъски. — Но вие разбирате защо трябваше да постъпя така, нали? Болинджър беше полицай. Другата половина на Касапина можеше също да бъде полицай. На кого можех да се доверя? Наистина. На кого?

Греъм облиза устни и попита:

— Прайн. Мъртъв ли е?

— Боя се, че не — отвърна Предъски.

— А аз?

— Какво вие?

— Ще умра ли?

— Вие ще живеете.

— Сигурно ли е?

— Куршумът не е минал близо до гръбначния стълб. Не е наранил никой жизненоважен орган. Обзалагам се.

— Сигурен ли сте?

— Аз съм сигурна — каза Кони.

Греъм затвори очи.