Дийн Кунц
Лицето на страха (5)

5

Един час по-късно той спеше, но не и Кони. Тя лежеше настрани и изучаваше лицето му на меката светлина на нощната лампа.

Неговият опит и мисловност бяха запечатани в чертите на лицето му. Неговата твърдост прозираше ясно и все пак там имаше също и нещо момчешко. Доброта. Интелигентност. Хумор. Чувствителност. Той беше добър човек до дъното на душата си. Но страхът от падане и всичките отвратителни неща, които водеха началото си от него, също прозираше.

От двадесетата си година до първите години след тридесет Греъм беше един от най-добрите алпинисти в света. Той живееше за вертикалния трек, за риска и триумфа. Нищо друго в живота му нямаше значение. Той беше активен катерач от тринадесетгодишна възраст и от година на година поставяше пред себе си все по-трудни цели. На двадесет и шест години организираше групи за изкачване на най-трудните върхове в Европа, Азия и Южна Америка. Когато стана на тридесет години, той оглави една експедиция по Южната седловина на Еверест, изкачи западния Ръб, за да прекоси планината и се върна отново по Южната седловина. На тридесет и първата си година той направи опит да преодолее Айгър Дайрект с единичен преход в алпийски стил нагоре по ужасно стръмната плоскост без използване на закрепени въжета. Тези изпълнения, красивата му външност, неговият ум и репутацията му на Казанова (възхвалявана и от приятелите, и от пресата) го правеха колоритна и популярна фигура по онова време.

Преди пет години, когато му оставаха само няколко предизвикателни изкачвания, той събра един тим, за да атакува най-опасната позната на човека скална стена, Югозападното лице на Еверест. Този маршрут никога не беше преодоляван до горе. По време на катеренето, на две трети от пътя, той падна, счупвайки шестнадесет кости и получавайки тежки увреждания. Беше му дадена първа помощ в Непал и после бе изпратен със самолет в Европа с лекар и двама приятели до леглото му. Всички смятаха, че това ще завърши като придружаване на мъртвец. Вместо да добави едно още по-изключително постижение към своя архив, той прекара седем месеца в една частна швейцарска клиника. Изпитанието обаче не свърши с напускането на болницата. Този Голиат — Еверест — не само не бе победен, но и бе оставил на своя Давид едно предупреждение: Греъм накуцваше.

Лекарите му бяха казали, че ако желае, все още би могъл да изкачва леки канари и ръбове за развлечение. С достатъчно практика, той би могъл дори да компенсира отчасти своя осакатен десен крак и да премине към по-амбициозни изкачвания. Не Айгър и не Еверест по който и да е маршрут. Но имаше стотици по-ниски скални вериги, които биха могли да го заинтересуват.

Отначало, той бе убеден, че до една година ще се върне на Еверест. Три пъти се опита да се катери и трите пъти бе обхващан от паника още при първите сто фута. Принуден да се оттегли дори от най-простите изкачвания, Греъм бързо разбра, че Еверест или който и да е друг, макар и далеч по-нисък връх, щеше да го плаши до смърт.

С течение на годините този страх претърпя една метаморфоза. Той се разрасна и разпростря като гъба. Страхът на Греъм от изкачване се беше обобщил така, че засягаше всяка страна от живота му. Той например беше убеден, че наследството му ще бъде загубено от лоши инвестиции и започна да следи фондовата борса с напрегнат интерес, което го правеше напаст за борсовия му посредник. Греъм започна да издава своите три нискотиражни скъпи списания на тема алпинизъм като една преграда срещу провала си и макар да бяха доходоносни, той периодично предричаше техния фалит. Започна да вижда ужасния призрак на рака във всяка простуда, грип, главоболие, стомашно разстройство. Опитваше се да се занимава със своето ясновидство, което го плашеше, защото не можеше да избяга от него. Понякога страхът се вмъкваше между него и Кони в най-интимните моменти, правейки го импотентен.

Напоследък Греъм бе обхванат от депресия, която беше далеч по-дълбока от всяка друга и в продължение на няколко дни не бе в състояние и нямаше желание да се измъкне от нея. Преди няколко седмици беше свидетел на едно нападение в гръб, бе чул викове за помощ и… бе отминал. Преди пет години би се намесил без колебание. Греъм се върна у дома и разказа на Кони за нападението, обвинявайки се и наричайки се с ужасни епитети, а когато тя се опита да го защити, започна да се препира с нея. Кони се страхуваше, че Греъм може да започне да се отвращава от себе си и знаеше, че едно такова състояние неизбежно би довело човек като него до някаква форма на лудост.

Тя знаеше, че не е достатъчно подготвена, за да го върне обратно към предишното му състояние. Поради своята силна воля и бурна независима натура, тя чувстваше, че бе причинила повече зло, отколкото добро на предишните си любовници. Кони никога не се бе смятала за жена освободителка и определено никога като унищожителка на мъже. Тя просто бе (от навършването на пълнолетие) по-рязка, по-твърда и по-самоуверена от повечето нейни познати от мъжки пол. В миналото всичките й любовници бяха емоционално и интелектуално по-слаби от нея. Малко мъже бяха в състояние да приемат една жена като нещо друго, освен като човек с по-малко способности. Тя почти бе унищожила мъжа, с когото бе живяла преди Греъм само защото бе приел нейната равнопоставеност (поне в своето съзнание) и му бе отнета мъжката роля, от която се е нуждаел.

При деликатното състояние на егото на Греъм, тя трябваше да промени основата на своята личност до степен, която смяташе, че е невъзможна. Усилието си струваше, защото бе видяла този мъж преди нещастния случай. Кони искаше да разчупи неговата страхова черупка и да пусне на свобода стария Греъм Харис. Това, което той беше преди и което тя се надяваше да намери отново: равен на нея мъж, който да не се страхува от равенството си с една жена. Обаче се опитваше да бъде внимателна и търпелива, защото този Греъм беше лесно нараним.

Порив на вятъра блъсна прозореца.

Тя потрепери, макар под завивките да беше топло.

Телефонът иззвъня.

Кони се стресна и се отърколи от Греъм.

Телефонът звънеше пронизително и ечеше зловещо в спалнята.

Кони грабна слушалката, за да спре да звъни, преди да го е събудил.

— Ало? — каза тихо тя.

— Мистър Харис, моля.

— Кой го търси?

— Айра Предъски.

— Съжалявам, но аз…

— Детектив Предъски.

— Сега е четири часа сутринта — каза тя.

— Извинете. Наистина. Съжалявам. Искрено. Колко ужасно от моя страна… ако ви събудих. Но, разбирате ли, той ме помоли незабавно да му се обадя, ако постигнем някакво… съществено развитие по случая с Касапина.

— Само за минутка — каза тя и погледна Греъм.

Той беше буден и я наблюдаваше.

— Предъски — каза тя.

— Харис е на телефона — каза той, след като взе слушалката.

Една минута по-късно, когато разговорът бе свършил, тя взе слушалката от ръката му и я постави върху вилката.

— Номер десет ли са открили?

— Да.

— Как се казва? — попита Кони.

— Една, Една Моури.