Дийн Кунц
Лицето на страха (35)

35

В неосветения офис на тридесет и осмия етаж парчетата стъкло хрущяха под краката им.

— Как можа да не ни улучи?

— Вятърът е почти със силата на ураган — отвърна Греъм, бършейки потта от лицето си с дланта на ръкавицата. — Би могъл да отклони леко куршумите.

— От разстояние само тридесет фута?

— Може би. Освен това, той се цели от лош ъгъл, наведен през прозореца и стрелящ надолу и навътре. Светлината беше слаба. Вятърът шибаше лицето му. Щеше да има дяволски късмет, ако беше ни улучил.

— Не можем да останем тук, както бяхме намислили — каза тя.

— Разбира се, че не можем. Той знае на кой етаж се намираме. Вероятно точно в този момент тича към асансьора.

— Връщаме се обратно навън ли?

— Сигурен съм, че не ми се иска.

— Той ще продължи да наднича по пътя и да се опитва с изстрели да ни отдели от фасадата на сградата.

— Имаме ли някакъв избор?

— Нямаме никакъв — отвърна тя. — Готов ли си за спускане?

— Както винаги.

— Направи го добре.

— Още не съм изминал целия път до долу.

— Ти ще го изминеш.

— Ясновидка ли си вече?

— Ще го изминеш, защото вече не те е страх.

— Кой? Мене ли?

— Тебе.

— Уплашен съм до смърт.

— Не както беше доскоро. Не така много. Във всеки случай, точно сега има добра причина да те е страх. Страхът, който те е обзел този път е здравословен.

— О, да. Изпълнен съм със здравословен страх.

— Аз бях права.

— Относно какво?

— Ти си мъжът, който винаги съм искала.

— Значи не си искала много.

Въпреки неговите думи тя откри задоволство в гласа му. Те не прозвучаха така сериозно. В най-лошия случай, той се присмиваше на комплекса за малоценност, който бе показвал преди тази нощ. Греъм беше възстановил малко от самоуважението си.

Той отвори втората половина на прозореца и каза:

— Ти почакай тук. Аз ще поставя друг питон и ще го свържа с ново въже. — Той свали ръкавиците си. — Подръж ги за малко.

— Ръцете ти ще замръзнат.

— За минутка или две няма да замръзнат. С голи ръце ще работя по-бързо.

Греъм предпазливо показа глава си през прозореца и погледна нагоре.

— Там ли е още? — попита тя.

— Не.

Той изпълзя върху шестфутовата подпрозоречна дъска и се протегна навън по корем. Краката му бяха към нея, а главата и раменете над ръба.

Тя се отдалечи на няколко стъпки от прозореца и застана неподвижно, вслушвайки се за Болинджър.

 

 

Преди да тръгне към асансьора, Болинджър се спря, за да зареди своя валтер.

 

 

Греъм заби питона плътно в хоросана между два гранитни блока. Опита го. Намери го за добре закрепен и щракна към него една карабина.

В седнало положение, той взе въжето с дължина сто фута от дясното си бедро и бързо го нави на кравай, който щеше да развие без затруднение. Вятърът беше достатъчно силен, за да го разбърка. Той трябваше да наблюдава през цялото време, докато осигуряваше Кони. Ако въжето се оплетеше, и двамата щяха да бъдат в беда. Греъм завърза в единия край на въжето възел с две малки примки над него.

Лежейки отново по корем, той се пресегна над ръба и закачи въжените примки за карабината. После затвори процепа на щрак-брънката и нави ръкава на мястото му.

Греъм седна с гръб към вятъра и почувства сякаш силни ръце се опитваха да го бутнат от подпрозоречната дъска.

Пръстите му бяха вече вкочанени от студ.

Двете обезопасяващи въжета, които бяха използвани по време на слизането от четиридесетия етаж, се клатеха до него. Той хвана едното.

Отгоре, въжето беше закрепено по такъв начин за карабината, че да може да бъде освободено и изтеглено отдолу. Докато то беше силно опънато, възелът оставаше стегнат. Фактически, колкото обтягането беше по-голямо (а колкото по-голямо бе теглото на алпиниста, толкова по-силно бе опънато въжето), толкова възелът беше по-здраво затегнат. Когато алпинистът освободеше въжето и го опънеше по подходящ начин, възелът можеше да бъде развързан. Греъм дръпна въжето, после отново и отново. Накрая то се освободи от щрак-брънката и падна в скута му. Той извади сгъваемия нож от джоба на якето си, отвори го и отряза от единадесетярдовото въже две петфутови парчета, след което го прибра.

Изправи се и залитна леко от пронизваща болка в болния крак. Едното от петфутовите въжета беше за него. Той завърза единия му край за своя хамут, а другия към една карабина, която щракна към вертикалната прозоречна преграда.

— Кони — извика той, облягайки се на прозореца.

Кони излезе от сянката.

— Ослушвах се — каза тя.

— Чу ли нещо?

— Още не.

 

 

Той искаше Били да бъде тук за убийството. Чувстваше го като половинка от себе си, като петдесет процента от своите плът, кръв и съзнание. Без Били той не изживяваше пълноценно моменти като този. Без него можеше да преживее само половината от вълнението, половината от възбудата.

По пътя към асансьора Болинджър мислеше за Били и най-вече за първите няколко нощи от запознанството им.

 

 

 

Те бяха се срещнали един петък и бяха прекарали девет часа в един частен клуб на четиридесет и четвърта улица. Бяха го напуснали далеч след пукването на зората, учудени от бързо отлетялото време. Барът бе любимо място за градските детективи и винаги беше пълен, но на Болинджър му се беше сторило, че те са единствените хора тук и че са сам-сами в тяхното ъглово сепаре.

Още от самото начало те не се стесняваха един от друг. Той чувстваше, като че ли са братя близнаци, сякаш споделяха това митично единство на близнаците в добавка към годините на ежедневен контакт. Те разговаряха бързо и пламенно. Никакви празни приказки и клюки. Разговор. Откровен разговор. Това беше една размяна на идеи и мнения, на каквато не беше се наслаждавал с никой друг. Нищо не беше табу. Политика. Религия. Поезия. Секс. Самооценка. Те откриха феноменален брой неща, за които имаха едно и също не общоприето мнение. След девет часа те се познаваха по-добре, отколкото всеки от тях е познавал което и да е друго човешко същество.

На следващата нощ те се срещнаха отново в бара. Ядоха, пиха и взеха една красива проститутка, която заведоха в апартамента на Били. Тримата си легнаха заедно в леглото, но не в бисексуален смисъл. Фактически беше по-правилно да се каже, че те двамата бяха легнали в леглото с нея, защото макар да извършиха (ту поотделно, ту едновременно) голямо разнообразие от полови актове, Били не беше докоснал Болинджър, нито Болинджър бе докоснал Били.

Тази нощ сексът беше по-динамичен, по-ободряващ, по-безумен, по-маниакален и много по-изтощителен отколкото Болинджър предполагаше, че би могъл да бъде. Били категорично нямаше вид на расов мъж. Беше далеч от това. Но беше точно толкова ненаситен. Той се наслаждаваше, задържайки своя оргазъм с часове, защото знаеше, че колкото по-дълго си го отказва, толкова по-бурна щеше да бъде кулминацията, когато накрая дойдеше. Бидейки сладострастник, той предпочиташе отказа от непосредственото задоволяване в полза на една по-далечна и по-голяма серия от усещания по-късно. От момента, в който легна на леглото Болинджър установи, че е бил изпитван. Преценяван. Били наблюдаваше. Болинджър откри, че му е трудно да влезе в тон с установения от по-възрастния мъж темп, но успя да го стори. Дори момичето се оплакваше, че е било изтощено и изчерпано.

Той живо си спомняше позата, в която беше при достигане на кулминационната си точка, защото след това подозираше, че Били го е направлявал към нея. Момичето беше на ръце и на колене в средата на леглото. Били беше коленичил пред нея, а Болинджър бе коленичил зад нея, любейки я като куче. Той гледаше Били в лицето през гърба й. По-късно Болинджър знаеше, че Били е искал да завърши, докато е бил с лице срещу него.

Болинджър се самонаблюдаваше как се движи навътре в проститутката и навън от нея. После вдигна поглед и видя Били да се взира настойчиво в него. Очите му бяха широко отворени, напрегнати. Те не бяха напълно нормални. Макар да беше уплашен от тях, Болинджър отвърна на погледа и беше потопен в едно халюциногенно преживяване. Той си въобрази, че се издига от тялото си и почувства сякаш се носи към Били. А както се носеше, той се смаляваше, докато стана толкова малък, че можеше да падне в тези очи. Знаейки, че това е една илюзия, от чието влияние не може по никакъв начин да се отърве, той можеше да се закълне, че наистина потъва в очите на Били. Потъваше надолу, надолу…

Неговата кулминационна точка беше значително по-силна от една биологична функция. Тя го присъедини към проститутката във физическо отношение, но го свърза също и с Били на едно много по-високо равнище. Той се изпразни дълбоко в нейното влагалище и точно в този момент Били изхвърли спермата в устата й. В спазмите на един интензивен оргазъм, Болинджър имаше странното усещане, че той и Били бяха навлезли невероятно навътре в момичето, че се бяха разраснали и удължили, докато се докоснат в средата му. После той отиде една стъпка по-нататък — престана изобщо да усеща жената. Сякаш той и Били бяха единствените хора в стаята. В съзнанието си той виждаше себе си и Били с притиснати върхове на своите органи, еякулирайки един друг в пенисите си. Картината беше мощна и странно сексуална. Категорично нямаше нищо хомосексуално в нея. Абсолютно нищо. Въображаемият акт, който бе погълнал вниманието му беше подобен на ритуал, чрез който членовете на някои индиански племена ставаха кръвни братя. Индианците порязваха ръцете си и притискаха порязаните места едно към друго. Понеже вярваха, че кръвта преминава от едното тяло в другото, те считаха, че всеки от тях ще бъде завинаги част от другия. Странното видение на Болинджър приличаше на индианска церемония за кръвно братство. Това беше една клетва, един свещен договор. И той знаеше, че е станала метаморфоза. Отсега нататък те не бяха повече двама мъже, а един.

Така, чувствайки се непълен без Били до себе си, той стигна до асансьорната кабинка и я включи.

 

 

Кони премина с мъка през процепа върху отстъпа на тридесет и осмия етаж.

Греъм бързо върза свободния край на стофутовото главно въже за нейния хамут.

— Готово ли е? — попита тя.

— Не съвсем.

Ръцете му се вкочаняваха, върховете на пръстите изтръпваха, а кокалчетата го боляха както при артрит.

Той свърза карабините към двата края на едното от петфутовите въжета, които беше отрязал. После щракна двете карабини към един метален пръстен на нейния хамут. Образувалата се въжена примка увисна до коленете й.

Греъм закачи чука към ремъка с принадлежности на колана на нейния хамут.

— За какво е всичко това? — попита тя.

— Следващият отстъп е пет етажа по-надолу. Широчината му изглежда приблизително на половината на този. Ще те спусна по същия начин, по който те спуснах дотук. Аз ще бъда закачен за вертикалната преграда на прозореца. — Той подръпна своето собствено петфутово обезопасяващо въже. — Но ние нямаме време да подготвим за теб обезопасяващо въже с дължина седемдесет и пет фута. Ще трябва да продължиш само с единично въже.

Тя кимна, хапейки долната си устна.

— Щом достигнеш този корниз — продължи Греъм, — потърси между гранитните блокове един тесен хоризонтален зидарски шев. Колкото по-тесен, толкова по-добре. Но не губи твърде много време да ги сравняваш. Използвай чука, за да забиеш в него един питон.

— Това късо въже ли, което ти току-що закачи на мен, ще ми послужи за обезопасяване, когато стигна там?

— Да. Откачаш единия му край от хамута и щракваш карабината към питона. Увери се, че ръкавът е навит върху процепа.

— Ръкав ли?

Той й показа металният ръкав.

— Щом навиеш ръкава на мястото му, отвържи се от главното въже, така че да мога да го намотая и използвам.

Тя му подаде ръкавиците. Той ги взе и си ги сложи.

— И още нещо. Ще отпускам въжето много по-бързо, отколкото първия път. Не изпадай в паника. А просто се дръж здраво, отпусни се и си отваряй очите за идващия под теб корниз.

— Добре.

— Някакви въпроси?

— Нямам.

Тя седеше на ръба на отстъпа и клатеше краката си над бездната.

Греъм хвана въжето и после сгъна и разгъна неколкократно студените си пръсти, за да бъде сигурен, че ще може да го държи здраво. Слаба топлинка започна да прониква в тях. Той зае разкрачен стоеж, пое дълбоко въздух и каза:

— Тръгвай.

Кони се плъзна от корниза в празното пространство.

Греъм усети болка в ръцете и раменете си, когато цялата й тежест внезапно го дръпна. Скърцайки със зъби, той отпускаше въжето толкова бързо, колкото можеше да си позволи.

 

 

В коридора на тридесет и осмия етаж Болинджър беше в известна степен затруднен да реши каква служба има точно под офиса на Харис. Накрая той се спря на две възможности: „Босуел Патент Брокеридж“ и „Дентънуик Мейл Ордър Сейлс“.

Двете врати бяха заключени.

Той вкара три куршума в бравата на офиса на Дентънуик и отвори вратата. Стреля два пъти в тъмнината. Скочи вътре, приклекна, потърси пипнешком електрическия ключ на стената и запали лампите.

Първата от трите стаи беше пуста. Той продължи да претърсва останалите две.

 

 

Напрежението на опън във въжето изчезна.

Кони беше достигнала корниза пет етажа по-долу.

Въпреки това, той не пускаше въжето и беше готов отново да го стисне здраво, ако тя се подхлъзнеше и паднеше преди да е успяла да закрепи нейното обезопасяващо въже.

Греъм чу два приглушени изстрела.

Фактът, че можа да ги чуе през ревящия вятър означаваше, че те бяха застрашително близо.

Но по какво стреляше Болинджър?

Офисът зад Греъм оставаше тъмен, но внезапно светнаха лампите зад прозорците на съседния офис.

Болинджър беше дяволски близо.

Сега ли щеше да се случи това? — питаше се той. Сега ли щеше да получи куршум в гърба?

Две резки дръпвания. Сигналът от въжето дойде по-скоро, отколкото го беше очаквал.

Греъм нави въжето на руло, питайки се дали разполага и с една минута време, преди Болинджър да намери правилния офис, счупеното стъкло и… него.

Ако възнамеряваше да достигне този корниз пет етажа по-долу, преди Болинджър да получи възможност да го убие, той трябваше да се спусне много по-бързо от първия път.

Въжето премина още веднъж покрай разположените на равни интервали прозорци. Беше опасно, ако попаднеше в някой от тях. Понеже трябваше да се отблъсква от фасадата на по-големи интервали, да се спуска по-надолу при всяка дъга и да разполага с по-малко време за пресмятане на движението си, избягването на прозорците щеше да бъде далеч по-трудно отколкото разстоянието от четиридесетия до тридесет и осмия етаж.

Неговите планове възобновиха отново ужаса му. Може би беше късмет, че трябва да бърза. Ако имаше време да се забави, страхът можеше да стане достатъчно силен, за да го демобилизира отново.

 

 

Харис и жената не бяха в офисите на „Дентънуик Мейл Ордър Сейлс“.

Болинджър се върна в коридора и изпрати два изстрела във вратата на „Босуел Патент Брокеридж“.