Дийн Кунц
Лицето на страха (2)

2

Греъм Харис почувства, че наближава неприятност. Размърда се, но не му стана по-удобно. Погледна към трите телевизионни камери и внезапно се почувства като заобиколен от разумни и враждебно настроени роботи. Усмихна се при тази странна въображаема картина. Напрежението го правеше леко замаян.

— Нервен ли сте? — попита Антъни Прайн.

— Малко.

— Не е нужно.

— Може би не докато вървят рекламите, а…

— Нито когато се връщаме обратно в ефира — каза Прайн. — Досега се държахте добре.

Макар да беше американец, колкото и Харис. Прайн приличаше на стереотипен британски джентълмен: изтънчен, твърде преситен, малко уморен и напълно отпуснат — образец на самоувереност. Той седеше в кожено кресло с висока облегалка, което беше точно копие на креслото, в което Греъм внезапно се бе почувствал така неудобно.

— Вие сте много интересен гост, мистър Харис.

— Благодаря ви. Вие самият също сте интересен. Не разбирам как успявате да бъдете толкова съобразителен. Искам да кажа, да правите това телевизионно предаване на живо по пет нощи всяка седмица…

— Но точно фактът, че е на живо го прави така вълнуващо — каза Прайн. — Да предава на живо, рискувайки всичко, поемайки риска да заприличаш на глупак, в това се крие разковничето на успеха. Затова се колебая да приема едно от тези предложения за размножаване на предаването. Те го искат записано на лента, добре редактирано и намалено от два на не повече от час и половина. Обаче няма да е същото.

— Двадесет секунди, Тони — каза програмният директор, масивен мъж в бял спортен пуловер и карирани памучни панталони.

— Опуснете се — каза Прайн на Харис. — До петнадесет минути ще ви освободя.

Харис кимна. Прайн изглеждаше приятелски настроен, но той не можеше да се отърве от чувството, че нощта предстои да бъде неприятна за него, и то съвсем скоро.

Антъни Прайн беше домакинът на Манхатън в полунощ, една непринудена двучасова програма интервю, водеща началото си от местната нюйоркска станция. Манхатън в полунощ предлагаше същия сорт забавления в най-разнообразни варианти: артисти и артистки, представящи своите последни филми; автори, представящи своите последни книги; музиканти, представящи последните си плочи и политици, представящи последните си кампании (засега поне необявени официално и следователно освободени от спазване на условията за равно време съгласно законите за изборите). Специално тази програма предоставяше много повече четци на мисли, ясновидци и „експерти“ по НЛО, отколкото повечето подобни на нея. Прайн вярваше в успеха си и бе дяволски добър в своята работа. Беше толкова добър, че според носещите се слухове, Ей Би Си е искала да го вземе за предавания от национален мащаб. Той не беше духовит като Джони Карсън, нито така приятен като Майк Дъглас, но никой не задаваше по-добри или по-проучващи въпроси от него. През по-голямата част от времето Прайн беше спокоен и ръководеше лениво своето представление, а когато нещата вървяха добре, той приличаше на слабеещ Дядо Коледа: съвсем бяла коса, кръгло лице и весели сини очи. Не изглеждаше да е способен на грубост. Обаче имаше случаи (не по-често от веднъж на нощ или понякога един път на седмица), когато Прайн атакуваше госта, доказваше му, че е лъжец и старателно го объркваше и унижаваше със серия злонамерено насочени въпроси. Атаката никога не траеше повече от три-четири минути, но беше брутална и безмилостна, както и изненадваща.

Манхатън в полунощ разполагаше с многобройна и вярна публика главно поради този елемент на изненада, който усилваше жестокостта при разпитите на Прайн. Ако подлагаше всеки гост на това оскърбление, той би бил досаден, но неговият пресметнат стил му позволяваше да поразява като кобра. Милионите хора, които прекарваха по-голямата част от свободното си време пред телевизора се забавляваха повече на моралното насилие, отколкото на каквото и да било друго. Те следяха полицейските предавания, за да видят бити, ограбени и убити хора, а гледаха Прайн заради онези неочаквани моменти, в които той нападаше своя гост с унищожителни думи.

Прайн беше започнал кариерата си като комик и имитатор в един нощен клуб, където разказваше стари вицове и имитираше прочути гласове. Беше изминал дълъг път.

Директорът даде знак на Прайн. На една от камерите светна червена светлина.

— Разговарям с мистър Греъм Харис, жител на Манхатън, който нарича себе си „ясновидец“, виждащ картини от бъдещето — каза Прайн, обръщайки се към невидимата публика. — Това ли е правилното определение, мистър Харис?

— Върши работа — отвърна Греъм. — Въпреки че, представено по пози начин, звучи малко религиозно, каквото не е. Аз не дължа своите екстрасензорни усещания на Бога, нито на друга свръхестествена сила.

— Както казахте по-рано, вие сте убеден, че ясновидството ви е резултат от нараняване на главата, получено при един твърде сериозен инцидент. Вследствие на него вие сте започнал да имате тези прозрения. Ако е работа на Бога, това би означавало, че неговите методи са дори по-заобиколни, отколкото бихме могли да си представим.

— Точно така — отвърна с усмивка Греъм.

— Сега всеки, който чете вестници знае, че сте бил помолен да помагате на полицията при идентифицирането на човека, когото всички наричат Касапина. И така, какво ще кажете за вашия последен случай, убийството на сестрите Хейвлок в Бостън? Беше много интересен. Разкажете ни за него.

Греъм се размърда неспокойно в креслото си. Той продължаваше да чувства приближаващата се неприятност, но не можеше да си представи каква би могла да бъде или как би могъл да я избегне.

— Сестрите Хейвлок…

Деветнадесетгодишната Паула и двадесет и две годишната Пейдж живеели заедно в един уютен бостънски апартамент близо до университета, в който Паула била студентка, а Пейдж работела върху своята дипломна работа по социология. На втори ноември преди обед Майкъл Шют се отбил до апартамента, за да вземе Пейдж за обед. Срещата била уговорена по телефона предната вечер. Шют и по-голямата сестра били любовници и той имал ключ от апартамента. Когато на позвъняването не отговорил никой, той решил да влезе и ги почака. Когато влязъл обаче открил, че те са си у дома. Паула и Пейдж били събудени през нощта от един или няколко неканени гости, които ги съблекли голи (пижамите и пеньоарите били пръснати по пода). Жените били завързани със здрава връв, изнасилени и накрая застреляни.

Поради това, че съответните власти не били в състояние да се доберат до никаква съществена нишка по случая, родителите на мъртвите момичета се свързали на десети ноември с Греъм и го помолили за помощ. Два дни по-късно той пристигнал в Бостън. Макар полицията да била скептично настроена относно неговия талант (а много от тях и враждебно настроени към него), тя силно желаела да умилостиви семейство Хейвлок, което имало политическо влияние в града. Той бил заведен в запечатания апартамент и му било позволено да изследва сцената на престъплението. Но това не му помогнало. Нямало излъчвания, никакви ясновидски видения, а само студенина, която се плъзгала надолу по гърба и се събирала в стомаха. По-късно, под подозрителния поглед на един служител от полицията му позволили да опипа възглавницата, използвана от убиеца за заглушаване на изстрелите, а после пижамите и пеньоарите, намерени до телата. Докато той поглаждал вкоравената от съсирената кръв тъкан, неговият паранормален талант ярко проблеснал, а съзнанието му било залято от ясновидски образи като серия разбиващи се в брега неспокойни пенещи се вълни.

— Почакайте минута — Антъни Прайн прекъсна Греъм. — Мисля, че на това място се нуждаем от допълнителни подробности. Необходимо е да направим случая по-ясен. Искате да кажете, че простият акт на докосване на напоените с кръв пижами е причинил вашите ясновидски видения?

— Не. Той не ги причини, а освободи. Пижамите бяха като ключ, който отключи ясновидската част на моето съзнание. Това е една характерна черта, обща за почти всички оръжия за убиване и за последните дрехи, носени от жертвите.

— Защо мислите, че това е така?

— Не зная — отвърна Греъм.

— Никога ли не сте мислил по този въпрос?

— Мислил съм безкрайно дълго върху него — отвърна Греъм, — но никога не достигнах до някакви заключения.

Макар гласа на Прайн да не съдържаше и най-слаба нотка на враждебност, Греъм беше почти сигурен, че този човек търси пролука, за да проведе една от прочутите си атаки.

За момент той помисли, че се касае за идващата неприятност, която очакваше през следващия четвърт час. Беше я усетил благодарение на ясновидските си способности. После, посредством силата на шестото си чувство, внезапно разбра, че неприятността ще се случи на някой извън стените на това студио.

— Видяхте ли убийците, като че ли са пред вас в момента, когато докосвате пижамите? — попита Прайн.

— Не съвсем. Видях всичко да застава по местата си… е, в моето съзнание, разбира се.

— Какво искате да кажете? Не са ли вашите видения един вид въображение?

— В известен смисъл, но са много по-живи от въображение. Изпълнени са с цвят, звук и материя.

— Видяхте ли в това видение убиеца на сестрите Хейвлок.

— Да, съвсем ясно.

— Разбрахте ли също неговото име?

— Не — отвърна Греъм. — Но бях в състояние да дам на полицията подробно описание на външността му. Той бе на малко повече от тридесет години, не по-нисък от пет фута и десет инча или по-висок от шест фута. Малко тромав. Оплешивяващ. Сини очи. Тънък нос и в общи линии остри черти. Малък белег по рождение на брадичката… Както се оказа, това беше едно точно описание на портиера на сградата.

— А вие никога ли не бяхте го виждали?

— За пръв път го видях в това видение.

— Никога ли не сте виждали негова снимка?

— Не.

— Бил ли е подозиран преди да дадете на полицията това описание? — попита Прайн.

— Да. Но убийствата са били извършени в ранните сутрешни часове на неговия почивен ден. Той се кълнеше, че бил отишъл да прекара нощта в дома на сестра си часове преди да бъдат убити момичетата на Хейвлок, а сестра му подкрепи неговия разказ. Тъй като тя живее на повече от осемдесет мили от мястото на убийството, той изглежда щеше да излезе от сметката.

— Лъжеше ли неговата сестра?

— Да.

— Как го доказахте?

Докато опипвал дрехите на мъртвите момичета, Греъм разбрал, че убиецът е отишъл в дома на сестра си цели два часа след извършване на убийството, а не рано предишната вечер, както твърдяла тя. Греъм разбрал също, че оръжието (Смит & Уесън Териър, 32) е било скрито в най-долното чекмедже на един бюфет с порцеланови съдове.

Той придружил един бостънски детектив и двама полицаи до дома на сестра му. Пристигайки без предупреждение и покана, те й казали, че искат да я разпитат относно някакво ново доказателство по случая. Десет секунди след като пристъпили прага на дома й, докато жената била все още изненадана от идването им, Греъм я попитал защо е казала, че нейният брат е дошъл да прекара нощта на първи ноември, когато в действителност той е пристигнал доста след зазоряване на втори ноември. Преди тя да успее да отговори и преди да събере мислите си, той я попитал защо е скрила оръжието, с което е било извършено убийството, в най-долното чекмедже на нейния бюфет с порцеланови съдове. Шокирана, че знае за пистолета, тя издържала само на половин дузина въпроси от страна на детектива и признала истината.

— Смайващо — каза Прайн. — А вие никога ли не сте виждали къщата й — преди да получите това видение?

— Аз никога не съм я виждал дори отвън — отвърна Греъм.

— Защо е защитила своя брат, когато е знаела, че е виновен за такова ужасно престъпление?

— Не зная. Аз мога да виждам неща, които вече са се случили и много рядко неща, които скоро ще се случат… на места, където никога не съм бил. Но не мога да чета мисли или да обяснявам човешки мотивировки.

Програмният директор даде знак на Прайн. Оставаха пет минути до прекъсването за рекламите.

— Кой ви помоли да хванете този човек, който всички наричат Касапина? — попита Прайн, накланяйки се към Харис. — Родителите на убитите жени ли?

— Не. Един от детективите, определен да се занимава със случая, не бе така скептично настроен, както повечето полицаи. Той повярва, че съм в състояние да направя това, което казвам, че мога и искам да ми даде една възможност.

— Бил ли сте на мястото и на двете убийства?

— Видял съм пет от тях.

— И сте опипвали дрехите на жертвите ли?

— На някои от тях.

Прайн се плъзна напред в своето кресло, навеждайки се заговорнически към Харис.

— Какво можете да ни разкажете за Касапина?

— Не много — отвърна Греъм Харис и се намръщи, защото това го безпокоеше. С този случай имаше повече неприятности от обикновено. — Той е едър мъж. Симпатичен. Млад. Много самоуверен и сигурен…

— Колко ви платиха? — попита Прайн.

— За какво? — попита смутен от въпроса Греъм.

— За да помогнете на полицията — поясни Прайн.

— Не ми е плащано нищо.

— Вие правите това само за доброто на обществото ли?

— Правя го, защото трябва. Аз съм принуден…

— Колко ви платиха семейство Хейвлок?

Той установи, че Прайн се беше навел към него не заговорнически, а като хищник, който се готви да се спусне върху своята плячка. Неговата догадка беше правилна: този кучи син го беше избрал за жертва на нощната си словесна атака. Но защо?

— Мистър Харис?

За момент Греъм беше забравил камерите (и публиката зад тях), сега с неудобство ги усети отново.

— Семейство Хейвлок не са ми плащали нищо.

— Сигурен ли сте?

— Разбира се, че съм сигурен.

— Все пак, понякога ви плащат за вашето ясновидство, нали?

— Никога. Прехраната си изкарвам чрез…

— Преди шестнадесет месеца едно момче е било убито брутално в Средния Запад. Ще прескочим името на града, за да спестим публичност на семейството. Неговата майка ви е помолила за помощ при разкриването на убиеца. Вчера говорих с нея. Тя каза, че ви е платила над хиляда долара, а след това вие не сте успели да го откриете.

Какво по дяволите се опитва да докаже? — Чудеше се Греъм. — Той знае, че аз съвсем не съм беден. Знае, че не е необходимо да прекосявам половината страна, за да измъкна няколкостотин долара.

— Като начало, аз им казах кой е убил детето и къде биха могли да намерят доказателство за решаването на техния случай, но и жената и полицията отказаха да следват указанието, което им бях дал.

— Защо отказаха?

— Защото човекът, когото посочих като убиец, е син на богато семейство от този град. Освен това той е уважаван свещеник и втори баща на мъртвото момче.

Изражението на лицето на Прайн беше достатъчно доказателство, че жената не му беше разказала тази част от историята. Независимо от това, той предприе атаката, което не бе характерно за него. Обикновено Прайн беше жесток с някой гост само когато знаеше, че има достатъчно доказателство, за да го съсипе. Той съвсем не беше човек за възхищение, но можеше да му се признае, че обикновено не правеше грешки.

— Все пак тя плати ли ви хиляда долара?

— Сумата беше предназначена за моите разходи: самолетни билети, коли под наем, храна и хотел докато работех по случая.

— Клиентите ли плащаха вашите разходи? — попита Прайн, усмихвайки се, сякаш бе намерил слабото му място.

— Естествено. Не би могло да се очаква от мен да пътувам навсякъде, изразходвайки хиляди долари…

— Семейство Хейвлок платиха ли ви?

— Само моите разходи.

— Но не ни ли казахте само преди малко, че семейство Хейвлок не са ви платили нищо?

— Те не ми платиха — отвърна раздразнен Греъм. — Само възстановиха похарчените от мен пари за…

— Мистър Харис, извинете ме, ако изглежда като че ли ви обвинявам в нещо, което не сте направил. Но струва ми се, че човек с вашата репутация на ясновидец, който прави чудеса, лесно би могъл да взема ежегодно хиляди долари от наивниците.

— Вижте какво…

— Никога ли не раздувате вашите разходи, докато правите тези разследвания?

Греъм беше поразен. Той се плъзна напред в своето кресло и се наведе към Прайн.

— Това е възмутително! — каза Греъм, установявайки, че след като бе предизвикал реакцията му Прайн се беше облегнал назад и бе кръстосал крак връз крак. Това беше хитър ход, който правеше отговорът на Греъм пресилен. Внезапно почувства, че сам беше хищникът и предположи, че неговото справедливо възмущение изглежда като отчаяна и слаба самозащита на виновен човек. — Вие знаете, че не се нуждая от тези пари, не съм милионер, но съм достатъчно състоятелен. Баща ми беше преуспяващ собственик на вестник. Аз получих съществена част от капитала на тръста. Освен това имам свой собствен умерено успешен бизнес.

— Зная, че издавате две скъпи списания за алпинизъм — каза Прайн, — но те имат малък тираж. Колкото за капитала от тръста… не бях чувал за него.

„Лъже — помисли си Греъм. — Той се подготвя с педантична точност за тези предавания. Когато влязох в студиото, той знаеше за мен почти толкова, колкото аз самият. Така че, защо лъже? Какво ще постигне като злослови по мой адрес? Какво, по дяволите, става тук?“

Жената има зелени очи, ясни и красиви зелени очи, но сега в тях се чете ужас, тя вдига поглед към острието, блестящо острие и поема въздух да извика. Острието започва да се спуска надолу…

Видението отмина внезапно, както се беше появило, оставяйки го разтреперан от ужас. Той знаеше, че някои ясновидци, включително двамата най-известни: Питър Харкост и неговият колега — холандецът Жерар Кроазие, можеха да приемат, тълкуват и описват своите ясновидски възприятия, докато поддържат непрекъснат разговор. Само в редки случаи Греъм можеше да постигне това. Обикновено той се разсейваше от виденията. Понякога, когато се отнасяха до особено жестоко убийство, така биваше завладяван от тях, че реалността изобщо му се губеше. Виденията бяха повече от интелектуално преживяване. Те му действаха емоционално и духовно. За момент, виждайки в съзнанието си зеленооката жена, Греъм напълно престана да усеща обстановката около себе си: телевизионната публика, студиото, камерите, Прайн.

Той трепереше.

— Мистър Харис?

Греъм вдигна поглед от ръцете си.

— Зададох ви въпрос — каза Прайн.

— Извинявайте. Не го чух.

Когато кръвта бликна като фонтан от нейното гърло, а викът й замря нероден, той освободи острието, издигна го и с всички сили го спусна отново надолу, надолу между голите й гърди. Не се намръщи, нито се усмихна. Не последва маниакален смях. Престъпникът продължи с убиването като работник, упражняващ професията си и вършеше тази работа, сякаш тя не бе по-различна от тази на човек, продаващ коли или миещ прозорци, за да се прехранва, сякаш всичко беше само една задача, която трябваше да бъде изпълнена. Той пробождаше, разпаряше, разкъсваше и оставяше кръвта да се събира на локви… а после се изправи, прибра се вкъщи и легна да спи, доволен от добре свършената работа…

Греъм трепереше неудържимо. Лицето му беше мокро от пот и въпреки това се чувстваше сякаш стои на течение. Плашеше го собствената му сила. След инцидента, при който едва не загина, той се плашеше от много неща, но тези необясними видения предизвикваха най-голям страх.

— Мистър Харис, добре ли сте? — попита Прайн.

Втората вълна видения бе траяла само три или четири секунди, въпреки че изглеждаше по-дълго. През това време той изобщо не забелязваше студиото и камерите.

— Престъпникът отново прави същото — каза тихо Греъм. — Точно сега, в тази минута.

— Кой? Какво прави? — попита, мръщейки се Прайн.

— Убива.

— Вие говорите за… Касапина?

Греъм кимна и облиза устните си. Гърлото му беше така пресъхнало, че го заболя, когато заговори. В устата си чувстваше метален вкус.

Прайн беше развълнуван. Той се обърна към една от камерите и каза:

— Запомни, Ню Йорк, ти чуваш и виждаш това пръв. — После отново се обърна към Греъм. — Кого убива той? — Прайн беше атакувал внезапно с вампирско предугаждане.

— Една жена. Зелени очи. Красива.

— Как се казва?

Тънки струйки пот се стичаха към ъгълчетата на очите на Греъм. Той избърса чело с опакото на ръката и се запита колко ли глупаво изглежда на стотиците хиляди телезрители.

— Можете ли да ми кажете името й?

Една… Красива малка Една… бедна малка Една…

— Една — отвърна Греъм.

— Фамилното име?

— Аз не го… не мога да го видя.

— Опитайте се. Трябва да се опитате.

— Може би… Дансър^[1].

— Една Дансър?

— Аз не… може би не… може би частта дансър не е правилна… може би само… само Една…

— Доберете се до фамилията — каза Прайн. — Опитайте се по-упорито. Не можете ли да я принудите да се появи?

— Няма полза.

— А неговото име?

— Дарил… не… Дуайт.

— Като Дуайт Айзенхауер ли?

— Не съм сигурен дали това е в действителност неговото първо име… или дори дали е първото или последното… но някои хора го наричат така… Дуайт… да… така се нарича.

— Невероятно — каза Прайн, очевидно забравяйки, че е бил в процес на рушене на репутацията на своя гост. — Виждате ли неговото друго име, независимо дали първо или последно?

— Не. Но аз чувствам… в полицията вече го познават… по някакъв начин… а те… те го познават добре.

— Искате да кажете, че вече е заподозрян ли? — попита Прайн.

Камерите се преместиха по-близо.

Греъм желаеше да се махнат. Желаеше също Прайн да се махне. Изобщо не трябваше да идва тук тази вечер. Най-вече искаше способността му на ясновидец да се върне обратно в онази заключена кутия, намираща се дълбоко в съзнанието, откъдето бе изскочила при инцидента.

— Не зная — отвърна Греъм. — Предполагам… че трябва да е заподозрян. Но независимо от обстоятелствата… в полицията го познават. Те… — Той потрепери.

— Какво има? — попита Прайн.

— Една…

— Да?

— Тя е вече мъртва.

Греъм чувстваше, че му прилошава.

— Къде се случи това? — попита Прайн.

Греъм потъна обратно в креслото, борейки се да запази самообладание. Почувства се като че ли беше Една, като че ли ножът беше забит в него.

— Къде е била убита? — попита Прайн.

— В нейния апартамент.

— Какъв е адресът?

— Не зная.

— Но ако полицията можеше да стигне там навреме…

— Загубих видението — каза Греъм. — Изчезна. Съжалявам. Засега всичко изчезна.

Той чувстваше в стомаха си хлад и празнина.