Дийн Кунц
Лицето на страха (34)

34

Греъм свали ръкавиците, наведе се навън от прозореца и опипа камъка под рамката му. Това беше гладко обработен гранит, който можеше да издържи векове. И така, преди леденият вятър да успее да вкочани пръстите му, той откри една мъничка хоризонтална пукнатина, която подхождаше за неговото намерение.

Държейки едната си ръка върху пукнатината, за да не я загуби, Греъм взе чука и един питон от колана с инструменти на кръста си. Като балансираше на подпрозоречната дъска, той се наведе навън толкова, колкото посмя, поставяйки острия връх на клина в пукнатината и го заби в нея.

Светлината, при която работеше, беше оскъдна и идваше от предупреждаващото самолетите сигнално осветление, извисяващо се спираловидно около островърхия покрив на сградата само на тридесет фута над него. Светлината се изменяше от бяла до червена и обратно.

От неговото положение с главата надолу, работата вървеше по-бавно, отколкото му се искаше. Когато най-после завърши, Греъм погледна през рамо, за да види дали Болинджър не е зад него.

Той беше все още сам.

Изглежда питонът беше добре поставен. Греъм го улови здраво и се опита да го помръдне, но той беше сигурно заклинен.

Греъм промуши една карабина през ухото на питона и после закачи друга към средната вертикална преграда на прозореца над този, който обезопасяваше въжето на Кони.

След това той издърпа възлите на обезопасяващото въже, разви го от около кръста си и го пусна на пода до прозореца.

Греъм затвори, колкото се може по-добре, едното от високите правоъгълни крила на прозореца. Закрепените към средната вертикална преграда карабини не му позволиха да го затвори докрай. Другата половина от прозореца щеше да се опита да затвори отвън.

Греъм бързаше да дръпне шнуровете и върне зелените кадифени завеси на местата им.

Накрая, Болинджър щеше да дойде в този офис и да разбере, че са излезли през прозореца. Но Греъм искаше да скрие доказателството за тяхното бягство за колкото е възможно по-дълго време.

Той пристъпи зад пердетата и се плъзна покрай прозореца. Вятърът ревеше през отвореното крило и издуваше завесата около него.

Греъм взе едно въже с дължина единадесет ярда, което бе отрязал от друго и го върза за своя хамут и за свободната карабина на вертикалната прозоречна преграда. Тук нямаше никой, който да го обезопаси, както той бе направил с Кони, но бе изнамерил начин да избегне спускането по единично въже. Щеше да има обезопасяващо въже също като това на Кони.

Греъм бързо завърза един възел с формата на осмица в единия край на четиридесет и пет футовото въже. Той се наведе още веднъж през прозореца и закачи двойната въжена примка за свързания с питона карабинер. После зави ръкава върху процепа, затваряйки щрак-брънката. Той хвърли въжето в нощта и го наблюдава, за да се увери, че виси невъзпрепятствано и право надолу от питона. Това щеше да бъде неговото въже за спускане.

Греъм не беше се придържал стриктно към нормалната процедура при алпинизма. Но тази „планина“ със сигурност също не беше нормална. Положението изискваше гъвкавост и оригинални идеи.

След като постави отново ръкавиците, Греъм хвана тридесетфутовото обезопасяващо въже. Той го обви около дясната си китка и после го хвана със същата ръка. Дължината на въжето между ръката му и точката на закрепване върху вертикалната прозоречна преграда беше приблизително четири фута. През първите няколко секунди след излизането си през прозореца, Греъм щеше да виси на дясната си ръка на четири фута под него.

Той застана на колене върху прозоречния перваз с лице към завесите на офиса. Бавно, предпазливо и неохотно Греъм излезе от стаята заднешком с краката напред. Точно преди да започне спускането, той затвори отворената половина на прозореца, доколкото позволяваха карабинерите. После увисна четири фута надолу.

Спомени от Еверест нахлуха в него, отвличайки вниманието му. С отчаяни усилия той ги изтласка дълбоко в съзнанието си.

Греъм усети в гърлото си вкус на повръщано, но преглътна неколкократно, докато го пречисти. Той не искаше да му стане лошо и поне за момента успя да се наложи.

С лявата си ръка улови въжето за спускане. Държейки го хлабаво, той се пресегна с дясната ръка. С двете ръце върху по-късото въже той вдигна колене до положение на ембрион и опря ходилата си върху гранита. Теглейки с ръка над ръка обезопасяващото въже, той направи три малки стъпки нагоре по отвесната стена, докато застана под ъгъл четиридесет и пет градуса спрямо сградата. Върховете на обувките му бяха напъхани с цялата сила, която можеше да приложи, в един свързващ хоросанов шев.

Доволен от своята позиция, той пусна лявата си ръка от обезопасяващото въже.

Макар да остана сигурно закрепен, самият акт на пускане на нещо при тази височина предизвика повръщаното отново да се надигне в гърлото му. Той направи усилие, задържа го долу и бързо се възстанови.

Греъм балансираше на четири точки: с дясната ръка върху късото въже, сега само на два фута от вертикалната прозоречна преграда, с лявата ръка върху въжето за спускане надолу, дясното стъпало и лявото стъпало. Беше прилепнал към стената като муха.

Наблюдавайки питона, който се подаваше между разкрачените му крака, той подръпна неколкократно въжето за спускане. Силно. Питонът не се помръдна. Греъм премести тежестта си на по-дългото въже, но запази захващането си с дясната ръка на обезопасяващото. Дори при тежест сто и петдесет фунта, питонът не се помръдна в пукнатината.

Убеден, че клинът е добре поставен, той освободи обезопасяващото въже.

Сега балансираше на три точки: лявата ръка на дългото въже и двата крака върху стената все още под ъгъл четиридесет и пет градуса спрямо сградата.

Въпреки че нямаше опасност да го докосне отново преди да достигне корниза, обезопасяващото въже щеше да му спаси живота, ако по-дългото въже се скъсаше, докато се спускаше към Кони.

Каза си, че трябва да помни това. Да го помни и да отблъсква паниката. Тя беше истински враг. Можеше да го убие по-бързо, отколкото Болинджър. Обезопасяващото въже беше на мястото си, свързващо хамута му с вертикалната прозоречна преграда. Той трябваше да помни…

Греъм мушна свободната ръка под бедрото и затърси пипнешком зад себе си това, което вече държеше с другата ръка. След няколко влудяващи секунди, той го намери. Сега въжето, по което щеше да се спуска, идваше от питона към лявата му ръка пред него, минаваше между краката му при чатала и отиваше към дясната ръка зад гърба му. С тази ръка той издърпа въжето напред върху дясното бедро, през гърдите и накрая над лявото рамо. Сега то висеше до гърба, минаваше през дясната му ръка и продължаваше надолу в празното пространство.

Греъм беше в идеална позиция.

Лявата ръка беше водещата.

Дясната беше спирачката.

Беше готов за спускането.

За пръв път, откакто беше излязъл през прозореца, той се огледа внимателно наоколо. Гигантски небостъргачи се очертаваха като тайнствени тъмни монолити сред снежната буря. Стотици хиляди светли очи, които падащия сняг замъгляваше и правеше да изглеждат още по-отдалечени, маркираха нощта от двете му страни. Манхатън отляво, Манхатън отдясно, Манхатън зад него и най-важното — Манхатън под него. Шестстотин фута тъмна нощ очакваха да го погълнат. Странно, за момент той почувства това като миниатюрно копие на града — една мъничка репродукция, застинала завинаги в скулптура. Греъм също се чувстваше мъничък и сякаш провесен в една от онези прозрачни полусфери, които при разклащане се изпълваха с изкуствен сняг. Илюзията изчезна така неочаквано, както беше дошла. Градът отново стана огромен. Бетонният каньон отдолу изглеждаше бездънен. Обаче докато всичко друго се върна към нормалните си размери, той си остана мъничък и незначителен.

Когато излезе от прозореца, Греъм беше съсредоточил вниманието си върху питоните, въжетата и техническите маневри. Така зает, той беше в състояние да игнорира средата около себе си, да притъпи усещането си към нея.

Това вече не беше възможно. Внезапно започна да усеща твърде силно града и отдалечеността на улицата.

Такова усещане водеше неизбежно до нежелани спомени:

„Кракът му се подхлъзва, хамутът дръпва силно, въжето се скъсва, падане, падане, падане, удар, мрак, болки в краката, отново мрак, мрак, болнични стаи…“

Въпреки ужасно студения вятър, който биеше в лицето му, по веждите и по слепоочията му избиха капчици пот.

Той трепереше. Имаше чувството, че не може да извърши спускането.

„Падане, падане…“

Изобщо не можеше да се помръдне.

Нито един инч.

 

 

В асансьора Болинджър се поколеба. Готвеше се да натисне бутона за тридесет и първия етаж, когато установи, че след като им загуби следите, Харис и жената очевидно не бяха продължили надолу към фоайето. Те бяха изчезнали на двадесет и седмото равнище. Той беше го претърсил, както и всички други под него и беше толкова сигурен, колкото можеше да бъде малко след разбиването с изстрел на ключалката на всяка заключена врата, че те не бяха в долните три четвърти части от сградата. Те бяха отишли нагоре. Дали обратно в офиса на Харис? Веднага щом му хрумна това, той разбра, че е истина, а също и защо бяха постъпили така. Те бяха отишли нагоре, защото това бе последното нещо, което очакваше от тях да направят. Ако бяха продължили надолу по стълбите или асансьорната шахта, той щеше да ги пипне, те го бяха объркали и бяха спечелили време.

Четиридесет и пет минути, помисли гневно Болинджър. Това копеле го бе направило на глупак. Четиридесет и пет минути. Но нито една проклета минута повече.

Той натисна бутона за тридесетия етаж.

 

 

Шестстотин фута.

Два пъти по-голяма височина от тази, от която беше паднал на Еверест.

И този път никакво чудо нямаше да го спаси. Нямаше да има никаква дълбока преспа, която да смекчи удара. Той щеше да представлява кървава каша, когато го намереше полицията. Натрошен. Погубен. Безжизнен.

Въпреки че не можеше да види нищо на улицата, той се взираше непрекъснато в нея. Мракът и снегът правеха невъзможно да се види паважа. Все пак Греъм не можеше да откъсне погледа си. Той не беше хипнотизиран от това, което виждаше, а от това, което нямаше нужда да вижда. Беше прикован от онова, което знаеше, че лежи отвъд нощта и местещите се бели завеси на бурята.

Затвори очи. Помисли за куража. Помисли колко далеч беше отишъл. Върховете на обувките притиснати в плиткия, пълен с хоросан жлеб между два гранитни блока. Лявата ръка отпред. Дясната отзад. Готов… но не в състояние да тръгне.

Когато отвори очи, той видя Кони на корниза.

Тя му махна да побърза.

Ако не тръгнеше, тя щеше да умре, а той напълно да й изневери. След осемнадесетте месеца, които му беше дала, осемнадесет месеца на нежни грижи и разбиране, тя не заслужаваше това. Нито веднъж не бе и намекнала за неговото хленчене, параноя, самосъжаление или егоизъм. Беше се изложила на емоционален риск, който не бе по-малко ужасяващ, отколкото изискващия се от него физически риск. Знаеше, че душевното терзание е точно толкова болезнено, колкото счупения крак. Като отплата за тези осемнадесет месеца, той трябваше да направи това спускане за нея. Поне толкова й дължеше. По дяволите, та той й дължеше всичко!

Потта беше разтворила малко от слоя крем срещу напукване върху челото и бузите му. Когато вятърът изсушаваше потта, заледяваше лицето му. Отново установи колко малко време биха могли да прекарат отвън преди ветровитата нощ да изсмуче техните сили.

Той вдигна поглед към питона, към който беше закрепено въжето.

„Кони ще умре, ако не направиш това.“

Греъм стискаше твърде здраво въжето с лявата ръка, която трябваше да използва само като водеща. Трябваше да го държи хлабаво, а за отпускане на въжето и за спирачка да използва дясната ръка.

„Кони ще умре…“

Греъм охлаби хватката на лявата ръка.

Той си обеща да не гледа надолу. Пое дълбоко въздух. После го изпусна. Започна да брои до десет. Укори се, че шикалкави. Отблъсна се от стената.

„Без паника!“

Греъм се залюля назад в нощта и се плъзна надолу по въжето. Когато полетя обратно към стената и посрещна твърдо гранита с двата крака напред, болка премина зигзагообразно през болния му крак. Той трепна, но знаеше, че може да я понесе. Като погледна надолу, Греъм забеляза, че беше се спуснал само два фута, но фактът, че изобщо се беше придвижил, правеше болката да изглежда маловажна.

Той възнамеряваше да се отблъсква от камъка с цялата си сила и да изминава по два ярда при всяка голяма дъга, но не успя да го стори. Все още не. Твърде много го беше страх да се спусне така ентусиазирано, както правеше в миналото. Още повече че едно по-енергично спускане можеше да направи болката в крака му непоносима.

Вместо това, Греъм се отблъсна отново от стената, спусна се два фута по въжето и се върна обратно към нея. И отново, но този път само един фут или осемнадесет инча. Малки стъпки. Един предпазлив танц на страха върху фасадата на сградата. Навън, надолу, навътре; навън, надолу, навътре…

Ужасът не беше се изпарил. Все още бълбукаше в него, гъст като каша. Един страх, който се беше хранил от него и раснал години наред, не бе вероятно да изчезне за броени минути, отслабвайки по естествен път. Страхът обаче го бе напуснал, не го сковаваше вече. Дори гледаше напред към деня, когато щеше, може би, напълно да се излекува от него. А това видение беше чудесно.

Когато накрая посмя да погледне надолу, Греъм видя, че е толкова близо до корниза, че повече не е необходимо да се отблъсква. Той отпусна въжето и се спусна последните няколко фута.

Кони се притисна до него. Тя трябваше да крещи, за да надвие вятъра и бъде чута.

— Ти го направи!

— Направих го!

— Ти победи!

— Дотук да.

— Може би дотук е достатъчно.

— Какво?

— Какво ще кажеш да проникнем вътре? — попита тя, сочейки прозореца до тях.

— Защо е необходимо да го правим?

— Това е нечий офис. Можем да се скрием в него.

— А Болинджър?

— Рано или късно, той ще стигне до твоя офис — каза тя, повишавайки още малко гласа си, за да надмогне един нов порив на вятъра.

— Е и?

— Той ще види прозореца. Карабините и въжетата.

— Зная.

— Ще помисли, че ще се спускаме по целия път до улицата.

— Може би, но се съмнявам.

— Дори да не помисли така, той няма да знае къде сме спрели. Не може да разбие всички врати в сградата, за да ни търси.

Вятърът фучеше между тях, отразяваше се в сградата и ги разлюляваше, сякаш бяха фигурки играчки. Той виеше като банши^[1].

В очите на Греъм се удряха снежинки. Те бяха толкова фини и студени, че го дразнеха почти като прашинки сол. Той затвори очи, опитвайки се да прогони внезапната болка. Имаше известен успех, но болката беше заменена от обилен поток сълзи, който временно го ослепи.

Те притиснаха челата си едно към друго, опитвайки се да се приближат толкова, че да не бъде нужно да викат, когато разговарят.

— Ние можем да се крием, докато хората дойдат на работа — каза тя.

— Утре е събота.

— Някои хора ще работят. Екипът пазачи, поне.

— Сутринта градът ще бъде парализиран — каза той. — В тази виелица никой няма да отиде на работа.

— Тогава ще се крием до понеделник.

— Ами вода и храна?

— В някой голям офис ще има хладилник, кафе и автомати за сода. Може би дори автомати за бонбони и бисквити.

— До понеделник ли?

— Ако трябва.

— Времето е много дълго.

— И спускането е много дълго — отвърна тя, протягайки ръка към пустотата от лявата й страна.

— Съгласен.

— Хайде — подкани го нетърпеливо тя. — Нека строшим стъклото.

 

 

Болинджър прескочи падналия шкаф и огледа офиса на Харис.

Нищо необикновено. Нито следа от плячката.

Къде, по дяволите, бяха те?

Той се обръщаше, за да излезе, когато кадифените завеси се издуха.

Той извади пистолета.

Преди да успее да натисне спусъка за първия изстрел, завесите се прибраха отново към стената. Никой не би могъл да се скрие зад тях. Нямаше достатъчно място за това.

Болинджър отиде към единия край на завесите и намери шнуровете за командването им. Завесите от зелено кадифе се разтвориха със скърцане.

Веднага щом се откри средния прозорец, той видя, че нещо с него не е наред. Отиде до прозореца и отвори високите правоъгълни крила.

Вятърът напираше към него, ревейки, развяваше отворената яка и разбъркваше косата му. Движещи се с голяма скорост снежинки обсипаха лицето му.

Болинджър видя закачените за средната вертикална преграда карабини и спускащите се от тях въжета. После се наведе през прозореца и погледна надолу покрай стената на сградата.

— Да бъда проклет! — наруга се той.

 

 

Греъм се опитваше да откачи чука от колана на своя обезопасяващ хамут, но му пречеха дебелите ръкавици. Без ръкавиците работата щеше да бъде лесна, но той не искаше да ги сваля тук, от страх да не му се изплъзнат и изчезнат отвъд ръба. Ако нещата тръгнеха зле и се наложеше да продължи спускането, той щеше ужасно много да се нуждае от тях.

Над него вятърът издаде странен звук. Бам! Той наподобяваше приглушен трясък на гръм.

Най-после откачи чука от колана.

Бам!

— Болинджър! — изкрещя Кони и сграбчи ръката му.

Отначало Греъм не я разбра. Погледна нагоре само защото тя направи същото.

Болинджър се беше навел през прозореца на тридесет фута над тях.

— Стой близо до стената! — извика Греъм на Кони.

Тя не се помръдна. Изглеждаше зашеметена. За първи път в живота си изглеждаше уплашена.

— Не ставай мишена! — извика Греъм.

Тя притисна гърба си към сградата.

— Отвържи се от обезопасяващото въже — каза той.

Едно огнено пламъче облиза дулото на пистолета над главите им: Бам!

Греъм замахна с чука и удари прозореца.

Стъклото експлодира навътре.

Френетично, неспособен да забрави видението за удара с куршум в гърба му, той счупи упорито стърчащите от рамката стъкла.

Бам!

Резкият звук от рикошет накара Греъм да подскочи. Куршумът отскочи от камъка на няколко инча от лицето му.

Той отново се потеше.

Болинджър викаше нещо.

Вятърът разкъсваше думите му и ги превръщаше в безсмислени звуци.

Греъм не погледна нагоре, а продължи да действа с острите ръбове на прозореца.

Бам!

— Върви! — извика той, след като отчупи и последното опасно парче стъкло.

Кони се покатери върху подпрозоречната дъска и изчезна в тъмния офис.

Той освободи възела на обезопасяващото въже от своя хамут.

Бам!

Изстрелът беше така близо, че той неволно извика. Куршумът простреля ръкава на якето му. Греъм загуби равновесие от изненада и за миг помисли, че ще падне от корниза.

Бам!

Бам!

Той се хвърли напред през счупения прозорец, очаквайки да бъде спрян в последната секунда от куршум в гърба.