Дийн Кунц
Лицето на страха (33)

33

В момента, в който Кони се плъзна назад от подпрозоречната дъска, тя усети стотиците фута празно пространство под себе си. Не беше нужно да гледа надолу, за да бъде дълбоко повлияна от великата тъмна бездна. Беше дори по-ужасена, отколкото очакваше да бъде. Страхът имаше както физическо, така и психическо въздействие върху нея. Гърлото й се сви. Установи, че й е трудно да диша. Чувстваше гръдния си кош стегнат, а пулса силно ускорен. Внезапно стомахът й болезнено се сви.

Тя се противопостави на импулса да стисне здраво подпрозоречната дъска, преди да е излязла от досега й. Вместо това се протегна и улови въжето над главата си с двете ръце.

Вятърът я люлееше насам-натам. Той удряше лицето й и щипеше тънката ненамазана ивица около очите й. За да може изобщо да вижда, тя трябваше да ги присвива и се взира през малките процепи, защитени от миглите. В противен случай, вятърът щеше да я ослепи със собствените й сълзи. За съжаление, в купчината екипировки за катерене в офиса на художествения директор нямаше очила за сняг.

Тя гледаше надолу към корниза, към който бавно се движеше. Той беше широк шест фута, но на нея й се струваше като тънко въженце.

Краката му се плъзгаха върху килима.

Той заби петите в него.

Съдейки по количеството въже, което все още лежеше навито на пода до него, тя не беше изминала още половината път до корниза, но той имаше чувството, че беше я спуснал най-малко на сто фута.

Отначало напрежението в ръцете и раменете на Греъм беше поносимо. Но докато отпускаше въжето, той все по-осезателно усещаше данъка, който плащаше за петте години бездействие. С всеки фут въже нови болки изгаряха мускулите му като искри, които се разпространяваха една към друга и се съединяваха в пращящи огньове.

Въпреки това, болката беше най-малкото, което го тревожеше. По-важното беше, че той бе с гръб към вратата на офиса и не можеше да забрави видението: куршум в гърба, кръв и после мрак.

Къде ли беше Болинджър?

Колкото Кони слизаше по-надолу, толкова по-малка оставаше хлабавостта на въжето, което я свързваше с прозоречната преграда. Тя се надяваше, че Греъм е преценил правилно дължината. В противен случай тя можеше да има сериозни затруднения. Едно твърде дълго обезопасяващо въже не представляваше заплаха, но ако беше твърде късо, тя щеше да виси на фут или два от корниза. Тогава Кони трябваше да се изкачи до прозореца, така че Греъм да получи възможност да оправи положението или изобщо да се откаже от обезопасяващото въже и да продължи до корниза само с отпусканото от Греъм. Тя наблюдаваше с безпокойство обезопасяващото въже, докато то постепенно се опъваше. Над главата й главното въже се усукваше и разсукваше, подлагайки се на допълнително напрежение. Докато хилядите найлонови нишки се опъваха, отпускаха и отново опъваха, тя откри, че се завърта бавно в полукръг от ляво на дясно и после обратно. Това завъртане се добавяше към махалообразното движение, причинявано от вятъра и я караше да се чувства все по-зле.

Питаше се дали въжето нямаше да се скъса. Сигурно всички тези усуквания и разсуквания бяха започнали в мястото на провисване на въжето от прозореца. Износваше ли се тънкото въже дори сега в допирната си точка с подпрозоречната дъска?

Греъм беше казал, че там ще има известно опасно триене. Но той я беше уверил, че тя ще стигне до корниза преди найлоновите нишки да бъдат дори и най-малко наранени. Найлонът беше жилав материал. Здрав. Надежден. Нямаше да се претрие за няколко минути или дори за четвърт час силно триене.

Въпреки това тя продължаваше да се притеснява.

В единадесет часа и осем минути Болинджър започна да претърсва тридесетия етаж.

Той започна да се чувства уловен в клопката на един сюрреалистичен пейзаж от стотици врати. През цялата вечер той ги отваряше и очакваше внезапно нападение, преизпълнен с онова напрежение, което го караше да се чувства жив. Всичките врати обаче се отваряха към едни и същи неща: мрак, пустота и тишина. Всяка врата обещаваше да му достави това, което преследваше, но нито една от тях не беше си изпълнила обещанието.

Струваше му се, че обикаля огромното множество врати не само тази нощ, а цял живот. Врати. Врати, които се отваряха към мрак. Към пустота. Към задънени коридори от всякакъв вид. Всеки ден от своя живот, той очакваше да намери една врата, която, когато се отвореше широко, щеше да го възнагради с всичко, което заслужаваше. Но тази златна врата все му убягваше. Не беше честно. В края на краищата, той е новият човек, по-висш от всеки, който виждаше около себе си. Все пак, какво бе станал на тридесет и седем години? Беше ли изобщо станал нещо? Не президент. Нито дори сенатор. Не бе станал известен. Нито богат. Болинджър не беше нищо повече от един противен полицейски детектив, чийто живот преминаваше сред мрачната субкултура на проститутки, сводници, комарджии, наркомани и дребни мошеници.

Ето защо Харис и десетки милиони като него трябваше да умрат. Те бяха субчовеци и много по-нисши от новия род хора. Все пак, на всеки нов човек се падаха по един милион стари. Понеже притежаваха силата на множеството, тези жалки създания, рискувайки термоядрено разрушение, за да задоволят своята лакомия и своите детинщини, държаха в ръцете си силата, парите и ресурсите на света. Само чрез най-голямото клане в историята, само по време на Армагедон, новите хора можеха да се доберат до това, което им принадлежеше по право.

Тридесетото равнище беше пусто. Пусти бяха също стълбищата и асансьорните шахти.

Той се изкачи още един етаж нагоре.

Ходилата на Кони докоснаха корниза. Благодарение на силния вятър, камъкът беше доста добре почистен от снега и следователно нямаше опасност той да бъде заледен. За нея нямаше никаква опасност да се подхлъзне на корниза.

Тя опря гърба си в стената на сградата, заставайки възможно най-далеч от ръба.

Изненадващо, стъпила на камъка, тя беше по-силно впечатлена от пропастта под нея, отколкото когато се люлееше в празното пространство. Люлеейки се в края на въжето, тя не беше в състояние да вижда празнотата в подходяща перспектива. Сега, благодарение на сигурната опора под краката си, тя намери височината на тридесет и осмия етаж двойно по-ужасяваща. Изглеждаше като бездънна яма.

Тя развърза възела при нейния хамут и се освободи от главното въже. После го дръпна здраво дава пъти.

Греъм незабавно го нави обратно нагоре.

До една минута той щеше да бъде по пътя си към нея.

Щеше ли да изпадне в паника, когато излезеше навън?

Вярвам му, каза си тя. Наистина му вярвам. Трябва.

Въпреки това, Кони допускаше и се страхуваше, че той може да измине само част от пътя навън от прозореца, а после да се върне и избяга, изоставяйки я.