Дийн Кунц
Лицето на страха (21)

21

— Ти трябва да позвъниш на Предъски — каза Кони.

— Защо?

— За да си осигурим защитата на полицията.

— Няма полза.

— Той вярва в твоите видения.

— Зная.

— Ще ти осигури защита.

— Разбира се — каза Греъм. — Но не това имах предвид.

— Добре, обясни ми.

— Кони, аз се видях с куршум в гърба. Нещата, които виждам, винаги се случват. Никой не може да направи нищо, за да предотврати това.

— Предопределение не съществува. Бъдещето може да бъде променено.

— Може ли?

— Ти знаеш, че може.

Светлосините му очи се изпълниха със страх от преследване.

— Много се съмнявам — каза той.

— Не можеш да бъдеш сигурен.

— Но аз съм сигурен.

Тази негова позиция, тази готовност да приписва всички свои неуспехи на съдбата я безпокояха и тревожеха повече, отколкото каквото и да било друго. Това беше една особено гибелна форма на страхливост. Той отхвърляше всяка отговорност за своя собствен живот.

— Обади се на Предъски — каза тя.

Греъм сведе поглед и се взря в ръката й, но изглежда не осъзнаваше колко здраво я стиска.

— Ако този човек дойде вкъщи, за да те убие, аз вероятно също ще бъда там — каза тя. — Мислиш ли, че ако възнамерява да те застреля, после просто ще си отиде и ще ме остави жива?

— Боже мой — прошепна той, шокиран при мисълта, че тя може да попадне под ножа на Касапина.

— Обади се на Предъски.

— Добре.

Той пусна ръката й, вдигна слушалката и се заслуша за момент натискайки безразборно бутоните.

— Какво има?

— Няма сигнал за свободна линия — отвърна той, мръщейки се.

Греъм затвори телефона, почака няколко секунди отново вдигна слушалката.

— Все още нищо.

Те отидоха в приемната.

Телефонът там също не работеше.

— Странно — каза той.

Ударите на сърцето й се учестиха.

— Да не би да дойде за теб тази вечер? — попита тя.

— Казах ти, че не зная със сигурност.

— Ти мислиш, че е прерязал телефонната линия.

Тя кимна утвърдително.

— Това е твърде пресилено — каза той. — Вероятно се касае за някаква повреда.

Тя отиде до вратата, отвори я и излезе в коридора. Той вървеше след нея, щадейки наранения си крак. В по-голямата част от коридора беше тъмно. Слаби червени аварийни светлини имаше във всеки край на коридора над вратите за стълбищата. На разстояние петдесет фута от тях едно петно мъждиво синя светлина маркираше асансьорната ниша.

На четиридесетия етаж цареше тишина, нарушавана само от дишането им.

— Не съм ясновидка — каза тя, — но имам някакво предчувствие. Аз усещам, Греъм, че нещо не е наред.

— На сграда като тази, телефонните линии са в стените. Извън сградата те са под земята. В този град всички линии са подземни. Как би могъл да стигне до тях?

— Не зная, може би той знае.

— Но това е рисковано.

— Рискувал е и преди. Десет пъти.

— Но не като този. Ние не сме сами. Пазачите от охраната са в сградата.

— Те са четиридесет етажа по-долу.

— Далече са — каза той. — Нека излезем оттук.

— Ние вероятно изглупяваме.

— Сигурно.

— Може би сме в безопасност тук, където се намираме.

— Може би.

— Ще взема палтата.

— Забрави палтата. — Той хвана ръката й. — Ела. Нека идем при тези асансьори.

 

 

На Болинджър бяха необходими осем изстрела, за да убие Макдоналд и Отс. Те се опитваха да се скрият зад мебелите.

Докато ги убиваше обаче пистолетът му вече не стреляше безшумно. Никой заглушител не можеше да функционира при такова натоварване повече от дузина изстрели. Звукозаглушителните преградки и уплътнението се притискаха силно от куршумите и звукът се изплъзваше. Последните три изстрела прозвучаха като дрезгав лай на куче пазач със среден размер. Но това нямаше значение. Звукът не можеше да стигне до улицата или нагоре до четиридесетия етаж.

Той включи осветлението във външното помещение на „Кракмънт Импортс“. После седна на една кушетка, презареди магазина на валтера, развъртя заглушителя и го сложи в джоба си. Не искаше да рискува да повреди цевта с откъснали се от заглушителя стоманени нишки. Освен това в сградата не беше останал никой, който да чуе изстрелите, когато убие Харис и жената. А звукът от изстрелите, дадени на четиридесетия етаж, нямаше да може да проникне през стените и прозорците и да измине целия път надолу до Лексингтън авеню.

Той погледна часовника си. Беше 8:25.

Болинджър угаси осветлението, напусна „Кракмънт Импортс“ и тръгна по коридора към асансьора.

 

 

Осем асансьора обслужваха четиридесетия етаж, но никой от тях не работеше.

Кони натисна бутона за повикване на последния асансьор. Когато нищо не се получи, тя каза:

— Телефоните, а сега и това.

— Ние сме уловени в капан — каза Греъм, чиито бръчки около устата изглеждаха по-дълбоки и по-рязко очертани от обикновено на оскъдната студена флуоресцентна светлина. Лицето му приличаше на това на кабуки^[1], гримирано да представлява крайно безпокойство.

— Може би е само някаква обикновена авария — предложи тя. — Механична повреда. Може би точно сега я отстраняват.

— А телефоните?

— Може би е просто съвпадение.

Внезапно числата над вратата на асансьора пред тях започнаха да светват едно след друго: 16… 17… 18… 19… 20…

— Някой идва — каза Греъм.

Студени тръпки полазиха по гърба на Кони.

25… 26… 27…

— Може би това са пазачите от охраната — каза тя.

Той не отговори.

Кони искаше да се обърне и побегне, но не можеше да се помръдне. Числата я хипнотизираха.

30… 31… 32…

Тя мислеше за жените, лежащи в кървави чаршафи, жените с прерязани гърла и отрязани пръсти и уши.

33…

— Стълбите! — извика Греъм, стресвайки я.

— Стълбите ли?

— Аварийните стълбища.

— Какво?

— Ние ще трябва да слизаме надолу.

— Да се скрием няколко етажа по-надолу ли?

35…

— Не. По целия път надолу до фоайето.

— Това е твърде далеч.

— Там ще намерим помощ.

36…

— Може би не се нуждаем от такава.

— Нуждаем се от нея — каза той.

37…

— Но твоят крак…

— Не съм съвсем инвалид — отвърна рязко той.

38…

Той я сграбчи за раменете. Пръстите му й причиняваха болка, но тя знаеше, че той не усеща колко грубо я е сграбчил.

— Хайде Кони!

39…

Разстроен от нейното колебание, Греъм я блъсна, изтласквайки я навън от асансьорната ниша. Тя залитна и за момент помисли, че ще падне, но той я задържа.

Когато вече бързаха по тъмния коридор, Кони чу как асансьорните врати се отварят зад нея.

 

 

След като излезе от асансьорната ниша, Болинджър видя двама души да се отдалечават, бягайки. Те не бяха нищо повече от призрачни фигури, зловещо очертани на фона на аварийната червена светлина в края на коридора.

Харис и жената ли бяха това? — питаше се той. Били ли са нащрек? Знаят ли кой съм аз? Как биха могли да разберат?

— Мистър Харис? — извика Болинджър.

Те спряха на две трети от пътя си по коридора пред отворената врата на „Харис Пъбликейшън“. Обърнаха се към него, но той не можеше да види лицата им, въпреки разливащата се над раменете им червена светлина.

— Мистър Харис, вие ли сте?

— Кой сте вие?

— Полиция — отвърна Болинджър и направи една крачка към тях. После още една. Докато се движеше, той извади портфейла със значката от вътрешния джоб на палтото. С асансьорната светлина зад гърба си, той знаеше, че те виждат повече, отколкото можеше да види той.

— Не се приближавате — каза Харис.

— Какво има? — попита Болинджър и спря.

— Аз не искам да се приближавате.

— Защо?

— Ние не знаем кой сте вие.

— Аз съм детектив Франк Болинджър. Имахме уговорена среща за осем и половина. Спомняте ли си?

Още една крачка. После още една.

„Уплашен е до смърт“, помисли Болинджър.

— Хей, какво става с вас? — попита ги той, усмихвайки се. — Защо сте така напрегнати? Вие ме очаквахте.

Болинджър пристъпи бавно, много бавно, сякаш да не изплаши животните.

— Как се качихте дотук? — попита отново Харис. — Асансьорите не работят.

— Грешите, качих се с асансьор.

Той държеше значката пред себе си в протегнатата лява ръка, надявайки се, че светлината отзад ще проблесне върху златното й покритие. Беше вече изминал една пета от разстоянието между тях.

— Телефоните не работят — каза Харис.

— Така ли?

Крачка. Нова крачка.

Той пъхна дясната ръка в джоба на палтото си и стисна дръжката на пистолета.

 

 

Кони не можеше да откъсне очите си от призрачната фигура, която непрекъснато се приближаваше към тях.

— Спомняш ли си какво каза в програмата интервю на Прайн? — попита го тихо тя.

— Какво? — гласът му беше дрезгав.

„Не позволявай да те завладее страха — помисли тя. — Не се предавай и остави на мен да се справя с положението.“

— В своето видение ти съзря, че полицията познава добре убиеца — каза тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би Касапина е полицай.

— Господи, точно така!

Той говореше така тихо, че тя едва го чуваше.

Болинджър продължаваше да се приближава. Беше едър мъж с тромава походка. Лицето му бе в сянка. Той скъси разстоянието между тях най-малко наполовина.

— Спрете там, където сте — каза Греъм, но в гласа му не се чувстваше нито сила, нито авторитет.

Все пак Болинджър спря.

— Мистър Харис, вие се държите много странно. Аз съм само един полицай. Знаете ли… вие се държите, сякаш току-що сте направили нещо, което искате да скриете от мен.

Той направи една крачка. Втора. Трета.

— Стълбището ли? — попита Кони.

— Не — отвърна Греъм. — Нямаме достатъчно преднина. С моя болен крак, той ще ни стигне за минута.

— Мистър Харис, какво си говорите двамата? — попита Болинджър. — Моля не шепнете.

— Тогава къде? — попита Кони шепнешком.

— Офисът.

Той я смушка и двамата се скриха бързо в издателството „Харис Пъбликейшън“, след което затръшнаха и заключиха вратата на приемната.

Секунда по-късно Болинджър блъсна с рамо вратата отвън. Тя потрепери в рамката си. Той яростно затропа с дръжката…

— Вероятно има пистолет — каза Кони. — И рано или късно ще влезе.

— Зная — кимна Греъм.