Ви Кийланд
Струва си да рискуваш (9)

Глава 9

Лив

Нещастника ни вика и двете в офиса си. Казвам добро утро на Съмър, а тя даже не поглежда към мен. В по-ужасно настроение е от обикновено. Татенцето трябва да й е спрял джобните.

— И така, дами. — Нещастника заобикаля и сяда на ръба на бюрото си, ръцете му са скръстени пред гърдите. — Изглежда имаме проблем.

Съмър скръства ръце пред гърдите си и вирва брадичка. Изглежда проблемът е на принцесата. Опитвам се да не се усмихвам, когато заговарям.

— Какъв е проблемът и как можем да помогнем, Джеймс? — Държа се толкова раболепно, но не ми пука. Още шест седмици. Най-накрая мога да видя светлината в края на тунела и нямам против да целувам малко задници, за да се уверя, че ще успея.

— Ами, изглежда, че господин Стоун е отказал интервю със Съмър.

Поглеждам съм Съмър за обяснение, но тя ме пренебрегва. Лицето ми се извръща обратно към Нещастника, чакайки повече информация.

— Той ще разкаже историята си само на теб, Оливия. — Нещастника свива рамене.

— Така че се връщаш обратно на историята, Лив. — Той въздъхва силно. — Дори не съм сигурен защо историята на този тип е толкова важна, но шефът ми я иска. И тъй като господин Стоун е решил, че иска теб, това и ще получи. Теб.

Устата ми все още виси отворена, когато ни освобождава. Почти успявам да изляза, когато Нещастника проговаря отново.

— Оливия, остани за минута. Съмър, затвори вратата на излизане. Сериозно, може ли денят ми да стане по-зле?

— Слушай, знам, че поиска да се махнеш от историята по лични причини. Обаче се оказва, че вече нямаме избор. Така че приеми тази задача като възможност да трупаш опит. Каквото и да става между теб и господин Стоун, използвай го и ми донеси добра история.

Пълен нещастник.

* * *

Съмър все още тропа из общото ни работно място, когато се връщам на бюрото си. Предполагам, че да бъде отхвърлена е нещо ново за малката принцеса. Макар да съм бясна на Вини, че се меси в работата ми, трябва да призная, че да я видя съборена от пиедестала й си има предимства.

— Не знам каква играе играеш, Оливия, но това, че ме караш да изглеждам зле пред Джеймс, ще ти коства много. — Лицето й се изкривя от гняв, вече не изглежда толкова привлекателна. — Не само ще спечеля тази длъжност, ще избърша пода с малката ти, дрипава глава.

Не мога да не се засмея на заплахата й. Кой да знае, че принцесата притежава необходимото? Играта започва.

* * *

Излизам от офиса и се отправям директно към залата, в която знам, че тренира Вини. Нямам представа дали сега ще е там, но ако е, ще получи едно конско. Вместо няколкото часа да успокоят първоначалния ми гняв, те го влошават. Влошават го до точка, при която преминавам от леко къкрене до пълно завиране и скоро капакът ще литне от тенджерата… и ще удари някого по главата.

Как смее Вини да се ебава с работата ми? За какъв се мисли? Работих твърде много, за да стигна до тук, че да оставя някакво старо увлечение да прецака мястото, на което трябва да бъда. Щом иска да играем игри, ще види, че вече не съм онова малко момиче, за което ме мисли. Пораснах, след като ми разби сърцето в гимназията. Много. Влизам в залата и се оглеждам. Пълно е с едри мъже с татуировки и съм изненадана, когато хубава, макар и много бременна жена се приближава към мен. Изглежда не на място, облечена със стилен червен костюм, а ръката й разсеяно разтрива баскетболната топка, която изглежда носи в корема си.

— Изглеждаш изгубена. — Тя ми се усмихва топло. — Търсиш ли някого?

— Ъммм… да, търся Вини Стонети. — Отговарям колебливо.

— Сигурно познаваш Вини отдавна? — Хубавата бременна жена накланя глава, преценявайки ме. Странно, но разпитването и отношението й изглеждат майчински, почти закрилнически, макар да е твърде млада, за да има дете колкото Вини.

— Всъщност е така. Учихме заедно в гимназията. — Смръщвам вежди объркано. — Но откъде знаеш, че го познавам отдавна?

Жената се усмихва топло:

— Защото промени името си от Вини Стонети на Винс Стоун преди няколко години. Вече никой наоколо не го нарича Вини. Е, освен мен и съпругът ми, Нико. Познавам го откакто беше тийнейджър, така че за мен все още си е Вини. И съпругът ми все още го нарича Вини, но това е предимно за да го вбесява.

Усмихвам се на жената, по тона й мога да разбера, че има слабост към Вини. Това не ме изненадва. С повечето жени е така. Докато не ги преебе и не ги остави съсипани. Както направи с мен.

— Дали Вини… ъ… Винс е тук?

— Все още го няма. Но обикновено идва по това време. Той тренира със съпруга ми.

— О. Добре, ще се върна по-късно. Или може би просто ще се обадя и ще уговоря среща.

— Добре дошла си да го почакаш. Тъкмо щях да си направя чаша чай. Защо не ми правиш компания? Можем да си разменим засрамващи истории за Вини.

Не ми трябва да го обмислям дълго. Вече съм тук и може би мога да получа материал за историята си и от нея.

— Разбира се, звучи добре. Между другото, аз съм Оливия. — Протягам ръка.

— Аз съм Ел. — Усмихвайки се, тя стиска ръката ми и после връща своята върху корема си. — А това тук е Никълъс Младши. Мисля, че вече упражнява ритниците си. Същия е като баща си, силен и пълен с енергия.

Минаваме през залата и влизаме в малка кухня в далечния край на помещението.

Ел включва електрическа кана и сваля две чаши.

— Имам само безкофеиново. Съпругът ми чете твърде много книги за бебета и изхвърли всичко, което съдържаше кофеин, само час след като открихме, че съм бременна. — Тя се усмихва и разтърква корема си закрилнически, докато продължава. — Изчакахме доста, преди да се сдобием с този малчуган. Съпругът ми най-накрая се пенсионира от боевете миналата година. Доста е закрилнически, когато става дума за нас.

Усмихвайки се на откровеността й, аз отговарям:

— Безкофеиновото е добре. Все още съм заредена от трите чаши, които изпих в офиса.

Двете с Ел си приказваме малко, разговорът върви леко, почти сякаш е стара приятелка, с която наваксвам, вместо някой, когото едва познавам. Странно, но се чувствам така, сякаш мога да седя с часове по пижама, да гледам стари филми и да ям сладолед направо от кутията, след като едната от нас е претърпяла кофти раздяла. Тя просто изглежда като такъв тип приятелка. Не знам колко време минава, но е лесно да забравя, че току-що срещнах тази жена. Моментално се сприятеляваме и откриваме, че се кикотим през повечето време. Когато свършваме с чая, Ел поглежда небрежно във вече празната си чаша. Въздъхва.

— Липсва ми кафето. Кажи ми какъв вкус имаха трите ти чаши днес. Толкова съм отчаяна. Откаченият ми на здравословна тема съпруг дори не пие кафе. Някои седмици минавам даже без миризмата му.

Усмихвайки се, повече от щастлива съм да се включа в играта. Освен че действително съм пристрастена към кафето, обичам да разказвам хубави истории.

— Ами, днес започнах с чисто кафе Кона. Прясно сварено, със съвсем малко Бейлис вътре. Имаше вкус на орехов крем, прясно събран от планините на Куаи.

Ел повдига вежди при описанието ми и се кикоти.

— Убиваш ме. Но продължавай. — Тя затваря очи, усмихва се и чака.

— После, следобеда, имах нужда от малко събуждане, така че отидох до „Барто“ за еспресо. — Приведох се напред и снижих глас до игрив шепот. — Двойно.

— Ммммм… „Барто“. Какъв вкус имаше това?

— Тъмно, гъсто, самоуверено. Зърна арабика. — Направих пауза за ефект и Ел облиза устни, все още със замечтаната усмивка на лице. — Първата глътка изкушава езика и събужда желание да завъртиш горещата течна благодат, за да задържиш вкуса. И въпреки това не можеш да я забавиш, не можеш да се спреш… защото знаеш какво следва. Непогрешимият вкус на черен шоколад. Има леко кисел вкус и те потапя в богатия си аромат. Аромат, който те кара да затвориш очи и да си представиш хълмовете на Тоскана, тревите в далечината се поклащат на ветреца.

Очите на Ел все още са затворени, когато проговаря, а на лицето й има огромна усмивка.

— Ммм… Мисля, че всъщност мога да го вкуся. Кажи ми още. Кажи ми за третото. — Звучи като малко момиченце, чакащо нетърпелива майка му да продължи с приспивната приказка и не мога да не се изкикотя.

Тъкмо се каня да се потопя в описанието на карамеленото фрапучино, когато дълбок глас прекъсва мислите ми.

— Мда, кажи ни още. Кажи ни колко много обичаш горещата течна благодат, Лив.

— Вини. Гласът му ме връща обратно в реалността и се обръщам, откривайки го облегнат небрежно на рамката на вратата, едната му вежда е повдигната и има мръснишка усмивка на абсурдно перфектното му лице.

— Вини, къде си я крил досега? Мисля, че може да е новата ми най-добра приятелка. — Изправяйки се, Ел ми се усмихва и чака Вини да отговори.

— Нямам представа къде е била. Но се надявам да наваксам пропуснатото време.

— Вини поглежда към мен, игривата му усмивка я няма, заменена от нещо, което почти може да мине за искреност.

Ел ме прегръща, преди да си тръгне.

— Ето номера ми. Обади ми се след три седмици. — Тя разтрива корема си. — Този малчуган трябва да се появи след две. Ние, нова ми приятелко, ще отидем на кафе. — Тя се усмихва и тръгва към вратата, спирайки, преди да излезе. — Мисля, че може да се наложи да пируваме… да минем поне през три или четири кафенета.

Вини се засмива и идва до масата, на която все още седя.

— Виждам, че си се запознала с Ел.

— Страхотна е.

— Да, такава е. Щях да съм изхвърлен много отдавна, ако не беше тя. Застава между мен и треньора ми… съпругът й, Нико. Той е трън в задника, но е най-добрият треньор сега, когато Прийч се пенсионира.

— Изглежда и тя ти е фенка. — Думите и усмивката ми са искрени. Няма съмнение, че Ел обожава Вини.

Вини се усмихва и придърпва стол до мен. Обръща го, за да седне, предмишниците му се отпускат върху облегалката на стола, когато го възсяда. Моментално се пренасям обратно в библиотеката, преди толкова много години.

— Та, какво те води отново тук, Лив? — Крива, знаеща, наперена усмивка цъфва на устните му. Знае точно защо съм тук.

— Изглежда имаш малък проблем със Съмър? — Повдигайки вежди, чакам обяснението му.

— Не искам татковата принцеска да пише статия за мен. Мислех, че някой, когото познавам, би свършил по-добра работа. Някоя, която пише откакто може да държи молив.

Не мога да не се усмихна на определението на Вини за Съмър. Татковата принцеска, толкова на място.

— Принцесата не беше щастлива.

— Обзалагам се, че не е. Изглежда, че може да е първият път, в който са й отказвали.

Вини поглежда към мен и усмивката изчезва от лицето му, когато очите ни се срещат. Има непогрешимо напрежение в красивите му бледосини очи, като да гледаш спокоен океан, а буря опасно се спотайва под сивите облаци в далечината. Умишлено откъсвам поглед. Нуждата да се отдръпна е огромна, макар че не е лесно.

— Защо, Вини? — Той ме поглежда объркан за момент. — Защо настоя аз да напиша статията?

— Защото исках да те видя отново. — Изявлението му е изречено съвсем спокойно, без намек за срам задето се намесва в живота ми.

— Трябваше просто да ми се обадиш.

— Щеше ли да се съгласиш да се видим отново?

Добре, има право. Отварям уста, за да отговоря, но бързо я затварям и не казвам нищо.

Самодоволна усмивка се появява на лицето му:

— Така си и помислих.

Променяйки темата, изваждам бележника и химикала си.

— Какво ще кажеш да започваме тогава?

— Не.

— Не?

— Може да ме интервюираш по време на вечеря. Утре вечер.

— Не мисля така, Вини.

Той се изправя, намества стола в нормалната му позиция и спокойно скръства ръце пред гърдите си.

— Е, тогава се радвам, че се видяхме, Лив. Присвивам очи насреща му.

— Преебаваш шанса за работата на мечтите ми, Вини. — Може би малко вина би го размекнала. Но не съм изненадана, че не трепва.

Изправям се, несигурна за следващия си ход, но виждам, че трябва да се пречупя малко.

— Обяд.

— Вечеря.

— Направи компромис, Вини. Обяд.

Очите му се присвиват и лицето му е неразгадаемо, осъзнавам, че силното момче се е превърнал в решителен мъж. Такъв, който все още играе по собствени правила. Несигурна дали ще познае, че блъфирам, задържам дъха си в очакване на отговора му.

— Хубаво, обяд утре.

— Утре не мога, вече имам планове за обяд.

— С кого?

— Не съм сигурна, че това ти влиза в работата.

— Отмени плановете си.

Поглеждам в очите му, надявайки се да открия следи от това, че се шегува. Но не е така. Убийствено сериозен е.

— Хубаво.

— Ще те взема от офиса ти.

— Ще се срещнем в ресторанта.

Вини затваря очи и леко накланя глава, поклащайки я, преди да си поеме дълбоко дъх. Прави две крачки напред, така че пръстите на краката ни се допират. Достатъчно близо, че да усетя излъчващата се от тялото му топлина, но без да се докосваме.

— Утре. В дванадесет. „Ломбарди“.

Кимвам, неспособна да оформя смислено изречение, когато стои толкова близо. Накрая, след една дълга минута, принуждавам мозъка си да си върне контрола от предателското ми тяло, колебливо се усмихвам и се отправям към вратата.

— Ще се видим утре.

— Нямам търпение, Лив.

* * *

Облекчена да си бъда у дома след най-дългия ден в живота ми, отправям се директно към хладилника и вадя запушена с коркова тапа бутилка вино.

— Даже не си остави чантата. Лош ден в офиса, скъпа? — Али, съквартирантката ми, се провиква дразнещо от всекидневната.

— Искаш ли? — Викам в отговор.

— Разбира се, би било грубо да те оставя да пиеш сама. — Не мога да видя Али от мястото си, но мога да чуя усмивката в гласа й.

Пълня догоре две кристални чаши, изпразвайки бутилката, и се отправям към всекидневната. Тръшвам се на дивана, изритвам обувките си на висок ток, въздъхвам и се потапям във възглавниците, преди да отпия голяма глътка от чашата си.

— Казвай. Изглеждаш изтощена. — Свивайки крака по индийски върху дивана, Али се обръща с лице към мен, изключвайки телевизора с дистанционното.

— Днес отново видях Вини.

— Стига. Бе. Мислех, че си се отказала от статията за него.

— И аз така мислех.

— Какво се случи?

— Вини се случи, ето какво. — Отново отпивам от виното си. — Отказал е да направи интервюто със Съмър, казал, че ще разкаже историята си само на мен.

Вдигам поглед към най-добрата си приятелка, а тя ми се усмихва развълнувано.

— На какво, да му се не види, се усмихваш?

— Мисля, че е някак секси, че е настоял за теб. — Али се засмива. — Винаги е бил безстрашен. Все още ли е великолепен?

Неохотно, умът ми се понася към Вини Стонети. Винс Стоун. Годините само го бяха направили по-секси. Макар винаги да е бил великолепен външно, нещо около самоувереността и силата му го правеха още по-страхотен. Природна сила, нещо, с което не съм съвсем сигурна, че съм готова да се справя.

— Да, все още е великолепен. Но не това е въпросът. Веднъж ме прееба, няма да го оставя да го направи отново.

— Вместо това може да преебе мен. — Али размърдва вежди. Най-добри приятелки сме от училище. Макар на пръв поглед да изглежда, че имаме еднакъв вкус за мъже, аз се държа настрана от лошите момчета. Али, от друга страна, стои настрана от добрите момчета.

— И как мина интервюто?

— Все още не съм го интервюирала. Ще се срещнем утре на обяд.

— Среща. Хубаво. — Али се усмихва и отпива от виното си.

— Не е среща.

— Ще се срещнете ли в ресторант и ще се храните ли заедно?

— Да, но не е там работата. Това е работен обяд.

— Не можеше ли да го интервюираш, когато го видя днес?

— Опитах, той отказа. Искаше да го интервюирам на вечеря.

— Значи договори среща за обяд, вместо да вечеря?

— Да. Чакай, не. Това не е среща.

— Както и да е. Стига да науча всички подробности след това, можеш да му викаш и комуникационна сесия с хранене.