Ви Кийланд
Струва си да рискуваш (12)

Глава 12

Лив

Събота сутринта отивам на йога. Наистина не искам да измъквам мързеливия си задник от леглото, но имам нужда от това. Предимно заради умственото си благополучие, отколкото заради физическото. Мозъкът ми се чувства разбъркан през целия път до там, обичайната ми сутрешна яснота ми убягва. Това, че бях с Вини вчера, ме обърка. Веднъж вече ме нарани и ми отне дълго време, за да го превъзмогна. По-дълго, отколкото ми се ще да призная. Не би било разумно да му дам втори шанс. Миси може и да се е превърнала в Криси, а боят в училищния коридор да е станал бой в клетка, но той си е все същият. Същото момче, което взима каквото иска и не поглежда назад. Само дето сега е мъж. Боже, какъв мъж.

Но онази целувка. Не прилича на нищо, което някога съм изпитвала в живота си. Изпълнена със страст и желание, накара ме да забравя къде се намирах. Коя бях. Опасно е да съм близо до него. Лесно мога отново да хлътна, заради което знам, че повече не мога да го виждам. Казах му, че ще си помисля, но решението ми не беше трудно. Щом поставех разстояние помежду ни, можех да мисля ясно.

По-отпусната и фокусирана съм след йога, но все още съм далеч от организираната си същност. Спирам в центъра на града, за да напазарувам, и се боря да открия в чантата звънящия си телефон, докато нося торбите към паркинга. Не разпознавам номера веднага.

— Ало?

— Лив? — Женски глас. Познат е, но не успявам моментално да го свържа с някое лице.

— Да.

— Аз съм Ел.

— О, здравей, Ел. Как се чувстваш?

— Сякаш съм глътнала четири и половина килограмова диня — въздъхва тя. — Слушай, умирам за кафе. Заета ли си? Ще си взема безкофеиново, ти може да си вземеш от хубавото и да ми го описваш, докато го пише.

Усмихвам се, мислейки си за първата ни и единствена среща. Бързо се сприятелихме и я харесах. Описах й вкуса на кафето, което така отчаяно искаше да погълне.

— Разбира се, с удоволствие. Аз съм в центъра, какво ще кажеш за „Барто“?

— Перфектно, ще те чакам там след половин час.

* * *

Двете с Ел седим и си приказваме известно време. Разказва ми как се е запознала с Нико, докато е работила за него по някакъв договор. Казвам й за работата, която така отчаяно се опитвам да получа, и за резервната позиция в „Поуст“ в Ню Йорк. След час, прекаран в приказки, тя замлъква за минута, преди да вдигне смутен поглед към мен. Виждам, че иска да ми каже нещо.

— Трябва да призная нещо.

— Доообре. — Провлачвам думата, несигурна какво ще последва.

— Вини ме помоли да се свържа с теб. Да проверя дали мога да те убедя да излезеш с него. Не ме разбирай погрешно, мисля, че си страхотна. Така или иначе исках да се видим. Но сега се чувствам непочтено като седя тук, без да съм ти разкрила всичко.

Първоначалната ми реакция е да се почувствам предадена, но мога да видя, че Ел се чувства зле, така че я оставям на мира. Наистина я харесвам, усещам, че можем да бъдем добри приятелки.

— Благодаря ти, че ми каза. Оценявам искреността ти.

— Съжалявам. По някаква причина просто не мога да откажа на това момче. Винаги ми е бил слабост. Запознах се с него, когато беше само на дванадесет или тринадесет. Минали сме през доста неща заедно през годините. Особено покрай майка му и всичко останало.

Винаги бях подозирала, че майката на Вини има проблеми. Всеки път, когато се забъркваше в неприятности в училище, той се изправяше сам пред наказанието, майка му не можеше да бъде намерена. Чувствах се зле задето подтиквам Ел да ми разкаже повече. Очевидно не е наясно, че животът му у дома е непознат за мен, но по някаква причина искам да науча повече.

— Как е майка му?

В отговор Ел издава ръмжащ звук.

— Все още надрусана. Все още периодично замесва Вини в бъркотиите си. Все още е пълна загубенячка. — Тя отпива от безкофеиновото си кафе и смръщва нос. — Защо не могат да направят безкофеиново, което да прилича повече на истинското? Изпращаме хора на луната, снимки по телефона до другия край на света, но безкофеиновото все още има вкус на вкисната вода.

Когато става два часа, алармата на мобилния ми телефон се включва, за да ми напомни, че трябва да взема Али от училище. Тя реши да се върне към учението и започна да работи върху дипломирането си, а аз се писах за доброволец да го играя такси за занятията й през уикенда, тъй като тя вече няма кола. С Ел бяхме прекарали повече от два часа в кафенето и въпреки това ми изглеждаха като само десет минути.

— Мразя, че трябва да бягам, но трябва да закарам съквартирантката си.

И двете ставаме и се прегръщаме, смеейки се, когато коремът й ни пречи.

— Та, какво да докладвам на Вини? — Ел вдига вежди и прехапва долната си устна. Има надежда в очите й. Очевидно го обожава. Откривам утеха, знаейки, че Вини има жена като Ел, която да се грижи за него. Особено след онова, което току-що научих за майка му.

— Не знам, Ел. Знам, че те е грижа за него… и, странно, но откривам, че и мен също. Но просто не мисля, че е подходящ за мен.

Ел изглежда разочарована, но въпреки това се усмихва.

— Надявам се, че все още можем да бъдем приятелки?

— Наистина би ми харесало.