Ви Кийланд
Струва си да рискуваш (13)

Глава 13

Винс

Не се спирам, откакто Ел се върна и ми предаде новината, че Лив не планира да се видим отново. Днес прекарвам девет часа в залата. Твърде много е, знам, че утре ще си платя за това, но точно сега не ми дреме. Нико затвори мястото преди час, но не ми каза да си вървя. Знае, че трябва да действам. Разбира как работи мозъкът ми, оставяйки ме неспокоен, неспособен да стоя на едно място, докато не се изморя до степен на изтощение. Разбира ме, защото и той е същият. Плюс това, знае как щях да се справя с това преди шест месеца, така че е щастлив да ме държи зает в залата, вместо да съм навън да купонясвам.

— Искаш ли да говориш за това? — Нико живее в апартамента горе с Ел, но слиза, за да ме провери. Застава зад чувала, който се люлее от ритниците ми, и го задържа, давайки ми по-стабилна мишена, която да атакувам.

— Не. — Удрям няколко пъти чувала и Нико е принуден да отстъпи две крачки назад заради силата на ударите ми. Каквото и да чувствам сега, то ме кара да удрям по-силно от обикновено. Много лошо, че тази гадост не може да се бутилира и да се вади, когато наистина имаш нужда от нея.

— Ел казва, че е заради момичето. — Нико ме притиска, винаги го прави.

— Не искам да говоря за това, мамка му.

— Внимавай с приказките.

Спирам да замахвам и заставам мирен. Не може да е сериозен.

— Бъзикаш ли се с мен? Вече не съм проклет тринадесетгодишен.

— Мда, осъзнавам го. Но се държиш като такъв. И освен това крещиш, а по някаква тъпа причина много бременната ми съпруга се тревожи за жалкия ти задник и това да слуша мръсната ти уста е проява на неуважение.

Дай ми проклета почивка.

— Знаеш ли какво, махам се. — Блъскам чувала към него с все сила, преди да изхвръкна навън. Чувалът така или иначе не помага. Трябва да намеря друг начин, по който да изпусна парата тази вечер.

* * *

По-малко от час по-късно, аз съм изкъпан и отново на мотора, отправяйки се към най-близкия бар. Късно е и мястото ще е фрашкано с ФКМЧ. Няма да отнеме дълго да намеря някоя, която да е готова за мен.

Центърът е пълен в събота вечер. Имам чувството, че уцелвам всеки червен светофар, откакто тръгнах. Спирам, когато още един светва в червено пред мен, забивайки крак в земята, докато балансирам и чакам. Оглеждам се, попивайки високите сгради, които ме заобикалят. Често минавам по този път, но никога досега не съм забелязвал табелата на сградата, пред която стоя. „Дейли Сън Таймс“. Иди, че разбери. Допреди седмица не я бях виждал с години, а сега е навсякъде, накъдето се обърна.

Отнема по-малко от десет минути след влизането ми във „Фланиган“, за да ме открие Криси. Тя се сгушва до мен, притискайки чатала си до крака ми. Знам, че мога да я имам веднага, не е нужно да се старая. И на нея й харесва грубо. Обикновено бих бил навит за лесна плячка, но тази вечер това само ме вбесява. Зарязвам я на бара, тръгвам си през задната врата, без да си правя труда да й казвам, че няма да се върна след отбиването до тоалетната.

Отново на мотора, след по-малко от половин час в бара, аз съм бесен, че съм сам, но не ми представлява интерес да бъда с някоя жена тази нощ. Освен една. Една жена, която не проявява интерес да бъде с мен. Страхотно, мамка му.