Ви Кийланд
Струва си да рискуваш (29)

Глава 29

Лив

— Добро утро. — Дрезгавият глас на Вини ми подсказва, че и той скоро се е събудил. Сгушвам се по-близо до него, ръцете и краката ни все още са преплетени, главата ми се отпуска кротко върху гърдите му, докато слушам ударите на сърцето му. Вдишвайки дълбоко, аз се ужасявам от мисълта да стана от леглото и да се захвана с бурния ден, който планирах.

Вини прокарва пръсти нагоре и надолу по голия ми гръб, леко очертавайки осморки. Движението ме успокоява, правейки още по-трудно ставането от леглото. Той има такъв ефект върху мен, кара ме да искам да затворя вратата за външния свят и да забравя, че изобщо съществува. Особено днес. Искам да остана в малкия балон на тази стая, да се храним един друг с плодове и да пием вино измежду правенето на любов.

Алармата на телефона ми се включва твърде скоро и простенвам, когато се пресягам, спирам я и понечвам да стана от леглото. Една силна ръка ме дръпва обратно.

— Къде отиваш?

— Трябва да си взема душ, срещата ми е насрочена за десет часа и трябва да се срещна с фотографа половин час преди това.

— Дай ми тази уста.

— Но не съм си измила зъбите.

— Тогава ми дай да целуна нещо друго. Лежа си тук и те гледам гола, ако не го направиш бързо, със сигурност ще закъснееш.

Целувайки го сдържано по устните, скачам от леглото, преди да успее да ме дръпне обратно, въпреки че много повече предпочитам да остана и той да ме накара да закъснея.

* * *

Заедно с Пол Фландърс, един от дузината фотографи на „Дейли Сън Таймс“, пристигаме в дома на сенатор Найт. Тухлени колони поддържат две големи порти от ковано желязо. Камера, монтирана на върха на една от високите колони, се завърта към нас, когато спираме до интеркома.

— Мога ли да ви помогна? — Мъжки глас изгърмява от малката кутия, примесен със статичен шум.

— Имам уговорена среща за десет часа със сенатор Найт. Името ми е Оливия Майкълс, от „Дейли Сън Таймс“.

— Задръжте личната си карта до червения Х на кутията.

Вадейки картата си, аз правя каквото ми е наредено и гледам как камерата отново се движи. След момент, портата се отваря.

— Карайте към върха на хълма, паркирайте пред един от гаражите.

Един от гаражите? Дълъг път, заобиколен от оформени зелени поляни, ни отвежда до величествения дом, издигащ се на върха на хълма. Паркирам колата и оглеждам поразителната гледка. Построена на върха, поразителната приказна къща предлага гледка от птичи поглед към Вашингтон в далечината.

— На това място няма да е трудно да открием как да пресъздадем усещането за Кенеди — шегува се Пол, когато заставаме пред заплашителната, извисяваща се, бяла двойна врата, чакайки да ни посрещнат.

Вратата се отваря и съм изненадана да открия пред мен да стои сенатор Найт. С такъв дом, почти очаквах иконом в костюм да ни посрещне с британски акцент.

— Вие трябва да сте госпожица Майкълс и господин Фландърс. Моля, заповядайте. — Сенатор Найт се усмихва и протяга ръка, за да поздрави всеки от нас, когато влизаме.

Облечен с военноморско син пуловер и панталони в цвят каки, той изглежда небрежно-елегантен. Откривам, че се взирам в него, докато говори. Едва съм влязла, а вече претърсвам лицето му за издайнически следи за произхода на Вини.

За късмет, сенаторът и Пол прекарват няколко минути в обсъждане на места, където Пол може да снима. Това ми дава възможност да огледам лицето му, без да се налага да участвам в разговора.

Бледо сините му очи са поразяващо красиви, рязко контрастиращи с мургавата му кожа. Няма грешка, че цветът е почти същия като този на Вини, но има и нещо много различно, макар че не мога да посоча кое точно.

Стоейки отстрани, докато сочи на Пол в посока навън, мога да огледам профила му. Онова, което виждам, почти кара сърцето ми да спре. Същата груба, квадратна челюст, обрамчваща силно лице, с което съм интимно запозната. Почти ми е неудобно да го видя върху някой друг, но някаква причина ме кара да се чувствам изложена на показ. Двамата мъже разменят думи и после Пол се отправя навън, за да снима къщата, оставяйки сенатор Найт да обърне вниманието си към мен.

— Госпожице Майкълс, срещал съм много от колегите ви в „Дейли Сън Таймс“, но вярвам, че не сме имали удоволствието да се срещнем преди. — Той се усмихва, това е отработена усмивка, която ми напомня, че той се здрависва и целува бебета по кампаниите за гласуване през голяма част от живота си. — Всъщност съм убеден, че не сме се виждали преди, бих запомнил срещата с такава красива млада дама.

— Ъммм… благодаря. — Мисля? — Нова съм в „Дейли Сън Таймс“.

— Е, надявам се това да е първото от много интервюта. Имам дълга история с някои от репортерите в „Сън“. Имам чувството, че съм гледал как някои от тях израстват през годините.

Усмихвайки се любезно, изплювам лъжа:

— Би ми харесало. Чест е да се срещнем. — От проучването си научих, че той обича да впечатлява жените. Младите жени. Колкото по-благоговейно изглеждам в негово присъствие, толкова повече ще говори.

— Защо не отидем в библиотеката? — Въпрос е, но не чака отговор. Прави ми знак да го последвам и ме повежда през поредица от коридори. Голямата къща е красива, архитектурата й поразява и въпреки това е студена, почти стерилна. Настаняваме се на две кресла в красива библиотека, заставайки с лице един към друг. Не е невероятно голяма в периметър, но стаята се простира на два етажа. Малко стълбище отвежда нагоре към пътека, която опасва помещението, позволявайки на посетителите да достигнат книгите на втория етаж.

— Харесва ли ти библиотеката? — Сенатор Найт се усмихва, наблюдавайки ме как оглеждам стаята. Тук не трябва да симулирам благоговение, стаята е красива, мечтата на всеки журналист.

— Поразителна е. — Поглеждам нагоре и надолу по безбройните редици и редици красиво подвързани книги, простиращи се на шест метра височина, ако не и повече. — Абсолютно прелестна е, толкова класическа красота.

— Да, да, определено е. Красота. — Обръщам се обратно към сенатор Найт, откривайки очите му да обикалят лицето ми и за секунда не съм сигурна дали все още говори за библиотеката.

Заравяйки глава в чантата си, за да скрия изчервяването, което усещам върху лицето си, не бързам, докато вадя бележника си, лист и диктофон, надявайки се червенината да се разкара толкова бързо, колкото се появи.

— И така, сенатор Найт. Надявах се да получа малко предистория, да задам тона на историята. Да покажа на читателите изкачването ви до върха. — Усмихвам се, щраквайки диктофона пред мен.

— Каквото пожелаете. Аз съм отворена книга. Ама разбира се.

— Роден сте в Чикаго. Дали избрахте да учите право в местното училище, за да бъдете по-близо до семейството си?

— Страхотен въпрос. Има редица причини, поради които избрах Лойола, но да, беше важно да съм близо до семейството си. Семейството е в сърцето на всеки успех. За мен наистина никога не е имало друг избор. Посещавах Лойола като ученик и католическите им ценности ми паснаха напълно. Това ме приближи към вярата и семейния живот. Така че, когато ми беше дадена възможността да посещавам правния факултет там, с готовност приех. — Той се усмихва и намигва. — Плюс това, там срещнах колежанската си любов.

Не отне много време на добрия сенатор да изтъкне силните си семейни ценности и религиозни вярвания, нали? Имам чувството, че този може да ги вмъкне в отговора на който и да е въпрос. Политикът в него излезе на показ още щом диктофонът се включи. Като актьор пред камерата, той оживява. Бързо, някой да му даде бебе, което да целуне.

— Госпожа Найт е получила диплома по начална педагогика. Тя преподаваше ли, докато бяхте в Чикаго?

— Не, не. Тя се занимаваше с много доброволческа работа, но се оженихме доста млади и тя пое напълно работата по отглеждането на семейството ни. Не много жени в наши дни са съгласни да се отдадат на тази отговорна задача.

Или мъже. Коментарът му е сексистки и моментално ме раздразва, но все пак поставям усмивка на лицето си, когато отговарям банално.

— Надявам се някой ден да имам достатъчно късмет да си стоя вкъщи със семейството.

Сенатор Найт се обляга назад в стола, премятайки ръка отстрани на креслото, с одобрителна усмивка на самодоволното си лице.

— Бил сте само на двадесет и осем, когато сте станал партньор в „Клейнман & Дел“, това е впечатляващо, трябва да сте го отпразнувал някак.

Обръщайки се, за да погледне през близкия прозорец, аз наблюдавам промените по лицето му. Челюстта му се стяга и му отнема повече време, за да отговори. Ако не търсех реакция, вероятно дори нямаше да я забележа, но не е така, защото следя и за най-малкия знак.

— Ами, да. Бях по-млад тогава. — След няколко секунди отново се обръща, маската му си е плътно на мястото.

Прекарваме следващия час в разговори, но истината е, че можех да напиша историята, без изобщо да идвам тук. Няма нищо ново в онова, което разкрива. Отчаяна да открия повече, да разровя по-дълбоко, решавам да притисна още по отношение на семейството му.

— Имате само един син, Джаксън, нали?

— Да.

Може и да си въобразявам, търсейки нещо, което не е там, но отговорът му изглежда почти прекалено бърз.

— Бих искала да му задам някои въпроси, ако има време? Знам, че Пол трябваше да го снима днес, но ако е свободен за няколко въпроса, наистина бих искала да взема няколко цитата от него. Сигурна съм, че е толкова горд с вас и всичко, което подкрепяте.

Усмихвайки се, той се изправя:

— Сигурен съм, че ще намери време за вас, госпожице Майкълс. — Още едно намигване.

* * *

Следвайки сенатор Найт навън към обширния заден двор, откриваме госпожа Найт да бъде снимана от Пол, докато работи в градината. Облечена е с тънка бяла риза, панталони в цвят каки, натъпкани в гумени градинарски ботуши, а перфектно оформената й коса е плътно прибрана назад с пастелен на цвят шал. Гримът й е перфектен, докато позира, навежда се и изкопава малка дупка, за да засади коренче домат.

Намирам цялата сцена за почти комична. Кой работи в градината, облечен със скъпа риза и с грим? Още по-смешно, когато пристигнахме, паркирах до пикапа на градинаря. Но вдигам поглед към сенатор Найт с най-доброто си подобие на страхопочитание, докато той наблюдава с гордост фалшивата сцена, която изобразява живота му.

— Съпругата ви е красива. — И изкуствена.

— Благодаря. — Той се изпъчва при комплимента, сякаш е лично отговорен за оценката, която дадох. — Хайде, да идем да намерим този мой син, така че да имате няколко минути.

Сенатор Найт повежда по тухлена пътека към по-малка къща, която изглежда като къща за гости или вероятно като квартирата на някой от персонала, който живее тук.

— Джаксън предпочита къщата за гости пред постоянната грижа на майка си в голямата къща. Това беше техният компромис, когато той реши, че е време да се изнесе.

— Той отваря вратата, без да чука, и се провиква: — Джаксън, водя някой, който би искал да се срещне с теб.

Къщата е тиха. Сенаторът пристъпва вътре и се оглежда наоколо, докато аз чакам на входа. Един глас иззад мен ме стряска:

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Подскачам при неочаквания звук, губейки равновесие, почти падайки назад, когато се препъвам в чифт маратонки, оставени точно до вратата. Една силна ръка ме улавя, когато политам.

— Съжалявам. Не исках да ви стресна. Добре ли сте? — Използвайки две ръце, той ме закрепя на крака, когато вдигам поглед, за да открия лицето, принадлежащо на гласа.

Гледайки в очите на Вини, аз замръзвам, неочаквано се чувствам замаяна. Очите на сенатора са със същия цвят, но все пак имаше нещо различно, даваше ми надежда, че източникът може наистина да е сбъркал. Но очите, които се взират в мен, моментално разбиват почти всичката надежда, за която се държа.

Устата ми увисва отворена, взирам се безучастно в него. Неспособна съм да откъсна очи от познатия образ, въпреки че той е напълно непознат. Неспособна да проговоря, кимвам.

Все още държейки ме за опора, мога да видя притеснението по лицето му:

— Сигурна ли сте, че сте добре? Сенатор Найт ни прекъсва:

— Джаксън, ето те и теб. — Объркан, той се обръща към мен: — Добре ли сте? Изглеждате бледа.

Джаксън отговаря вместо мен.

— Току-що я стреснах и едва не я съборих. — Той ми се усмихва, разкривайки дълбоки трапчинки. — А аз дори не знам името й все още.

Бавно отпускайки ръката ми, за да се увери, че съм стабилна на краката си, той прави крачка назад и ми протяга ръка.

— Здравейте, аз съм Джакс Найт. — Усмивката му изглежда искрена.

— Оливия Майкълс. — Най-накрая проговарям, когато поема ръката ми в своята. Той стисва ръката ми, но продължава да я държи, докато баща му приключва с представянията.

— Госпожица Майкълс е репортерка от „Дейли Сън Таймс“. Тя пише статия за кампанията по преизбирането. Би искала да ти зададе няколко въпроса.

— Много ми е приятно да се запознаем, госпожице Майкълс. — С широка усмивка на лице, той най-накрая пуска ръката ми.

— Моля ви, наричайте ме Оливия. Той кимва:

— Само ако ме наричаш Джакс.

— Не Джаксън?

— Мне, твърде е официално. Баща ми обича да използва Джаксън, мисли си, че звучи по-президентски, но приятелите ме наричат Джакс.

Телефонът на сенатор Найт звъни и той се отдалечава за момент, оставяйки ни насаме с Джакс.

— А как те наричат приятелите ти, Оливия Майкълс? — Флиртаджийската усмивка се завръща. По-различна е от тази на Вини, но съм сигурна, че има същия ефект върху жените. Там просто има нещо. Намек за самоувереност, примесена с добър външен вид, е убийствена комбинация. Джаксън Найт е висок, дори може би няколко сантиметра по-висок от Вини, и широкоплещест като баща си. Облечен е с чисто бяла тениска и изсулен анцуг, каращи го още повече да прилича на Вини.

— Повечето приятели ме наричат Оливия, но най-близките, най-старите ми приятели ми казват Лив.

— Добре тогава, Лив. — Той се ухилва. — Тъкмо щях да изляза да потичам, но си забравих водата, затова се върнах. — Той прави пауза. — Радвам се, че го направих. Мога ли да ти донеса нещо за пиене?

— Майка ти ме иска в градината за някакви снимки. — Сенатор Найт се обръща отново към нас, докато се отправя към вратата. — Дръж се по най-добрия начин с госпожица Майкълс, Джаксън — той смъмря сина си, преди да излезе.

Игнорирайки баща си, Джакс ми прави знак да го последвам.

— Хайде, ще ни взема две води и може да се разходим навън, докато говорим, ако искаш.

— Това би било страхотно, благодаря.

Изненадващо, разговорът ни тече свободно, докато се разхождаме. За разлика от сенатор Найт, на всеки въпрос изглежда се отговаря, без заучени речи. Закачките ни са леки, естествени и толкова много от отговорите му граничат с флирт, но той не пресича линията.

— Та така, какво те накара да влезеш в света на финансовия мениджмънт? — Знам, че си е изградил име, управлявайки големи богатства. Дори „Уолстрийт Джърнъл“ отбелязаха възвръщаемостта, която осигури на инвеститорите си миналата година.

— Баща ми — отвръща Джакс с откровен отговор, какъвто не очаквах.

— Не е първият ти избор, а? Той се засмива:

— Мне. Не ме разбирай погрешно, справям се добре и е достатъчно интересна работа.

— Но… — окуражавам го да продължи. Очевидно има още нещо в изказването му.

— Но онова, което наистина бих искал да правя, не е точно дългосрочен страхотен ход в кариерата.

— И то е?

Джакс се усмихва смутено, изглежда почти засрамен да признае детската си мечта.

— Винаги съм искал да стана професионален боксьор. Занимавам се с това още от дете.

Спирам насред крачката си. Джакс прави още две крачки, преди да осъзнае, че вече не вървя до него.

— Лив. Добре ли си? Отново ме плашиш. — Една ръка бързо се протяга към мен, сякаш се бои да не изгубя равновесие отново.

Реалността на онова, което ме заплашва откакто ми бе възложена тази задача, най-накрая ме поразява и се чувствам зле. Позволявайки за пръв път да осъзная, че без значение колко ми се иска историята да не е вярна, не мога да променя истината. Времето застива, всичките възможности в живота ми минават пред очите. Врати, които виждам да се отварят в бъдещето ми, се затварят и просто знам, че от този момент нататък вече нищо няма да е същото.

— Лив. Имаш ли нужда да седнеш? — Има безпокойство на лицето му и осъзнавам, че изобщо не съм забелязала кога е застанал пред мен, а двете му ръце здраво държат раменете ми. Действително губя представа за времето, заседнала някъде в собствената си глава.

Клатейки глава, за да се принудя физически да се отърся от ступора, най-накрая се съвземам.

— Добре съм. Съжалявам. Трябваше да хапна нещо тази сутрин. Понякога кръвната ми захар пада и се замайвам — лъжа аз.

— Хайде, нека да те подсладя.

Щом влизаме вътре, Джакс ме кара да седна и да хапна малко плодове и да изпия цяла бутилка „Гаторейд“^[1], преди да ми позволи да стана. Още нещо общо с Вини — да раздава команди, които изглежда изпълнявам като войниче пред старшината.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Добре съм. Съжалявам, не исках да те стресна.

— Знаеш, че ако искаш да те хвана, можеш просто да кажеш. Няма нужда да се преструваш, че ще припаднеш.

— Какво? Не съм… — На път съм да го подредя, когато вдигам поглед и виждам, че на лицето му е изписано, че се шегува. Той се разсмива и това ми помага малко да се отпусна.

— Сигурна ли си, че нямаш повече въпроси към мен?

Джакс ми се усмихва в отговор на изказването ми, че съм приключила и вероятно трябва да вървя. Изправяйки се, небрежно грабвам от масата празните бутилки и на двама ни и се отправям към кофата за боклук. Точно когато се каня да хвърля неговата вътре, размислям и я пъхвам в джоба на сакото си. Надявайки се да не забележи, отивам до мивката и оставям чинията си.

Обръщайки се, откривам Джакс да стои зад мен. Близо. Твърде близо. С притиснат в мивката гръб, нямам място да се отдръпна, за да поставя лично пространство помежду ни. Той забелязва, че се оглеждам, готова за бягство, и поставя по една ръка от двете страни на мивката, улавяйки ме в капан, тялото му е достатъчно близо, че да усетя излъчващата се от него топлина, но без да ме докосва.

— Вечеряй с мен, Лив. Олеле.

— Аз, аз не мога. Имам приятел. — Който в този момент съм почти сигурна, че ти е брат.

— Не виждам пръстен на ръката ти. — Той повдига вежда и се подсмихва. — Една среща. Тази вечер.

— Приятелят ми е тук с мен, не мисля, че би изглеждало добре, ако му кажа, че тази вечер отивам на среща.

Пускайки ме от капана, той ми се ухилва.

— Моя загуба. Знаеш къде да ме намериш, ако размислиш.

* * *

Помагам на Пол да си прибере оборудването и цялото семейство Найт ни изпраща до колата ни.

— Много благодарим за цялото време, което ни отделихте. — Обръщам се към всичките трима членове на семейството. — Беше много приятно да се запознаем. — Сенатор Найт и госпожа Найт се сбогуват и си приказват с Пол за получаването на предварителни копия от снимките за одобрение. Джакс ме изпраща до моята страна на колата. Протягам ръка. — Радвам се, че се запознахме, Джакс.

— Аз също, Лив. — Той дръпва ръката ми към себе си и превръща ръкостискането ми в прегръдка.

Смеейки се, защото беше сторено игриво, вместо обезпокоително, прошепвам в ухото му, преди да се отдръпна.

— Трябва да дадеш шанс на бокса. Никога не се отказвай от мечтите си.