Ви Кийланд
Струва си да рискуваш (8)

Глава 8

Винс

Минаха два дни и все още не мога да спра да мисля за Лив. Забила се е в главата ми. Виждам я всеки път, когато затворя очи. И не само мисълта за невероятното й тяло кара ума ми да зацикля, макар че този перфектен задник определено се е врязал в мозъка ми. Лив е различна, винаги е била. Умна, забавна, вижда света по някакъв чист начин. Даде ми различна перспектива. Отвори очите ми за доброто, когато лошото бе единственото, което някога бях познавал. Трябваше ми цялата сила, за да не й скоча навремето. Начинът, по който ме гледаше с тези големи лешникови очи, караше момчето в мен да се чувства мъж.

Спомням си как нарочно се провалих на няколко теста, дори когато можех да ги изкарам, само за да имам извинение да бъда с нея. Да се мотая с нея… дори в проклетата библиотека. Тя беше толкова млада и сладка… и невинна. Като нищо друго в живота ми.

Тогава Лив беше различна. Тя е различна. Знам го само от това, че бях около нея онзи ден. Тя е от онзи тип момичета, които водиш у дома при майка си. Ако майка ти не е шибана наркоманка.

Тъкмо свършвам с тренировката си, когато хващам мъжа от регистратурата, Сал, да насочва една жена в моята посока. Не каква да е жена, а секси парче. Това сега е точно нещото, от което се нуждая, за да си избия от главата малката мис големи очи.

— Господин Стоун?

Свършил съм с тренировката, но започвам лицеви опори с една ръка, когато тя приближава. Поне мога да й изнеса цялото шоу. Изправям се и свалям потната си блуза, използвайки я да си избърша лицето. Очите й се насочват право към коремните ми мускули. Като да вземеш бонбон от бебе.

— Кой иска да знае? — Усмихвам й се, докато питам.

Очите й се вдигат към моите и тя отмята коса назад, преди да ми протегне ръка.

— Името ми е Съмър Лангли. От „Дейли Сън Таймс“ съм. Чудех се дали мога да поговоря с вас за малко. Бихме искали да напишем статия за вас и предстоящия ви мач за титлата.

— Разбира се. — Задържам ръкостискането по-дълго, отколкото е необходимо, докато говоря. — Стига да не възразяваш да те изпотя. — Изчаквам докато получа реакция от лицето й, а после посочвам с поглед стиснатите ни ръце, за да ги проследи с очи.

— Ни най-малко. — Тя ми се ухилва насреща и знам, че сме на едно мнение.

— Ела, можем да пренесем този разговор на по-усамотено място. — Повеждам я към малката кухня в задната част на залата и протягам ръка, предлагайки й да мине първа през вратата. Това ми предоставя добра гледка към задника й в тази нейна тясна пола. Хубав е, но твърде кльощав. Нищо общо с перфектния задник на Лив с форма на сърце. Мамка му, трябва да спра с тези мисли за Лив. Особено когато имам секси парче, което стои пред мен и ми се усмихва така, сякаш работата е опечена.

— Значи си писателка? — Лив също е писателка.

— Мда, всъщност сега съм стажантка. Състезавам се за позицията на писател. Трябва да изберат между две от нас, така че се надявам на нещо сочно от теб, което да ми помогне да се издигна. — Тя подчертава думата „сочно“ и почти ми измърква. О, ще ти дам нещо сочно. Поне няма да се налага да се престаравам с тази. Мисля, че е почти толкова готова, колкото съм и аз. Може би и повече. Но това е добре, макар че обикновено предпочитам да ловувам вечерята си, понякога е хубаво просто да се обадиш за доставка.

Сядаме и кльощавата Съмър вади бележник от някаква скъпа дизайнерска чанта, която вероятно струва повече от последната ми кола. Усмихва ми се с перфектно прави бели зъби, за които съм сигурен, че са стрували цяло състояние на стареца й.

— И така, господин Стоун. Разкажи ми за себе си. Дали си роден и израснал в Чикаго?

— Мда, бил съм тук през целия си живот. Ходих в началното училище и в гимназията на Саут Шор.

Тя надрасква някакви записки в бележника си.

— О, от там е другият човек. Изненадана съм, че двамата не се познавате.

— Какво, другият репортер?

— Оливия Майкълс. Репортерът, който получи тази история първоначално.

Мамка. Му. Лив каза, че е в залата заради проучване. Предполагам, че е пропуснала да спомене, че проучването е за мен.

— Какво стана с другия репортер?

— Не съм съвсем сигурна, но се отказа от задачата. — Съмър ми се усмихва така, сякаш е готова да ме изяде. — Но се радвам, че тя се отказа. Нямам търпение да стигна до сочната част.

Би трябвало да благодаря на боговете за това, което ми изпратиха. Но вместо това съм направо бесен. Наистина бесен.