Ви Кийланд
Струва си да рискуваш (40)

Глава 40

Винс

Измъквайки бейзболната бухалка, която държа пъхната под седалката на пикапа, внимавам да вървя тихо, докато обикалям периметъра на закованата с дъски къща, в която би трябвало да се намира Джейсън, преценявайки обстановката. Гранясала, пластмасова миризма се носи във въздуха и потвърждава, че съм на правилното място. Непогрешимият мирис на крак, който пушат, се промъква през счупения прозорец, единственият, който не е закован с дъски и покрит с графити. Бърлога. Място, на което се крият хората, когато мислят, че са стигнали дъното, само за да открият, че има цяло ниво още по-надолу, за което не са знаели.

Вратата изскърцва, когато опитвам да се шмугна вътре незабелязано. Не се тревожа за наркоманите, а за щастливите дилъри, отчаяни да защитят стоката си. Няколко свещи горят, за да осветяват пътя, електричеството, изглежда, отдавна е спряно. Трима или четирима човека седят в кухнята около маса с няколко сгъваеми стола, на никого от тях не им пука, че съм влязъл.

Две жени лежат надрусани на прояден от мишките диван в хола. Едната е безполезна, пребелила е очи, не би могла да намери вратата при пожар. Другата ме забелязва, прави половинчат опит за съблазнителен поглед и обляга глава на ръката си.

— Търсиш ли нещо, миличък? — Вероятно е едва в края на двадесетте, но въпреки това зъбите й са прогнило кафяви и изглежда не е имала лек живот. Твърде много е обикаляла.

— Джейсън Бътълс. Трябва да го намеря. Виждала ли си го? — Плаши ме колко лесно мога да се върна обратно към този живот, да общувам с лекота.

— Няма го. Тръгна си вчера. Каза нещо за сестра на север, при която щял да остане. И едни плашещи типове идваха да го търсят тази сутрин. Предполагам, че се е измъкнал точно навреме.

Мамка му.

— Знаеш ли къде на север?

— Не каза. Но ако го видиш, кажи му, че все още дължи на Фелисия пакет цигари. Мда, точно това ще направя като го намеря… ще предам съобщение.

Така или иначе преравям къщата, търсейки Джейсън, научавайки се рано в живота, че не може да се има вяра на наркоман. За съжаление още няколко загубеняка потвърждават историята на Фелисия. Стигайки до последната затворена врата на втория етаж, използвам фенерчето на телефона си, за да ме води в мрака.

Някаква електронна светлина в ъгъла на леглото ме изненадва. Момче на не повече от десет години вдига поглед, грабвайки дълга тръба от леглото до него. Държейки ръцете си вдигнати в знак, че се предавам, бързо оглеждам стаята за други следи от опасност.

— Майка ти ли живее тук? — питам, виждайки торби за боклук в ъгъла с разпилени около тях дрехи. Куфарите на наркоманите.

Оставяйки играта, която играе, но не и тръбата, той стои настрани, но не си мълчи.

— Не е твоя шибана работа — мръщи се той, мръсните приказки се изливат от устата му като нещо обичайно.

— Не търся проблеми. Търсех приятел, но мога да видя, че не е тук.

— Кой е приятелят ти?

— Джейсън.

— Тоя е загубеняк.

Ъгълчетата на устата ми трепват, прав е на сто процента, но хлапето има топки за това, че ми го казва.

— Прав си. Такъв е. Тук ли живееш?

— Засега.

— Майка ти Фелисия ли е? — Надявам се да е така, другата е още по-голямо бедствие.

— Мне, това е приятелката на мама. Проклятие, горкото хлапе.

— Ял ли си?

Той свива рамене.

— Не отивам никъде с теб. Усмихвам се, умно хлапе.

— Добре. Не трябва. Не съм лош човек. Но не ме познаваш.

— Мама вероятно ще ми донесе нещо за ядене по-късно.

Видях я на дивана, няма голям шанс това да се случи тази вечер. Вероятно и утре няма да е.

— Ще ти донеса нещо. Връщам се след няколко минути.

* * *

Връщайки се петнадесет минути по-късно, никой не е помръднал от там, където е лежал. Почуквам тихо на вратата, хлапето не отговаря, но така или иначе отварям. Мятам му торбата на леглото, внимавайки да не се приближа прекалено много. Чакам докато рови из торбата, вадейки сандвич и яростно смъквайки хартията. Един бог знае кога е ял за последно.

— Вътре има плод и вода с витамини. Изяж ги, не ги разменяй. И четка и паста за зъби. Използвай ги. Оставих петдесетачка на дъното на торбата. Скрий я в дрехите, които носиш. Не я оставяй сред нещата си. Ще я надушат и ще изчезне още преди да си си купил следващото ядене. Ползвай я само за храна.

Не знам дали изобщо слуша инструкциите ми, но гласът му ме спира на излизане.

— Благодаря.

През целия път обратно към хотела, си мисля, че може би е време да благодаря на Нико.