Ви Кийланд
Струва си да рискуваш (45)

Глава 45

Винс

Никога не съм харесвал сутрините, но събуждането до голия задник на Лив може да помогне това да се промени. На път съм да й покажа колко много се радвам на гледката, когато телефонът ми звъни от масичката.

Протягайки се, готов съм да натисна ОТКАЗ. На кой му пука кой се обажда, могат да почакат. Докато не виждам името и снимката на екрана. По-зле е, отколкото да ме залеят с кофа студена вода. Майка ми. Тя никога не се обажда, особено пък в осем сутринта в събота. Безпокойство прерязва корема ми.

— Какво става?

— Можеш ли да минеш днес, за да поговорим?

— Мда, всичко наред ли е? — Звучи трезва, това само развява червен флаг, достатъчно е странно.

— Добре съм. Просто ми трябва помощ да реша едни неща. — Гласът й прекъсва.

— Съжалявам, че те безпокоя. Знам, че нямам право да те моля за каквото и да е, но… — Гласът й потреперва, когато се отнася.

— Ще съм там до час. Всичко ще е наред. Не се тревожи.

Мятайки телефона обратно на масичката, разтърквам лицето си с ръце и лягам по гръб, поемайки си дълбоко пречистващ дъх, за да опитам да се успокоя.

— Добре ли си? — Сладкият глас на Лив шепне, не бях осъзнал, че е будна. Поставяйки нежна целувка на гърдите ми, тя отпуска глава отгоре им и обвива ръка около корема ми, сгушвайки се плътно. Дяволски обичам това усещане. Преди мразех жените да ме докосват, освен по време на секс. Не виждах смисъла в това да лежиш в леглото с някого, ако не се стараем един от нас, или и двамата, да свърши. И все пак сега лежа тук и не искам да правя нищо друго, освен да прокарвам пръсти през косата й и да усещам топлината на бузата й върху гърдите си. Мамка му, ставам под чехъл. Превръщам се в същия мухльо, в който гледах как се превръща Нико и му се подигравах през цялото време.

— Майка ми. Иска да намина.

— Не каза ли защо?

— Не. Но нещо става. Тя не се обажда, освен ако не е загазила.

— Може ли да дойда?

— Искаш да дойдеш?

— Разбира се, ще се радвам да се запозная с майка ти.

Защо? Ще ми се да можех да забравя, че я познавам.

— Ако искаш.

— Искам.

— Добре тогава. Казах й, че ще съм там до час… значи имаме да убием около половин час. — Преобръщам я по гръб. Тя се смее и кикоти, докато я размятам. Звукът ме кара да се усмихна. Под такъв шибан чехъл съм.

* * *

— Мамо? — Когато влизам в апартамента й, съм изненадан, че не е на обичайното си място… на дивана пред телевизора.

Тя излиза от спалнята, не изглежда твърде зле.

— Здравей, бебчо.

Твърде е кльощава, има нужда от малко цвят на лицето си, но тази сутрин поне изглежда с бистър ум. И даже дрехите й може и да са чисти. Да не би днес да е празник и да съм забравил?

Хващайки ръката на Лив, аз я въвеждам в хола. Мирише на стари цигари и цял живот разливани гадости, които са изгнили под килима, защото е била твърде надрусана, за да изчисти.

Майка ми поглежда към Лив и после към мен, на лицето й има израз на объркване. Не съм сигурен защо… много пъти съм водил жени в дома й. Всеки месец различна през годините между седемнадесет и деветнадесет, преди най-накрая да се изнеса.

— Това е Оливия.

Лив се усмихва и отива да поздрави майка ми с протегната ръка. Толкова е класно, че се чувствам като идиот задето я доведох тук.

— Здравейте, госпожо Стонети, много се радвам да се запознаем. — Усмивката й е искрена, мога да позная. Макар че не съм сигурен защо, тъй като в този момент бих предпочел да бъда навсякъде другаде, но не и тук.

— И на мен ми е приятно да се запознаем, Оливия. — Майка ми се усмихва на Оливия и после отново на мен. Досега не съм се замислял, но от много дълго време не съм виждал тази усмивка. Твърде дълго.

Тримата сядаме, майка ми заема обичайното си място на дивана, двамата с Лив сядаме на двуместния диван срещу нея.

— Какво става, мамо?

Замислено, тя поглежда между мен и Лив, без да казва нищо, очевидно несигурна дали трябва да развее мръсното си бельо.

— Всичко е наред, Лив знае какво става — уверявам я аз.

— Двамата типа се върнаха. Казаха, че не са успели да открият Джейсън и ми остават само няколко дни. Съжалявам, че те натоварвам с това, единственото, което правя винаги, е да те натъжавам. — Очите й се пълнят със сълзи. — Просто не знам какво да правя. Не мога да го открия никъде.

Издишайки тежко, разказвам случилото се.

— На север е. Има сестра там.

— Откъде знаеш?

— Двамата с Лив попътувахме, имах следа къде да го намеря. Беше изчезнал, когато стигнахме там. Но загубеняците, при които отседнал, казаха, че е отишъл да се скрие при сестра си. Това е, ако приемеш думата на банда пропаднали наркомани.

Майка ми трепва. Не е мило, но е истината… такива са. Ненадеждни, надрусани, шибани загубеняци. Ръката на Лив ляга на бедрото ми и стисва, за да привлече вниманието ми. Обръщайки се, за да я погледна, тя ми отправя предупредителен поглед.

— Ще отида да говоря с тях. Ще видя дали можем да измъкнем повече информация. Загубенякът ще се появи отново, когато изгори мостовете със сестра си. Няма да отнеме много да унищожи цялата си подкрепа и да се домъкне обратно тук.

* * *

Малко по-късно, обратно в пикапа ми, Лив е тиха. Докато не спира да бъде.

— Не можа ли да си малко по-мил? Тя ти е майка? Сигурно се бъзика с мен.

— Аз съм родителят, откакто станах достатъчно голям, че да я нося нощем в леглото, Лив. Тя не получава специално отношение. Това не е първият път, когато измъквам задника й от проблеми, и няма да е последният.

— Знам. Просто…

— Не. Не знаеш — отрязвам я. — Израснала ли в перфектното си малко семейство, с перфектните си оценки и хубавия си живот. Нямаш представа, така че не ми казвай, че знаеш нещо.