Ви Кийланд
Струва си да рискуваш (54)

Епилог

Лив

Денят на ветераните — месеци по-късно

Влизайки в пълната с пара баня, аз се възхищавам на гледката на великолепното голо тяло, което излиза от душа. Минаха месеци, но въпреки това не ми омръзва.

Вини грабва хавлия и я увива около кръста си. Хавлия с късмет.

— Добро утро. — Той се навежда и целува устните ми, без да го е грижа, че навсякъде капе вода, на красивото му лице има игрива, дяволита усмивка.

— Добро утро. — Усмихвам се.

— Може да бъде. — Взимайки хавлията от кръста си, той умишлено я вдига до раменете си, за да се подсуши, оставяйки много възбудената си долна половина възхитително гола, стоейки нащрек. Самоуверената, знаеща усмивка ми казва, че това е добре пресметнат ход и няма нищо общо с нуждата да се подсуши. Той размърдва вежди многозначително, когато ме хваща да го гледам.

— Ненаситен си. — Засмивам се.

Обвивайки ръка здраво около тила ми, той накланя главата ми към себе си.

— Знаеш, че се възбуждам, когато използваш думи от SAT^[1]. — Още една гореща, мокра целувка е залепена целомъдрено на устните ми.

— „Ненаситен“ определено не е от SAT.

— Все тая. Продължавай да говориш. — Оставяйки хавлията да падне на земята, той се пресяга под коленете ми, грабвайки ме на ръце.

— Екзистенциален, реабилитиран, пламенен, мимолетен, ефимерен. Стигайки до леглото, Вини повдига вежда.

— Ефимерен?

— Краткотраен. Преходен.

— Мда, онова, което ще ти дам, няма да е ефимерно.

* * *

Лежейки в леглото, с притиснато в гърдите му ухо, слушам равномерните удари на сърцето на Вини. Звукът ме успокоява, оставя ме с чувство на пълнота, чувство, което започнах да ценя след толкова месеци на заобикалящ ни хаос. Като се замисля, нещата можеха да се развият толкова по-различно. Пресата пожъна успехи заради признанието на Вини. Месеци на непрестанно досаждане от страна на репортерите можеха да навредят, но вместо това, някак си, това ни сближи още повече. Аз и Вини срещу света.

След като даде ексклузивната новина на „Дейли Сън Таймс“ в замяна на работата ми, за известно време се укривахме. Вини имаше нужда да се възстанови физически след мача и умствено, заради щетите от последните 25 години. Прийч, старият треньор на Нико, ни зае къщата си на езерото, тихо, живописно скривалище, където можехме да избягаме от ордите репортери и фотографи, борещи се за парченце от Вини.

Също като Вини, сенатор Найт най-накрая даде на медиите своята гледна точка за историята, далеч не разкривайки всичко, макар че най-сетне призна за пиянската си афера за една нощ. Госпожа Найт предано остана до него през цялото време, със залепена усмивка на перфектното си лице. Забелязах, че Джакс подозрително липсваше от всички семейни снимки, целящи да възстановят публичния имидж на сенатора, но запазих мислите си за себе си.

— Скоро трябва да ставам. — Вини гали главата ми, докато говори.

— Знам. Но ми е толкова удобно. — Сгушвам се по-близо до него, усещането от топлото му тяло, прилепено към моето, е невероятно. Тялото ми не се интересува, че прекара последния час като лакомо поглъщаше неговото, желанието за още никога не намалява. Егоистично, искам да останем в леглото цял ден, да забравим за похода, който са планирали, и да го задържа само за себе си. Тревожа се, че днес ще е тежък ден за него. Нико, от друга страна, мисли, че ще е добре за Вини. Че ще му помогне да преодолее горчивите спомени за изоставилия го баща като участва в мотоциклетния благотворителен поход на ветераните тази година. Аз не съм толкова сигурна. Загубата на Вини на бащата, който никога не е бил негов, му се отрази по-зле от всичко останало. Той скърби за загубата на мъжа, когото беше почитал от дете. Ветеран, на когото беше разчитал в най-мрачните си моменти.

Докато Вини се облича, все още не съм решила дали да му дам онова, което бях планирала. Пет седмици прехвърлям идеята в ума си, един ден си мисля, че е страхотна идея, а в следващия се чудя дали не съм луда, задето дори си го помислям.

Накрая и двамата започваме да се обличаме.

— Добре ли си? — Сядам на леглото до Вини. Той е мълчалив, откакто стана от леглото.

Той кима мълчаливо, очевидно изгубен в мислите си.

— Има много ветерани, които трябва да бъдат почетени. Продължавам да си повтарям, че това не е за мен. Но е трудно да не си припомням. — Той прави пауза. — Не знам, чувствам се така, сякаш съм изгубил някого, макар че никога не е бил мой, за да го загубя.

Решението ми най-сетне е взето вместо мен, отивам до чантата си и вадя плик. Вадейки самотната страница, която написах и мачках толкова много пъти, аз я подавам като утеха на мъжа, когото обичам. Вини я взима и започва да чете.

Щабен сержант Чарлз Фишър-младши

(30.03.1960 — 19.01.1988)

 

Надживян от родителите си Чарлз Фишър-старши и Лаура Чантли Фишър, Щабен сержант Чарлз Фишър-младши е положен да почива на 19 януари 1988 г.

Отдаденият, военен герой в две мисии, сержант Фишър бе убит по време на служба в провинция Хелманд, Афганистан. Три дни преди края на втората му мисия, сержант Фишър е преминавал през Хелманд на път към посолството на Съединените щати, когато се натъкнал на автобус, взривен от атентатор-самоубиец.

Действайки бързо и без да се замисля за собствената си безопасност, сержант Фишър извлякъл седем деца от горящия автомобил, докато бил под вражески огън. Докато вадел последното дете, бунтовниците се приближили, откривайки нова мишена за обстрел, ранявайки сержант Фишър пет пъти. Всички жертви са били откарани по спешност в най-близката военна болница. Като по чудо, всичките седем деца оцелели. Сержант Фишър бил обявен за мъртъв при пристигането.

На лицето на Вини се чете объркано изражение, вадя военните плочки, които той свали от врата си в деня, в който научи истината за баща си.

— Тези военни плочки принадлежат на герой. Проучих идентификационния номер. Мъжът, когото почиташе като ги носеше, може и да не ти е баща, но си помислих, че може и да си горд да ги носиш днес.

Вини затваря очи за минута и гледам как гърлото му се движи, докато се мъчи да преглътне. Очите му се отварят, разкривайки като прозорци емоциите му, болката, която съвсем наскоро се четеше ясно, сега е засенчена от грижа и любов, той се навежда и снишава глава. Внимателно плъзвам на врата му плочките, нежно целувайки го по бузата.

Вини ме придърпва към гърдите си за прегръдка, плътно обвивайки ръце около мен.

— Пренаписа края на историята ми с истината.

Усмихвам се до гърдите му. Не се бях замисляла за това по този начин, но предполагам, че го направих. Отпускайки хватката си около мен, Вини отдръпва глава, колкото да погледне в очите ми. Неговите бебешко сини изстрелват стрели право в сърцето ми:

— Ще пренапиша края на нашата история, Лив. Ще ти дам твоето „и заживели щастливо“. Обещавам.

Най-накрая, след повече от седем години, не се съмнявам, че ще го направи.