Ви Кийланд
Струва си да рискуваш (14)

Глава 14

Лив

В понеделник работя до шест часа и се втурвам през вратата в опит да хвана курса по йога от седем и половина. На входната врата има масово преселение от колони с хора, чакащи да излязат през единствените две въртящи се стъклени врати. Възнамерявам да изровя звънящия в чантата ми телефон, докато си проправям път през въртящата врата, по необходимост правейки малки крачки, за да не се блъсна в стъклото. Почти пропускам отвора, през който да изляза, докато се боря да сложа телефона на ухото си, намествайки двете презрамки обратно на рамото си.

— Ало.

— Лив?

Гласът му ме спира насред крачката. Буквално. Човекът зад мен се блъсва отгоре ми, когато се заковавам неочаквано.

— Вини?

— Мда.

— Откъде взе номера ми?

— Откраднах го от телефона на Ел. Усмихвам се на откровеността му.

— Всичко наред ли е?

— Искам да те видя.

Поемам си дълбоко въздух. Самият звук от гласа му кара убежденията ми да се разколебаят. Дистанцията определено е наложителна, за да му попреча да ме омае. Вероятно дори стоенето настрани от телефона може да е добра идея. Звукът от гласа му просто ме разтапя.

— Не мога, Вини.

— Не мисля, че имаш избор, Лив.

— И защо така?

— Защото си на път да минеш през мен.

На практика изпускам телефона, когато вдигам поглед и го откривам да стои подпрян на един Харли, с наперена усмивка на лице.

Спирам.

— Какво правиш тук? — Като идиот, все още му говоря през телефона, макар че той стои на около четири метра и половина от мен.

Вини се усмихва и вдига телефона си към мен, свивайки рамене. Изглежда развеселен, но въпреки това вдига телефона към устата си, за да отговори.

— Исках да те видя.

— И затова идваш до работното ми място и ме чакаш?

— Щом е необходимо. — Гледам как Вини се оттласква от мотора и се изправя, пъхвайки телефона си в джоба. Бавно тръгва към мен, почти сякаш не е сигурен дали няма да побягна. Не помръдвам.

Все още говоря в телефона, когато той скъсява дистанцията помежду ни, заставайки директно пред мен, достатъчно близо, за да се докоснем, ако се наклоня леко напред. Толкова е близо, че мога да го помириша. Боже, той мирише толкова невероятно, че ме упоява и замайва.

— Но защо? Защо искаш да ме видиш?

Вини бавно вдига ръка и затъква зад ухото ми кичур коса, който вятърът е запратил в лицето ми. Ръката му се задържа до бузата ми, а после бавно я плъзва под брадичката и повдига главата ми, принуждавайки ме да срещна погледа му. Гласът му е тих и чувствен, когато заговаря.

— Не мога да спра да мисля за теб.

Преглъщайки с усилие, опитвам да избутам надолу буцата, която е заседнала в гърлото ми, за да мога да отговоря.

— Вини, не мога.

Ръката му се плъзва около кръста ми, задържайки ме на място.

— Можеш. — Тонът му се променя от мек към твърд, почти заповеднически. Прави нещо с мен, разбърква нещо вътре в мен и усещам вълна на възбуда от убедителността му. Всичко на улицата около нас изчезва, а тялото ми става в пълно съзвучие с неговото. Поразява ме как мога да бъда така възбудена от нещо, което би трябвало да ме кара да побягна в противоположната посока.

Той заравя глава във врата ми и вдишва дълбоко.

— Усещаш го. Знам, че е така.

Не греши. И аз го усещам. Чак до върховете на пръстите на краката. Искам го. Силно. Но и преди съм минавала по този път с него. И знам, че ще започна нещо, което той ще приключи. По-рано, отколкото съм готова. Отново.

Ръцете му, леко обвити около талията ми, се затягат, придърпвайки ме към него, докато телата ни се докосват. Мога да усетя излъчващата се от тялото му топлина и глада в погледа му.

— Целуни ме, а после ми кажи, че греша. — Гласът му е дрезгав и напрегнат. Несъзнателно облизвам устните си, които са изсъхнали. Той простенва, еротичният звук моментално запалва огън в тялото ми и дъхът ми секва, докато той ме гледа напрегнато, преди собственически да покрие устата ми със своята. Целувката му е агресивна, но умела, оставяйки ме без друг избор, освен да следвам настойчивото му ръководство.

Дори не забелязвам, че чантите ми падат на земята, но това освобождава ръцете ми. Те се пресягат и се гмурват в непокорната му коса. Преплитайки пръсти, дърпам силно, задълбочавайки целувката. Вини изръмжава и ме стисва силно, докато ме вдига във въздуха, притискайки ме по-близо до себе си. Мога да усетя пулсиращата му ерекция срещу корема си и това ме кара да си загубя ума. Тялото ми копнее за него и отвръщам на целувката му с такава сила, че изненадвам дори себе си.

Твърде скоро, той отново ме оставя да стъпя на крака. Коленете ми са така омекнали от целувката му, че съм благодарна, задето хватката му около мен е все още здрава, от страх, че може да падна.

— Искам те, Лив. Не мога да се спра. Кажи ми, че не усещаш това между нас и ще си тръгна.

Не вдигам поглед към него, умът ми все още препуска бързо като сърцето ми и се страхувам какво може да ми причини вглеждането в тези красиви, бледо сини очи, предвид отслабеното ми състояние.

— Погледни ме.

Нещо в тона му показва, че нямам друг избор, освен да се подчиня. Преценката ми става замъглена при звука от силата на волята и желанието му. Превзема ме, повличайки ме в собствената ми малка вселена, където съществуваме само ние двамата, и усещам необяснима нужда да му угодя.

Очите ми бавно се отварят и поглеждам към него. Вниманието му е така съсредоточено върху мен, че ми е трудно да дишам.

— Кажи ми, че не ме искаш.

Искам да му го кажа, но не мога. Защото го искам. Никога не съм искала нещо по-силно през живота си. Чувствата, които той предизвиква в мен, са толкова съкрушителни и всепоглъщащи.

— Не че не те искам — гласът ми излиза като слаб шепот.

— Какво е тогава?

— Ти си. — Клатя глава, без да се разбирам напълно. — Просто ти. Твърде много е, твърде бързо и твърде силно, а това ме плаши. Дяволски ме плаши.

Ъгълчетата на устата на Вини се извиват нагоре, а аз наблюдавам как лицето му видимо се отпуска пред очите ми.

— Искам да ти обещая, че ще забавя топката, че ще действам бавно, но не искам да започвам нещата с лъжа. Не съм сигурен, че мога да действам бавно около теб, Лив.

— Гласът му отново е нежен и сладък. — Но ти обещавам, че ще опитам. Ако това е необходимо, аз ще… ще опитам. — Вини отдръпва глава, за да погледне директно в очите ми. — Вярвай ми за едно нещо, Лив… каквото и да става помежду ни, то ще се случи. Можеш да правиш нещата трудни колкото си искаш, но нас, Лив, ще ни бъде. Никой от двама ни не може да го спре.

Някак си, дълбоко в себе си, знам, че е прав.

* * *

Вини не ми дава възможност да се отдръпна или да се откажа от съгласието си от това да видим докъде ще стигнем. Той усеща, че времето и разстоянието помежду ни ще ме накарат да си променя мнението и вероятно е прав. Най-вероятно е прав. Далеч съм от него едва от час и вече имам колебания, когато стигам до залата, където се съгласих да се срещнем. Придума ме да пропусна йогата и да пробвам курса по кикбокс, в който той преподава в покрайнините на града.

Вече стои в предната част на залата, когато влизам. Няколкото жени, които го заобикалят, изглеждат така, сякаш се готвят за фотосесия за спортно облекло, отколкото за истински упражнения. Той улавя погледа ми, докато влизам, и свива пръст към мен, викайки ме в предната част на залата. Дамите около него проследяват линията на погледа му, любопитни какво е отвлякло вниманието му от тях, след като те очевидно се трудеха здравата, за да го задържат. Мръщят ми се, докато ги приближавам.

— Дами, ще започнем след минута, защо не заемете местата си.

Той говори на тях, но очите му не изпускат моите. Соча себе си, усмихвайки се самодоволно, питайки дали думите му са насочени към мен, но той се усмихва и поклаща отрицателно глава.

— Първи ред. Точно пред мен, Лив. — Той ми отправя крива усмивка и се пресяга надолу, сграбчвайки подгъва на блузата си и събличайки я с едно бързо движение.

Завъртам очи към него, но така или иначе заемам мястото си отпред. Гледката просто е твърде добра, за да не съм отпред и в средата.

— Загрявка, дами. Или вече сте готови за мен? — Той се усмихва на пълната зала с надяващи се жени, а аз наблюдавам реакциите им в отражението на огледалото пред мен. Мисля, че може и да съм усетила аромата на женски феромони да се носи към предната част на залата, решени да привлекат набелязаната мишена.

Очите на Вини откриват моите и ми се ухилва многозначително. Завъртам игриво очи в отговор. Той превежда класа през серия от разтягания и от време на време успявам да го зърна в огледалото, докато минава през класа и раздава инструкции. Спира, когато стига до мен, и слага ръка на кръста ми, докато се навеждам да докосна пода с ръце.

— Още малко. — Той прилага натиск, докато ръката му бавно гали нагоре и надолу по гръбнака ми. Навеждайки се до мен, той прошепва в ухото ми, така че само аз да го чуя. — Исусе Христе, имаш невероятен задник, Лив. — Усещам как думите се плъзгат по мен и съм благодарна, че сме в пълна с хора стая, вместо сами.

Четиридесет и пет минутния курс е по-труден, отколкото очаквах, но Вини го прави забавен. Той е игрив и внимателен към класа. Мога да видя как го гледат всички, но той спазва определена дистанция от тях, докато някои здравата се опитват да го съблазнят, когато той работи с тях индивидуално. Откривам, че се чудя дали винаги е професионалист с учениците си или действията му сега са заради мен.

В потен безпорядък съм след курса, още по-зле, отколкото ако бях на йога.

— Това беше забавно, не мога да повярвам колко бързо мина времето. — Бърша потта от челото си, докато говоря.

— Радвам се, че ти хареса. Добра си, естествено размахваш тези крака.

— Благодаря.

— Готова ли си да си вземем нещо за ядене?

— Наистина трябва да се изкъпя.

— И аз може да се възползвам. — Вини повдига вежди многозначително.

— Това не беше покана.

Вини приключва със събирането на нещата си. Няколко жени все още се размотават наоколо и си приказват, но повечето вече са си тръгнали. Стоейки пред мен, той обвива едната си свободна ръка около талията ми и ме придърпва близо до себе си, без да го е грижа дали хората все още са в залата.

— Много жалко, надявах се да ми изтъркаш гърба.

— Мисля, че днес ще трябва сам да се погрижиш за себе си. — Повдигам вежда игриво, двойният смисъл в изказването ми е умишлен.

Вини се смее, клатейки глава, докато премята ръка през раменете ми, държейки ме близо до себе си, когато ни повежда навън.

— Ще се изкъпя сам, но няма да е толкова забавно. Но ще те заведа на вечеря. Дай ми адреса си, ще те взема след четиридесет и пет минути. Няма да рискувам като ти дам повече време от това.

* * *

Караме към част от града, където не съм била от години, недалеч от старата ни гимназия. Изненадана съм, когато Вини паркира зад библиотеката и заобикаля, за да отвори вратата ми, без обяснения.

— Защо сме при библиотеката? — Вини поема ръката ми и ми помага да сляза от пикапа му, грабвайки торба от задната седалка.

— Ела, ще ти покажа.

Вървим няколко минути и най-накрая схващам къде трябва да ме води. Дървото. Години наред, след като Вини напусна училище, не можех да погледна към това проклето дърво. Това беше нашето място. Няколко месеца, след като започнах да му преподавам в библиотеката, времето най-накрая се стопли достатъчно и Вини настоя да учим навън. Така че си намерихме тихо местенце под голямо дърво и прекарвахме под него почти всеки следобед след училище. За мен това беше нашето дърво, специално място, където се влюбих за пръв път.

Вини отваря торбата, вади одеяло и го разпъва върху тревата, сочейки ми да седна с преувеличен жест с ръка и поклон.

— Вечерята ни. — Той бърка и вади друга торба, подавайки ми я, преди да седне наблизо върху одеялото.

Знам какво има в торбата, но така или иначе проверявам. Не мога да повярвам, че помни толкова много. Повечето следобеди си разделяхме сандвич. Печено месо и сирене, с майонеза само на неговата половина.

— Не мога да повярвам, че помниш всичко това.

— Разбира се, че помня.

Опитвам се да му се усмихна, но той вижда по лицето ми, че нещо ме тревожи.

— Какво има?

— Нищо. Предполагам, че просто съм изненадана, че помниш всичко това.

— Да помня? Лив, онези месеци с теб… никога не бих ги забравил.

Когато прекарвахме време заедно преди всички тези години, никога не съм се съмнявала, че имаше нещо между нас. Бях млада и неопитна, но сърцето ми казваше, че и него го е грижа за мен. После всичко просто приключи. И прекарах следващата година от живота си, чувствайки се глупаво задето си мислех, че и той изпитва нещо към мен. Да кажа, че бях съкрушена, би било омаловажаване. Това съсипа вярата ми в толкова много неща… младата любов, доверието в преценката ми за момчетата, отдаването на сърцето ми на някой друг.

— Тогава защо, Вини? Защо спряхме да прекарваме време заедно, след като напусна училище?

Вини въздъхва, прокарвайки пръсти през тъмно русите си кичури. Това прави непокорната му коса още по-дива и още по-секси.

— Животът ми беше тотално прецакан. Майка ми имаше проблеми, тъкмо ме бяха изритали от училище и не разбирах някои неща за себе си. — Той се пресяга за ръката ми. — Ти беше млада, Лив. Не беше готова за онова, което исках от теб.

Думите леко се изплъзват от устните ми, преди да успея да ги възпра.

— Не ми пукаше за нищо от това. Просто се нуждаех от теб.

Гледам как гърлото на Вини се движи, докато той преглъща. За секунда зървам в този мъж момчето, което някога познавах, само че този път той е отчаян вместо гневен. Но този проблясък бързо изчезва, възпирайки тъгата.

— Имаше нужда от някой по-добър. Аз щях да те повлека надолу. — Думите му са изречени твърдо. От резкия му тон става ясно, че възнамерява това да е краят на разговора. И двамата мълчим дълго, никой не иска да проговори пръв.

Дори не осъзнавам, че се взирам в хванатите ни ръце, избягвайки зрителен контакт, докато Вини най-накрая не слага ръка под брадичката ми, принуждавайки главата ми да се вдигне и да срещна погледа му.

— Разбираш ли?

— Донякъде. Предполагам. — Гласът ми трепва. Защото истина е, че наистина не разбирам.

— Беше ме грижа за теб, Лив. Много.

Мога да кажа, че е искрен и това ме кара да се чувствам по-добре. Поне малко. Усмихвам му се неохотно, докато той прокарва кокалчетата на пръстите си по бузата ми.

— По-добре яж. Когато те погледна как седиш тук, това ми напомня за всички неща, които никога не успях да направя с теб. — Сладката му усмивка е заменена с мръснишка. — На теб. Имам цял списък с неща, които искам да направя на теб.

* * *

Храненето разчупва напрежението помежду ни и прекарваме следващия час смеейки се и наваксвайки, попълвайки всички липсващи части от годините, в които сме били разделени.

— И какво накара Нико да те приеме обратно за тренировки?

— Баща ми. — Вини потрива гърдите си, докато говори, несъзнателно посягайки към металните плочки под блузата му. Съмнявам се някога да е знаел, че изобщо го прави.

— Баща ти?

— Мда. Местният клон на мото клуб „Ангелите“ организират обиколка с мотори всяка година на Деня на ветераните, за да съберат пари за Детската болница. Повечето от тях са ветерани като баща ми. Така че започнах да карам с тях в чест на баща ми, когато станах на седемнадесет и си взех първия мотор. Миналата година трябваше да съберат повече пари. Болницата има нужда от финансиране за ново крило за семейства на деца с рак, където да отсядат, докато децата получават лечение. Затова помолих Нико да се включи, както и да доведе някои от момчетата от залата.

— А той каза „да“ и после почна да те тренира отново? Вини се засмива.

— Нищо с Нико Хънтър не е толкова лесно. Попита ме дали баща ми би се гордял от онова, което правех. Бях излязъл от контрол, твърде много купонясвах. Отнесох четиричасова лекция, но накрая се съгласи да кара заради набирането на средства. След като свърши, той ми каза следващата сутрин да бъда в залата в 6 часа сутринта. Мислех, че ще ме тренира. Вместо това ме накара да си направя тест за наркотици. Минах го. После ме накара да идвам отново в случайни моменти от месеца. Един ден се появих и той ми каза да се качвам на ринга, вместо да ми връчи чашка.

— Звучи сякаш е трябвало да спечелиш отново доверието му.

— Мда, все още работя по тази част. От шест месеца не съм пипвал друго, освен пиячка, но все още ме тестват от време на време.

— Това притеснява ли те?

— Какво?

— Че ти отнема толкова време, за да си върнеш доверието му?

Вини не отговаря веднага. Вместо това ме поглежда в очите и задържа погледа ми за минута, преди да проговори.

— Не възразявам да работя за нещо, което е важно за мен. — Очите му се спускат към устата ми и после се връщат обратно. Бавно се навежда и ме целува. Нежно е и сладко, изпълнено със смисъл и усещам още една пукнатина в стената, която изградих около сърцето си, за да се предпазя от този мъж.

* * *

Почти 3 часа сутринта е, преди Вини най-накрая да ме откара у дома. С него съм от близо десет часа и въпреки това имам чувството, че вечерта приключва твърде бързо. Вини паркира и притичва да ми отвори вратата, подавайки ми ръка, за да ми помогне да сляза. Не ме пуска, когато се изправям. Вместо това ме дръпва плътно до себе си, хватката му се затяга, докато ме държи близо, без да продума цяла минута.

— Искам да се кача, но няма да те помоля. — Той говори срещу горната част на главата ми, бузата му все още е заровена в косата ми.

Отдръпвам назад лице, колкото да го погледна, докато говоря. На път съм да му отговоря, да му кажа, че е много скоро и все още не мога да го поканя да се качи, когато той поема устата ми за целувка. Голямата му ръка се обвива около тила ми, задържайки ме на място, докато нежно проследява очертанията на устните ми с езика си, преди да засмуче устната ми и да захапе грубо. Инстинктивната ми реакция е да се отдръпна от болката, но няма смисъл, Вини държи главата ми и не ми дава възможност да отговоря. Вместо това езикът му нахлува в устата ми и ме целува с толкова много страст, че не мога да не я почувствам да минава през тялото ми. Кожата ми се загрява, всеки нерв препуска с пълна скорост, докато електричество пулсира във вените ми, а аз отвръщам на целувката му толкова силно, че той поддава.

— Скоро, Лив — промърморва той измежду нетърпеливи целувки, когато спираме, за да си поемем въздух. — Искам те в леглото ми. Под мен, върху мен, наведена… мамка му, ще измислим нови начини, по които да те имам.

Малък стон се изплъзва от устата ми и хватката му около мен се затяга още повече.

— Сега по-добре бягай, Лив. Ако чуя този звук още веднъж, ще наруша обещанието си да действам бавно и няма да спра, докато не се уверя, че няма да можеш да вървиш няколко дни.

Вини неохотно отпуска хватката си и бавно ме пуска. Това разкрива борбата му и отварям уста, за да проговоря, но Вини слага ръка на устата ми, заглушавайки опита ми. Думите му са строго предупреждение:

— Върви. Сега.

* * *

Слънцето е започнало да изгрява, докато успея да се отпусна достатъчно, че да заспя. Но когато най-накрая успявам, откривам момчето, което някога познавах, а не мъжа, когото току-що бях оставила, да превзема сънищата ми.

Седя до дървото, коленете ми са свити до гърдите, ръцете ми са сключени здраво около тях. Гледам надолу към него, лежащ толкова небрежно и отпуснато, стегнатото му тяло е изпънато върху тъмно зелената трева. Със скръстени зад главата ръце, той ми се усмихва и бледо зелените му очи блестят, контрастиращи красиво срещу загорялата му кожа на светлината на следобедното слънце.

— Целуни ме, Лив.

Замръзвам при думите му. Целувала съм момче и преди, но не и такова като Вини. Общо взето само за това мога да мисля през последните четири месеца. И въпреки това стоя като заслепена от фарове сърна, когато възможността най-накрая ми пада в скута.

— Лив. — Гласът на Вини ме изтръгва от унеса ми. За минута си мисля, че трябва да съм си въобразила, че той току-що ми е казал да го целуна. Дори изпитвам малко облекчение, че всичко е само в главата ми. Но облекчението е краткотрайно. Красивите му очи се заковават върху моите и този път няма съмнение, че не съм си въобразила думите му. — Ела тук, Лив. Целуни ме.

Все още лежейки небрежно със сключени зад главата ръце, той не прави опит да помръдне към мен. Вижда объркването по лицето ми.

— Наведи се, Лив. Приближи уста до мен и ме целуни.

— Защо? — Най-накрая откривам остроумието си и проговарям.

— Не искаш ли? — казва той, многозначителна усмивка играе на лицето му, докато говори.

Лицето ми почервенява, преди дори да проговоря, издавайки смущението ми.

— Да.

— Тогава ме целуни.

— Но…

— Лив.

— Какво?

— Просто го направи. Поне веднъж спри да мислиш.

Така и правя. Навеждам се и колебливо докосвам устни до неговите и го целувам. Нежно, със затворена уста.

Отново сядам, отварям очи и откривам, че Вини ми се усмихва. Аз му се усмихвам в отговор, чувствайки облекчение.

— Сега ме целуни наистина, Лив.

Усмивката ми бързо изчезва, заменена от тревога и нервност. Несъзнателно прехапвам долната си устна. Вини повдига вежди, чакайки търпеливо.

Бавно се навеждам отново към него и покривам устните му със своите. Отначало се колебая дали да отворя уста, но после го правя. Принуждавам се да отблъсна страховете си и плъзвам език в устата му. И само това е нужно. Вини изръмжава и обвива ръце около врата ми, придърпвайки ме по-близо, докато езикът му поема контрола. Целуваме се сякаш вечно, спирайки само за по няколко секунди, и двамата сме се запъхтели, поемайки въздух само колкото да можем да продължим.

Накрая Вини прекъсва целувката, прекратявайки страстната прегръдка със серия от сладки, нежни целувки със затворена уста. Отпускайки хватката си около тила ми достатъчно, че да ми позволи да отдръпна глава, колкото да го погледна, откривам, че ми се усмихва.

— Защо? — питам аз.

— Какво защо? — Палецът на Вини нежно гали задната част на врата ми, докато говори.

— Защо ти не ме целуна? Защо ме накара да те целуна първа?

— Давах ти време да ми откажеш. — Усмихва ми се наперено. — Въпреки че знаех, че го искаш. Не знаех дали си готова за мен.