Ви Кийланд
Струва си да рискуваш (42)

Глава 42

Винс

Нико ми срита задника днес. Доведе нови спаринг-партньори от зала в другия край на града, такива, които нямат сила в ударите си, но ръцете и краката им се движат толкова бързо, че главата ми се замая. Малките шибаняци не ми оставят синини, но въпреки това се чувствам сякаш съм правил дванадесет часа непрекъснато кардио.

— Без въздух ли остана? — пита Нико, хилейки се, докато се превивам, държейки се за коленете, за да си поема дъх, след като приключвам последния спаринг за деня.

— Ти си садист.

— Мне. Наслаждавам се, само когато гледам как сритват твоя задник. — Смее се, докато ми хвърля хавлия.

— Как са Ел и бебчо Никълъс?

— Добре. — Нико се усмихва, подхилвайки се самичък.

— Кое е толкова смешно?

— Тя изгори бутилката.

— Изгорила е бутилката? Изненадан съм, че изобщо си я пуснал да се доближи до печката. — Имахме си такава шега, откакто Ел и Нико се срещнаха, жената е умна, красива, забавна… но сложи я в кухнята и става като монахиня в магазин за секс играчки, изплашена и без никаква идея какво да прави с която и да е част от оборудването.

— Беше два часа сутринта. Предполагам, че не е сложила достатъчно вода в тенджерата, която използваше за затопляне на бутилката. Разтопена пластмаса. Противопожарна аларма, пожарни… пълна програма. — Нико се усмихва, очевидно развеселен, вместо да е разтревожен.

— Няма да го преживее.

— Мне.

Смеейки се, заедно отиваме в задната стаичка, за да си вземем вода.

— Мога ли да те питам нещо?

— Давай.

— Защо Ел?

Нико смръщва вежди, объркан от въпроса ми. Няма представа откъде се е появил въпросът и странно, но и аз също.

— Излизал си с много жени. — Подсмихвам се. — Много. Мисля, че половината причина да идвам толкова рано в залата, докато ходех на училище, беше да видя какво си забил предната вечер.

Нико отговаря кратко:

— Има ли някаква цел тази разходка по алеята на спомените? — Той скръства ръце пред гърдите си и се обляга на плота, изпивайки половината бутилка с вода на една голяма глътка.

Веселието се отцежда от лицето ми, имам сериозна нужда от съвет, нещо, което рядко искам от Нико. Всъщност от който и да е.

— Какво те накара да разбереш, че Ел е правилната?

Той замълчава за минута, обмисляйки отговора си, преди да отвърне:

— Започнах да мисля за бъдещето. Преди Ел, живеех за момента, никога не мислех по-далеч от днес или утре. Но в деня, когато я срещнах, започнах да мисля занапред… и във всяка мисъл, във всеки план в главата ми, тя стоеше до мен.

Кимам. Замисляйки се, допреди няколко месеца дори не бях сигурен какво ще правя вечерта, когато се качвах на мотора, за да си вървя. Но тази сутрин, докато умът ми блуждаеше, осъзнах, че наемът ми ще изтече след шест месеца и открих, че се чудя дали няма да е време да се преместя. Да намеря по-хубаво място, което Лив би харесала, вероятно дори би желала да сподели с мен.

Нико чака, наблюдавайки, докато обмислям думите му, виждам знаеща усмивка да се появява на повърхността.

— Дали тичаш на пътечката или вдигаш тежести всеки път, когато се замислиш за бъдеще с Лив?

Подхилвам се самичък, толкова е дяволски прав.

— Тичам. — Усмихвам се.

Мятайки бутилката от вода в коша за боклук, Нико тупва с ръка рамото ми, докато се отправяме към вратата, изгасяйки лампите, докато минаваме през всяко помещение.

— Накрая ще бъдеш толкова изтощен от цялото тичане, че просто ще се предадеш.