Ви Кийланд
Струва си да рискуваш (39)

Глава 39

Лив

Четири часа е пътят с кола до другия край на щата от Чикаго до Макомб, дори при скоростта, с която кара Вини. В спускащата се нощ, небето е окъпано в последните лъчи на слънцето. То превръща хоризонта пред нас в наситена смесица от оранжево и лилаво. Примъквайки се достатъчно близо, за да облегна глава на рамото на Вини, ръката му се обвива около мен и ме придърпва още по-близо.

— Искаш ли да поговорим за това защо отиваме там, където отиваме? — Извивайки глава нагоре, очите ни се срещат, преди неговите да се върнат към тъмнеещия път пред нас. Вини издиша дълбоко, настава дълъг момент на тишина, преди най-накрая да отговори.

— Майка ми е пристрастена към наркотиците. Така е, откакто се помня. — Сърцето ми се стяга в гърдите, чувайки тихите му думи, въпреки че потвърждава онова, което вече знам. — Има навика да се забърква в неприятности. Този път е с дилър, който не си поплюва. Не е добър човек.

— Какво ще правиш? — Няма как да скрия тревогата в гласа си, Вини също я чува.

— Нищо. Не се тревожи. Просто трябва да намеря мъжа, който я е замесил в тази бъркотия и да го върна обратно. — Хватката му около раменете ми се затяга. Осъзнавайки, че думите му не вършат работа, той се опитва да ме окуражи с физическата си сила.

— Той опасен ли е?

— За себе си. Той е боклук. Загубеняк. Него търсех онази вечер, когато видях Криси.

Тялото ми се напряга, само като чувам името й от устата му. Вини забелязва.

— И за това съжалявам. Тя го познава, помолих я да се свърже с него. Нищо повече.

Поемайки си дълбоко дъх и издишайки бавно, признавам истината:

— Знам.

— Знаела си, че нищо не се е случило? — отвръща изненадано той.

— Дълбоко в себе си знаех, че ми казваш истината.

— Тогава защо избухна и си тръгна?

Неспособна са скрия истината от него, когато е така открит и искрен, смутено признавам всичко.

— Ревнувах.

— Ревнуваш, а? — Няма нужда да го поглеждам, за да знам, че се усмихва, но въпреки това вдигам поглед към него.

— На какво се усмихваш? — Сръчквам го игриво в ребрата.

— Харесваш ме. — Усмивката му става по-широка.

— Чак сега ли го разбра?

— В голяма степен.

Завъртайки очи, въпреки че не може да ме види докато гледа пътя, казвам:

— Много си самонадеян.

— Може би. Но въпреки това си падаш по мен.

Не е ли вярно?

* * *

Часове по-късно отбиваме на паркинга на малък хотел.

— Той е отседнал тук?

— Не.

— Имаш ли нужда от почивка?

— Не. Ще ни регистрирам, за да може да си в безопасност, докато аз отида да го намеря.

— Искам да дойда с теб. — Ненавиждам звука, който излиза от устата ми, хленчещ и остър.

Той паркира близо до главния вход, пресяга се отзад и взима чантите ни.

— Оставаш тук, където ще знам, че си в безопасност.

— Но…

— Лив, тези хора са зависими от наркотиците боклуци. Не мога да се разсейвам с теб там и да пазя и двама ни, докато намеря този загубеняк.

— Значи те разсейвам? — Гласът ми се повишава.

Обгръщайки врата ми с ръка, той ме придърпва по-близо към себе си.

— Ти си най-голямото шибано разсейване — казва той в лицето ми, без да се разкайва.

Обидена, аз опитвам да се измъкна от хватката му, но опитите ми са безплодни.

— Не толкова бързо. — Има острота в гласа му. Той изчаква да улови погледа ми, преди да продължи. — Дяволски луд съм по теб, така че да, ти си голямо, проклето разсейване. Така че какво ще кажеш да ме послушаш този път. Дай ми малко свобода. Защото колкото по-бързо го намеря, толкова по-бързо ще мога да се върна и да ти покажа точно колко ме разсейваш.

Силно чувство на женско задоволство ме изпълва, карайки ме да забравя за какво изобщо се боря. Всичко, което последва след „Дяволски луд съм по теб“ е ненужно, вече ме убеди.