Ви Кийланд
Струва си да рискуваш (50)

Глава 50

Винс

Под арената, остава по-малко от час до най-големия мач в живота ми, а аз съм адски нещастен. Намирайки за трудно да се преструвам на развълнуван за мач, в който знам, че не мога да победя, аз се радвам на хаоса в съблекалнята, който заобикаля мача за шампионската титла. Иначе щеше да се наложи да се разправям с Нико насаме. Преебаната част е, че се чувствам по-зле задето причинявам това на Нико, отколкото на себе си.

Гледам как разговаря с репортер в другия край на стаята. Говори с гордост за годините, в които сме работили заедно. Той е трън в задника, винаги си вре носа в моите работи, но въпреки това не знам къде щях да бъда без него. В повече от един смисъл.

Половин час преди да отидем за обявяването, Нико изритва всички от стаята.

Бинтовайки ръцете ми, той захваща агитацията, която знаех, че се задава.

— По-добър си от този тип.

— Знам.

— Не му позволявай да влезе в главата ти.

— Следи кога ще си отпусне лявата ръка…

— Знам.

— И не му позволявай да те повали на земята.

— Знам.

— Е, щом знаеш всичко, за какво съм ти тук тогава? — Нико се шегува, первайки ме игриво по лицето.

— Слушай, Нико — правя пауза, не съм сигурен за думите си, не искам да звуча мекушаво, да звуча като женчо… затова говоря просто. — Благодаря ти.

— Аз съм ти треньор, няма нужда да ми благодариш. Получавам дял, нали помниш? — Той се усмихва.

— Имам предвид за всичко.

Приключвайки с бинта, Нико застива и вдига поглед към мен. Кимване, което казва повече, отколкото думите някога ще могат. Той плясва ръка около раменете ми.

— Хайде, да отидем да сритаме малко задници.

* * *

Стоейки в задната част на арената зад затворени врати, чакам, докато тълпата крещи, след като говорителят вика опонента ми на ринга. С наведена глава, затварям очи, поемайки енергията на момента. Момент, който трябваше да бъде мой. Десет години подготовка и най-накрая съм тук. Скептиците не мислеха, че ще успея. Замисляйки се назад във времето, през повечето дни и аз не вярвах. Прекарах живота си като плувах срещу течението, но понякога… понякога ми идваше твърде много. Така че спирах да плувам и се оставях на течението, никога не знаех къде ще се озова.

Нико плясва ръка на рамото ми, когато вратата се отваря, и поглеждам надолу по познатата тъмна пътека към центъра, където блестят всички светлини.

— Готов ли си? — извиква ми той над шума от тълпата, който се носи през отворената врата.

— Колкото изобщо някога ще бъда.