Ви Кийланд
Струва си да рискуваш (49)

Глава 49

Лив

Който е казал, че времето лекува всички рани, явно никога не е срещал Винс Стоун. Не очаквах да ми се обади, определено не да дотича и да каже, че ми прощава. И все пак не очаквах да приключи така. Сърцето ми продължава да тупти, но с всеки удар се смразява по малко, съвсем нещастно.

— Кога ще кажеш на Нещастника? — Али се навежда през облегалката на дивана, ръцете й висят, когато ми говори, докато опаковам разни неща от кухнята.

— Статията трябва да е готова до петък. Така че предполагах, че ще го видя тогава. Не искам да им давам време да се разровят сами. Историята трябваше да се появи във вестника в деня след мача.

— Ами пътуването ти до окръг Колумбия?

— Ще летя до там в петък вечерта. Ако всичко мине добре, ще се върна в Чикаго до събота следобед. — Въздишам. — Наистина искам да видя мача му. Знам, че той не ме иска там, но така или иначе искам да присъствам.

Взимайки вазата с изсъхнали диви цветя, която бях оставила на плота следобеда, когато Вини ми ги донесе, взимам едно и изхвърлям останалите на боклука. Просто все още не съм готова да зарежа всичко.

Опаковам от седмица. Работата ми в Ню Йорк започва след седем дни. Не можах да предпазя Вини да не бъде наранен, най-малкото, което мога да направя, е да оставя него и майка му да се борят с всичко сами. Да им отдам честта и достойнството, което заслужават, да се справят, без да бъдат публично зрелище. Не изненадващо, резултатите от ДНК теста се оказаха положителни. Сенатор Найт е баща на Вини, но никой няма да го научи. Двете с Али изгорихме резултатите, а сенатор Найт ще се радва, че реших да си замълча. Толкова е арогантен, че вероятно дори ще си помисли, че съм го направила заради него. Че заплахите му са ме изплашили, карайки ме да се подчиня.

— Какво ще правя без теб? — Али се просва на дивана с преувеличен драматизъм, едната ръка е театрално преметната върху лицето й.

— Имаш предвид кой ще те кара на разни места? — дразня я аз.

Изправяйки се в седнало положение, отговорът й ми напомня точно колко ще ми липсва.

— Е, сега, когато ще си в Ню Йорк, поне ще бъда на две крайбрежия!

— Знаеш, че Чикаго не се намира на крайбрежие, нали?

— Както и да е. — Тя ми махва с ръка, сякаш детайлите не са от значение.

* * *

Петък сутринта Съмър ми се усмихва, когато излизам от офиса на Нещастника. Всъщност не е толкова усмивка, колкото злорадстване. Странно, но изпитвам чувство на облекчение, казвайки на вестника, че не съм успяла да свържа сенатор Найт и Вини. Сякаш затварям врата след болката и скръбта. Само се надявам Вини и майка му да намерят начин да се излекуват, да преминат през агонията, която са причинили годините на лъжи и измами.

Докато опаковам няколкото лични вещи, които пазя на бюрото си, Съмър се обляга в стола си, усмихвайки се като Чеширския котарак. Тя спечели, но не мога да не чувствам жал към нея заради начина, по който трябваше да постъпи, за да пресече финала.

— Да знаеш, Оливия, не трябва да се чувстваш твърде зле. Ако не беше историята, щеше да е нещо друго. — Тя прави пауза и се преструвам, че не я чувам, докато разчиствам останалите си чекмеджета. Това, което иска да получи, е едно последно избухване от мен. — Този мъж е прекалено голям мъж, за да се справиш.

Нуждата да го защитя побеждава, макар че вече не е мой, за да го защитавам.

— Не знаеш нищо за Вини.

— Може би беше така, но знам, че дойде в моя апартамент преди няколко нощи. А не в твоя.

Поемам си дълбоко дъх, опитвайки се да потуша надигащия се гняв. Затваряйки очи, отчаяно се опитвам да се издигна над нещата. Но аз съм писателка и затварянето на очите само визуализира думите, давайки им живот в главата ми. А това е повече, отколкото мога да понеса. Неспособна да се възпра, заобикалям бюрото си с две крачки до мястото, където тя стои, замахвам и я удрям право през лицето. Главата й отхвърча настрани от силата на гневния ми шамар.

С пареща длан, с кутия в ръка, с високо вдигната глава, не поглеждам назад, когато излизам от „Дейли Сън Таймс“.