Ви Кийланд
Струва си да рискуваш (11)

Глава 11

Лив

Стигам в ресторанта и откривам Вини на бара. Игнорирайки всичките си други клиенти, барманката стои и си говори с него, наведена подканящо над бара, така че той да има ясна видимост към абсурдно големите й, очевидно фалшиви гърди. Позата й е откровено умишлена. Неочаквано, усещам пробождане на ревност, но я потискам и се принуждавам да игнорирам инстинктивната си реакция.

— Хей. — Приближавам се към бара и поздравявам Вини. Той става и ме целува по бузата, с една ръка на талията ми, бързо забравяйки разговора, който водеше. Силната му хватка ме кара да настръхна и тръпки пробягват по кожата ми. Почти отскачам назад от силата, с която ме поразява. Проклятие, трябва да спазвам физическа дистанция от този мъж. Усмихвам се любезно на чакащата барманка, но тя ме стрелва с гаден поглед, когато Вини ни отвежда настрани, едва поглеждайки я.

Настанени сме на сепаре в дъното на ресторанта. Тихо е, перфектно за интервю. Макар че не е лесна задача, принуждавам мислите си да се върнат към работата. Но вместо да седне от другата страна на сепарето, Вини се настанява до мен, ръката му е небрежно преметната през облегалката на широката седалка.

Понякога съм виждала двойки да седят един до друг в сепаре и си мислех, че изглежда странно. Просто изглеждаше по-естествено да водиш разговор като седите един срещу друг. Само че чак сега виждам какво му е привлекателното. Интимно е, позволяващо тихи разговори и невинни докосвания заради близостта. Но това да седя до Вини ме обърква. Освен това съм настанена отвътре, до стената. Това ме кара да се чувствам някак си притисната в ъгъла и ме вбесява, че на тялото ми изглежда му харесва, без значение какво казва мозъка ми.

— Няма ли да ти е по-удобно ей там? — Соча към другата страна на масата.

— Не. Тук ми харесва. Притеснява ли те? — казва той, със знаеща усмивка на лицето.

— Ни най-малко, всичко е наред — лъжа аз.

Вини се извръща от кръста и вдига едно коляно върху седалката, така че да е с лице към мен. Облечен е с изсулени дънки и черен пуловер с V-образно деколте, които го карат да изглежда небрежно. От начина, по който дрехите висят на тялото му, той изглежда повече като модел, отколкото като боец. Модел, който наистина не се интересува от външността си и въпреки това изглежда перфектно, без да се старае.

Поемам си дълбоко дъх и се опитвам да се потопя в работата си.

— Кажи ми, нервен ли си заради предстоящия мач?

— Не.

— Опонентът ти е хвърлил кал по теб, твърдейки, че си зависим от наркотици. Искаш ли да отговориш на обвиненията му?

— Не.

— Всичките ти отговори ли ще бъдат толкова кратки? Защото ще бъде трудно да направя статия от думата „не“.

— Тогава питай по-добри въпроси.

Обидена, заемам отбранителна позиция.

— Няма нищо нередно във въпросите ми.

— Какво ще кажеш да се редуваме. Ще ти давам по-дълги отговори, но ще го направим въпрос за въпрос. — Той се примъква с няколко сантиметра по-близо до мен.

— Не интервюират мен.

— Тогава очевидно и мен няма. — Лежерно взимайки си хлебче от масата, Вини непринудено отхапва парче. Блясък в окото му ми казва, че се забавлява.

— Наистина ще направиш нещата трудни, нали?

— Няма нужда да бъде така — казва той.

Имам желанието да избия наперената усмивка от лицето му. Той знае, че се нуждая от това интервю и е достатъчно арогантен, та да се забавлява за моя сметка.

— Хубаво. Но аз ще съм първа.

— Винаги. — Флиртаджийската усмивка се връща.

— Имаш ли проблем с наркотиците? Вини ме стрелва с твърд поглед.

— Не. Но имах. Започнах да правя глупости, след като си счупих ръката миналата година и не можех да се бия. В началото си казвах, че го правя, за да спра болката. Но излезе от контрол. Бързо. Чист съм от шест месеца. Нико, треньорът ми, нямаше да ме тренира, ако не бях. Прави ми изненадващи тестове, за да ме държи в правия път.

Откровеността му ме кара да се чувствам по-малко предпазлива. Изучавайки лицето му, докато говори, не мога да не попия с поглед всяка мъжествена черта. Начинът, по който се движи устата му, наболата брада, която обрамчва челюстта му. Трудно ми е да спра да го зяпам.

Погледът на Вини се плъзва по моя и крива полуусмивка се появява на греховно красивото му лице.

— Мой ред е.

Усмихвам се колебливо. Игривостта в гласа му, в съчетание с трапчинките, които надничат от усмивката му, ме карат да си мисля, че се забавлява, въпреки че току-що разкри нещо тежко.

— Срещаш ли се с някого?

Хубава сервитьорка идва да вземе поръчката и Вини поръчва и за двама ни, без да пита. Лазаня. За обяд. Не е нещо, което някога бих поръчала по това време на деня, но намирам за сладко, че помни какво си поръчвах винаги за вечеря, когато в гимназията учехме до късно.

Връщайки вниманието си върху мен, той се обръща и изобразява очаквателно изражение.

— Е, какво е, да или не?

— Не.

— Сега ти ми даваш едносрични отговори. Мисля, че се съгласихме, че тези не вършат работа. Освен ако не искаш да започна отново да отговарям с „не“…

— Хубаво. — Старая се всячески да се държа раздразнено. Завъртайки очи, продължавам с отговора си. — В момента нямам приятел. Две дълги връзки докато бях в колежа, последната приключи заедно с училището. По някоя среща от време на време, но през повечето време съм твърде заета с работата си.

Вини кимва, доволен от отговора ми. Мой ред е.

— Миналата година си отказал да се биеш с Равек, казвайки, че не си готов за мач за титлата. Кое те кара да мислиш, че сега си готов?

Веждите му се извиват от изненада при въпроса ми.

— Написала си си домашното. — Усмихвам се на коментара и чакам отговора. — Миналата година обмислят да се запиша в армията. Физически може и да бях готов, но умът ми не бе подготвен за мач от такова ниво.

Спомням си времето, когато бяхме в гимназията. Той винаги носеше военни плочки около врата си, които са принадлежали на баща му.

— Баща ти е бил военен, нали?

Той се пресяга под пуловера си и вади същите плочки, които помнех, че висяха преди толкова много години.

— Откакто бях хлапе не съм ги свалял, освен когато се бия. Той е загинал при изпълнение на дълга си, когато съм бил бебе. — Лицето му изглежда тъжно при спомена, но бързо се възстановява. — Сега ми дължиш два.

— Отиде ли на бала с Еван Марко? — пита Вини. Името ми навява тъжни спомени.

— Не.

— Защо не?

— Той беше твърде пострадал, за да отиде. Чудя се как ли стана това? — Отговарям със сарказъм. Всъщност съм изненадана, че изобщо повдига темата за Еван, още по-малко да ме подтиква да говоря за случилото се тогава. Бях само в десети клас, така че бях шокирана, когато Еван ме покани на бала. Той беше две години по-голям и капитан на футболния отбор. Всяко момиче искаше да я покани. И въпреки това той покани мен. Дори не бях осъзнала, че знае името ми. Бях аутсайдер, едно от умните момичета, които взимат курсове за напреднали. Но той знаеше, а аз бях развълнувана да отида… макар тайничко дълбоко в себе си да предпочитах да отида с Вини. После Еван се сби с Вини няколко седмици преди бала и се наложи да отмени срещата. Бях си купила рокля и всичко останало. Бях опустошена, но за Вини беше още по-зле. Вече беше на пробация заради сбиване, а бащата на Еван беше в училищния съвет. Никой не се изненада, когато Вини беше изключен.

Мой ред е.

— Защо преби Еван?

Веждите на Вини се повдигат изненадано.

— Оливия Майкълс, да не би да ме питаш личен въпрос, който не е свързан със статията?

Изчервявам се, мразейки се задето попитах. Но винаги се бях чудила. Вини често се забъркваше в боеве, докато бяхме в гимназията, но обикновено не бяха със спортистите. Преди това дори се държеше приятелски с Еван.

— Предполагам, че е така.

Той се усмихва неохотно, напрежението се промъква обратно на лицето му.

— Той каза нещо, което не ми хареса.

— Казал е нещо, което не ти е харесало? — Присмивам се на отговора му, недоумявайки как се е оставил да го изключат заради нещо толкова тривиално.

— Това ще трябва да се брои като още един въпрос, ако трябва да се повторя. — Вини ме предупреждава с усмивка.

Почти още два часа минават и Вини отговаря на всеки въпрос, който му подхвърлям. И мога да кажа, че го прави искрено. Измежду въпросите и отговорите, се отдаваме на спомените за времето, което прекарахме заедно в гимназията. Изненадана съм колко много неща помни за мен. Любимите ми храни, музиката, която слушах, как пишех свои собствени финали на класическите произведения, мечтата ми да стана писателка. Сладко е и неочаквано.

Вини плаща сметката, въпреки че му казвам, че вестникът ще плати.

— Може ли да задам още един въпрос, Лив?

Завъртам очи игриво, но в някакъв момент през последните часове съм спуснала защитата си… той знае, че се шегувам.

— Давай.

Той се привежда по-близо и прошепва.

— Може ли да те целуна?

Не отговарям веднага, предимно защото той не ми дава възможност. Вместо това ме целува. Отначало е колебливо, контролирано, нежно… почти несигурно. Вкусът му е сладък като тирамисуто, което току-що си поделихме. Невероятно вкусно. След минута, той се отдръпва, устните ни все още се докосват след нежната му целувка и тих стон се изплъзва от устата ми, преди да успея да го спра. А после нежността излита през прозореца и той е отгоре ми, целувайки ме грубо, езикът му се промъква в устата ми и настоява да го оставя да поеме контрола. Напрежението, което е стиснало тялото ми през последните няколко дни откакто го видях отново, умолява да бъде освободено. Сграбчвам блузата му, стискайки, придърпвайки го още по-плътно до себе си, въпреки силната му хватка, която вече ни е притиснала един към друг. Той отчаяно засмуква езика ми и захапва устната ми, когато се отдръпвам, за да си поема въздух.

Задъхани, накрая се отдръпваме, поради единствената причина че се нуждаем от въздух. Шокирана от интензивността на реакцията си, започва да ме хваща срам. Понечвам да се отдръпна, но Вини ме следва, непозволявайки контактът ни да бъде прекъснат. Той се притиска към едната страна на лицето ми, а аз слушам забързаното му дишане до ухото ми. Безумно еротично е и трябва да поставя разстояние помежду ни, за да не сторя нещо глупаво.

— Трябва да те видя отново, Лив. — Гласът му е нисък и дрезгав.

Правя всичко възможно да събера мислите си, но главата ми се върти, умът ми е плетеница от емоции, някои нови, някои стари.

— Ами Криси или Миси, или както там й е името?

— Свърши. — Отговорът му е бърз, а тонът — рязък.

— Откога, видях ви заедно едва миналата седмица?

— От точно сега.

Мамка му. Ще ми се да не обичах отговора му, но е така. Предизвикателен е и социално неуместен, но освен това е суров и откровен. И всичко, което ме привлече към него преди толкова много години. Той е този, който е, и не се извинява, ако не е това, което си очаквал. По някакъв странен начин винаги съм му завиждала. Способността да живееш собствения си живот, само заради себе си, е много лесно да се каже, но е трудно да се направи.