Ви Кийланд
Струва си да рискуваш (30)

Глава 30

Винс

Започва да се стъмва, когато тръгвам да тичам обратно към хотела. Нямам представа къде отлетя времето. Осемте километра бягане до „Гробище Арлингтън“ не може да са отнели повече от половин час, което би означавало, че съм прекарал четири часа размотавайки се наоколо и седейки на гроба на баща ми. Виждал съм снимки на гробището по телевизията, но нищо не би могло да ме подготви за емоциите, които усетих, влизайки и виждайки километри и километри ярко бели, перфектно подравнени в редици надгробни плочи, много от които имаха развяващ се на следобедния бриз американски флаг.

Мисли за изгубени животи и други деца, израстващи без родител, трябва да са ме погълнали, но вместо това седях до неговия гроб и си играех на „Ами ако“, както правех от дете. Ами ако баща ми си беше дошъл у дома, вместо да загине във войната? Дали майка ми щеше да е различна? Може би нямаше да е друсана през по-голямата част от детството ми? Ами ако той си беше вкъщи всяка вечер, когато се връщах от училище?

Из целия окръг подминавам семейства, които вървят заедно, докато тичам обратно към хотела. Разглеждат забележителностите и си прекарват добре. Младо момче и баща му позират пред паметника на Линкълн, докато майката ги снима, и тримата се усмихват на спомените, които създават. Това ме кара да тичам по-бързо. Гняв се надига в мен, гняв заради баща ми, който не се прибра у дома, но дори още повече гняв заради майка ми, която не се стегна и не беше родителят, който трябваше да бъде.

Дори не помня последния километър и половина от бягането, през цялото време спринтирах толкова бързо, че все още не съм си поел въздух, когато влизам обратно в хотелската стая.

— Здравей. — Лив вдига поглед от мястото си на леглото, където седи, пишейки на лаптопа си. Не отговарям. Вместо това отивам до нея, увивам косата й около ръката си и дръпвам главата й назад, давайки ми достъп до устата й, от която така отчаяно се нуждая.

Тя не се оплаква, въпреки че съм напълно подгизнал от пот и току-що влязох като пълен задник. Тя отвръща на целувката ми. Силно. Почти сякаш се нуждае от нея толкова, колкото и аз.

— Имам нужда от теб — промърморвам в устата й, без да я оставям да си поеме дъх.

— Аз също — прошепва тя, думите й едва се чуват, задушени от целувката ми.

* * *

— Как беше интервюто ти?

Час по-късно, най-накрая й задавам въпроса, който трябваше да я попитам още щом влязох през вратата. Но просто дяволски се нуждаех от нея. Имах нужда да изтрие всичката гадост, която минаваше през главата ми. Да ми помогне да се отърва от гнева. Знам, че не е честно, тя не заслужава да изливам цялата помия отгоре й, но просто не можех да се спра. Ненавиждайки се дълбоко заради начина, по който се отнасях с нея, аз опитвам да загладя нещата, макар че тя никога не се оплаква.

— Добре.

Мълчалива е и не я виня. Вероятно си мисли, че ако наистина ме интересуваше, щях да я попитам още щом влязох през вратата… като шибан нормален човек.

— Какво прави цял ден? — пита тя, главата й почива върху гърдите ми. Галя косата й, това ме успокоява, желанието да я увия около ръката си и да я издърпам изчезна с натрупаното ми раздразнение, благодарение на Лив.

— Отидох до „Гробище Арлингтън“.

Повдигайки глава, тя подпира брадичка на ръката си, която почива точно над сърцето ми, и вдига поглед към мен. Гласът й е нисък и пълен със загриженост, когато пита:

— Там ли е погребан баща ти?

— Мда. — Отмятам косата от лицето й. Дяволски красива е.

— Ходил ли си там преди? — Играейки си с военните плочки, които лежат върху гърдите ми, тя прокарва пръст по релефните букви.

Клатя отрицателно глава.

— Щях да дойда с теб. Не трябваше да ходиш сам.

Най-шибаното в цялата работа е, че изобщо не ми мина през ума, че тя би искала да дойде с мен. Толкова съм свикнал да се грижа сам за себе си, че изобщо не се замислих да отида там с някой друг.

— Благодаря. За мен значи много, че би дошла.

Накланяйки глава настрани, тя задържа погледа ми за минута, преди да проговори.

— Вини, не че бих дошла, а искам да съм там с теб. — Тя прави пауза. — Да знаеш, че има разлика.

Може би съм тъп, защото не виждам проклетата разлика. Но Лив винаги е била по-добрата с думите. Свивам рамене.