Ви Кийланд
Струва си да рискуваш (43)

Глава 43

Лив

Офисът, в който някога обичах да влизам с поглъщащо ме чувство за гордост и успех, сега ме хвърля в понеделнишки ужас. Колежката ми ме мрази, гледа ме злобно и ми се подиграва при всеки удобен случай, шефът ми е ужасен, похотлив нещастник. Всичката чест и журналистическа гордост, които изпитвах, когато започнах това приключение, са стъпкани под тежестта на възложената ми задача.

— Как върви статията, Оливия? — Съмър ми се усмихва. Не съм сигурна дали е погрозняла през последните два месеца, но вече не мога да си спомня какво видях в нея, когато започнах, че завиждах. Естествената й, блестяща красота е изчезнала, заменена от фалшиви, изтъркани, обиграни трикове за приличане на внимание.

Игнорирайки я напълно, аз отивам в офиса на Нещастника за срещата на екипа в понеделник сутрин. Жалкото ни извинение за екип се състои само от двама играчи и треньор, чиято единствена цел е да ни влезе в гащите, вместо да ни бъде ментор, да гледа как израстваме в кариерата и преуспяваме.

— Дами. Как сме днес? — пита той, но не чака отговор. Предимно защото не го е грижа. Въздиша шумно, имитирайки нехайство. — Наистина ще ми липсват понеделнишките сутрини заедно. Още няколко седмици и малкото ни трио ще се превърне в дуо. — Това мотивация за спечелването на работата ли трябваше да е? Защото ме кара да чувствам, че загубата може и да не е толкова зле в края на краищата. По-ниската позиция на хиляди километри в Ню Йорк започва да звучи примамливо.

— Трябват ми финалните истории и на двете ви точно след две седмици. — Облягайки се в стола си, той скръства ръце на гърдите си и ни се усмихва, повдигайки вежда, почти предизвиквайки ни да се оплачем.

— Няма проблем, Джеймс. Моята ще е готова. Трябваше да изхвърля бъркотията, която беше в началото, но новото ми проучване ми предостави страхотен нов ъгъл към историята. Мисля, че много ще ти хареса. — Докато говори, Съмър бавно кръстосва и разкръстосва крака, не особено професионалната й на дължина пола се вдига по малко всеки път, очевидно пресметнат ход. Такъв, на който Нещастника се хваща. Разбира се.

— Прекрасно, от теб не бих очаквал нищо по-малко от това, Съмър — оглежда я похотливо той. — Наистина показа какво предимство можеш да ни бъдеш. — Мда, показа си предимствата.

Неохотно, Нещастника обръща вниманието си към мен след минута, но само защото говоря и той се съсредоточава.

— Ще подготвя историята ти.

Почти точейки лиги при мисълта за статията, която ще му дам, усмивката му ме кара да настръхвам.

— Нямам търпение да впия зъби в статията ти, Оливия. Нямам търпение.

* * *

С натежало в гърдите ми сърце, прекарвам сутринта в работа по основата на статията ми. Моля се никога да не се наложи да я предавам, но въпреки това трябва да изложа думите върху хартия. Започвам със сенатор Найт, все още неспособна да се насиля да напиша нещо за Вини. Вината ме поглъща. Умът ми блуждае, поглеждайки назад към последния месец, чудя се къде сбърках. Как се привързах толкова към мъж, който скоро може и да ме мрази? Наистина ли за това работих? Възможността да пиша истории, които ще продават вестници, с цената на съсипани животи? През цялото време ли съм била просто наивна, поставяйки журналистическите си примери за подражание на пиедестал като благородни, когато всъщност са просто драскачи?

До обяд отчаяно се нуждая от свеж въздух, мозъкът ми е задръстен с въпроси, на които нямам отговори. Чувствайки, че всичко, за което съм мечтала цял живот, може да е просто измама, аз се чувствам изгубена. Сякаш тежестта на света, който съм изградила в главата си, се срива, за да смачка мечтите ми.

Мрачният, сив ден навън изглежда подходящ, сякаш вселената се е нагодила към чувствата ми. Уловена в мислите си, отначало се стряскам, когато силни мъжки ръце ме сграбчват изотзад, дръпвайки ме в уличката само на половин пресечка от мястото, където възнамерявах да обядвам. Но нещо познато достига до мен и за няколко кратки секунди си мисля, че Вини си играе. После ръцете ми са извити още по-назад, карайки болка да се стрелне от рамото до китката ми, и осъзнавам, че греша… Вини никога не би ме наранил.

Една от ръцете, които ме стискат, се премества да запуши устата ми, а с другата заключи и двете ми ръце в своята, използвайки рамото си, за да блъсне гърба ми в тухлената стена. Грубо. Силата изкарва въздуха ми.

— Каква игра си мислиш, че играеш, госпожице Майкълс? — Очите ми се разширяват, откривайки лицето на сенатор Найт само на сантиметри от моето, гняв изкривява обикновено перфектно сдържаните му черти, оттренираната му усмивка я няма никаква.

Ръката му е плътно върху устата ми, не бих могла да отговоря дори и да исках, макар да не отнема дълго да осъзная, че той не очаква отговор.

— Животът ми има стойност. За разлика от онази наркоманка и избухливото й изчадие. Ако си мислиш, че можеш просто да влезеш с валсова стъпка и да ме съсипеш, дълбоко грешиш. На никой няма да му пука, ако загинат в трагичен инцидент. Разбираш ли ме? — Той усилва натиска на ръката върху устата ми.

Взирам се, замръзнала на място, неспособна или несигурна дали се очаква да отговоря този път.

— Разбираш ли ме? — крещи силно той, очите му са диви, лицата ни са опрени нос в нос. Не силата на звука ме стряска, а гнева и отчаянието в гласа му, които ме карат да мисля, че думите му са повече от просто заплаха. Клатя глава, доколкото мога с ръката му все още притисната върху устата ми и притиснал ме към стената.

— И този път няма да покажа никаква милост. — Гласът му е толкова безучастен, че въобще не подлагам на въпрос, че е способен на това, което обещава. Ръката на сенатор Найт върху устата ми се отпуска леко: — Прекрати историята. Или каквото и да се случи ще е по твоя вина.

Пускайки ме, той се изправя, изпъва костюма си и прокарва ръце през косата си, за да укроти няколкото кичура, които са се осмелили да се измъкнат от мястото си. Усмивката, която видях, когато го интервюирах, се плъзва отново на място. Ледена тръпка минава по тялото ми от това колко лесно може да се промени този мъж. Правейки крачка назад, той ми се усмихва, всяка частица от него е на перфектния политик, за когото го мисли света.

— Хубав ден, госпожице Майкълс — той кимва и се обръща.

Наблюдавам от алеята, все още неспособна да помръдна от мястото, където ме държеше до стената, докато черна кола отбива до тротоара, точно когато той излиза от алеята. Отваряйки задната врата, той грациозно се качва вътре и не поглежда назад. Целият двуминутен разговор е толкова сюрреалистичен, че ме кара да се замисля дали не съм сънувала.